0
796

За ъндърграунда, метрополитена и зоните

azahariev

София вече не е същата. Така стана, случайно или не, че към началото на църковната година се събраха начала. Докато августовският пек агонизираше, в жилите на града потече нов живот, нов ток. Може да се каже, че ъндърграундът се разрасна. Разбрахте ме  – шегата-метафора се отнася за втората линия на софийския метрополитен. Реших да се кача още в деня на откриването и след като се скрих от слънцето в глъбината на станцията на „Лъвов мост“ и се освЕстих (винаги съм се поразявал от силата на западните диалекти!) благодарение на хладинката, ми се стори, че долавям леко сладникавия остатъчен аромат от парфюма на Жозе Мануел Барозу. Докато чаках влака и оглеждах просторното, облицовано с разноцветен камък пространство, станах неволен свидетел на няколко непринудени разговора. Най-напред  две жени с пазарски чанти в ръцете, веднага след като се озоваха долу, се впуснаха в оживено и загрижено обсъждане на проблема с непонятен за тях като произход и предназначение болт, намиращ се между двете разминаващи се стоманени двойки релси. Не чух добре целия диалог, но заключението, което жените направиха, прозвуча ясно и категорично, отеквайки безкомпромисно в салона на гарата – „пак са си оставили ръцете тия“. При това положение  нямаше как интересът ми да не бъде привлечен от болта. Взрях се напрегнато в него, но трябва да бъда искрен и ще призная, че поради липса на нужните технически познания не съумях да открия сериозните дефекти на въпросния детайл и опасността, която той крие. Риск, за който двете жени предупредиха на висок глас. Може би отчасти вината за липсата на нужната и полезна наблюдателност от моя страна трябва да бъде отдадена на недостатъчната или по-скоро нарушена концентрация, тъй като  вниманието ми бързо беше отклонено от друг разговор. Гласът идваше отзад, зад гърба ми и, както се оказа, принадлежеше на млад мъж с осанката на човек, работещ в офис . Със слизането от ескалатора мъжът явно беше хвърлил  бърз, но независимо от това проницателен поглед на мястото. Това му беше дало възможност да сподели със своята спътница нещо, което накара мнозина от нас, стоящите на перона, да погледнат нагоре. Ако все още не сте били на метро-станция „Лъвов мост“, имайте предвид, че е просторна и че сводът й се издига на около поне петнайсет метра над нивото на перона. Фугите, за това ставаше въпрос. Някъде близо до тавана, на предпоследния или пред-предпоследния ред плочки си бяха оставили ръцете.Така поне каза мъжът и подсили думите си с намигване, добавяйки: „Ей, нали и аз съм се занимавал едно време с тая работа“. Жената до мъжа видимо остана впечатлена, а ние, останалите, с изключение на жените, заети с болта, се почувствахме неудобно заради наивността си и липсата на критическа стръв. Замислих се: колко много компетенции съчетава в себе си българинът! По същото време малко по-нагоре по „Княгиня Мария Луиза“, пред ЦУМ, българите (и неколцина чужденци) гледаха отгоре на Улпия Сердика и внимаваха археолозите да не си оставят ръцете.

Паралелно на свързването и приближаването по подземен път на кварталите от юга и северозапада тръгна и обратен процес обаче – на подялба и диференциация. Думата ми е за последното и актуално райониране на столицата откъм зоните за паркиране. Веднага се разкривам, намерението ми не е да ви говоря за това обосновано или не е въвеждането на новия режим, конституционно или противоконституционно е решението на общинския съвет. Имаше протести, възмутените не са се примирили, не са се отказали, но… кучетата си лаят, керванът си върви. Да, няма да проблематизирам целесъобразността на новите правила, както и това дали има нарушаване на граждански права и проява на дискриминационно отношение към живеещите в „центъра“.

Мислите ми ще се завъртят около друго, около центъра на София като динамично, неустойчиво понятие, през анализа на историята откъде минава трасето на едно заслужаващо си изследване изместване, или преместване, ако предпочитате, извършило се в хода на времето. Като представа и понятие, но и като означаваната от него реалност ме интересува тук центърът на София. Вижте публикуваната от кметството карта с границите на Синята и Зелената зона и ще се ориентирате бързо в ситуацията, стига да сте що годе запознати с историята на главния град на най-нова България. Какво виждаме на схемата, широко достъпна в интернет. Центърът е пресечен по средата от демаркационна линия. Централната част на града, погледнато чисто топографски, е константна, естествено.  В същото време последните нововъведения в зоната за платено паркиране очевидно възпроизвеждат интригуващи линии на демаркация, отразяващи процеси на социална диференциация и на свързаната с тях промяна в идеята за център и периферия на софийския ландшафт.

През цялата си история София си остава град, поразително консервативен по отношение местоположението на своя център, повтаряха и не спират да повтарят специалистите историци и археолози. Ако се решим да им повярваме, ще трябва да приемем, че точката, от която тръгват радиусите към точките по окръжността, няма как да бъде другаде, освен там, на Ларгото и пред ЦУМ, където са и наскоро извадените на бял свят останки от сгради и улици, образували някога сърцето на римска Сердика. И точно когато централната част на древния град бива реинтегрирана в градската среда, факт стават и промените в зоната на ограничен режим на паркиране, които от своя страна следват осъществилото се междувременно изместване на Центъра, схващан като пространството, в което „се случва“ животът на града. Приемането на булевардите „Дондуков“ и „Тодор Александров“ за естествена граница между синята и зелената зони по оста изток-запад недвусмислено представлява акт на легитимиране на тази основна артерия като „естествен“ лимес между южните (привлекателни, престижни) и северните (втора категория) квартали на централната част, останали с времето извън границите на „идеалния“ център.

Това толкова тривиално разделение всъщност е исторически доста късно наложила се представа (http://stara-sofia.com/karti.html). Веднага след Освобождението, когато започва изграждането на модерна София в съгласие със съвременните урбанистични виждания, основното средище на градския живот е точно на мястото на днешния ЦУМ, Министерския съвет, Ларгото и Президентството. Докъм началото на Първата световна война (че и малко по-рано) централната част на София вече е придобила облика, който ще запази до фаталните за този наистина много добре оформен, елегентан и уютен градски пейзаж бомбардировки от 1944-та година. Докъм началото и дори средата на 20-те години най-представителните и атрактивни локуси на града са прочутият ъгъл на улиците „Дондуков“, „Търговска“ и „Леге“, пасажът „Свети Никола“, намирал се на мястото на днешния ЦУМ, ъгълът на улиците „Триадица“ и „Сердика“, както и Халите и улица „Пиротска“, естествено, в частта от булевард „Мария Луиза“ до кръстовището с „Христо Ботев“. Според новата разпоредба, регулираща зонирането, всички тези точки остават в Зелената зона и с това сякаш биват извадени от най-вътрешния  периметър, отпадат като части от сърцевината на София.

Съвсем различно е било обаче до средата на миналия век.  По приеманата днес за най-централна и респективно най-желана отсечка от улица „Раковски“ първоначално се разполагат някои от основните административни сгради, за да бъде отговорено на нуждата от подслоняване на институциите. Решаващи за този избор са малкото разстояние до двореца и едновременно с това фактът, че в края на деветнайсети век районът е слабо застроен, намирайки се недалеч от края на града. Любопитно и твърде показателно, с оглед появата и постепенното налагане на новата идея за центъра на София, е развитието, през което минават кварталите в квадранта „Солунска“, „Граф Игнатиев“, „Раковски“, „Патриарх Евтимий“, „Христо Ботев“. В началото това е едно по-слабо урбанизирано пространство, в границите на което изникват преди всичко частни домове в стила на крайградската архитектура, собственост на  хора със средни или по-високи финансови възможности. Локацията е била подходяща за такава форма на урбанизация , защото се е намирала в непосредствена близост до сърцето на града, оставайки заедно с това встрани от врявата на всекидневния ритъм на града.

С естественото разрастване на София и особено като резултат от строителния бум, дошъл с икономическия възход през трийсетте години, районът, заключен между изброените булеварди, се превръща в поле на активна строителна дейност. Резултат от това е появата на толкова типичните за българската столица кооперативни сгради в стила на функционализма. В края на трийсетте и началото на четирийсетте експанзията в южна посока става все по-силна, превземайки периферните дотогава за централната част на града пространства отвъд  днешния булевард  „Патриарх Евтимий“. Ако искаме да направим аналогия, то можем да сравним процеса по застрояване на тези части от София с промените, които настъпиха в множество софийски квартали вън от класическия център във времевия интервал от средата на деветдесетте до 2008-2009 г. С времето новопоявилите се блокове от кооперации, между които тук-таме стърчи като островче от минала епоха някоя еднофамилна къща от първите две десетилетия на двайсети век, се развиват устойчиво откъм търговска инфраструктура. На оживените кръстовища постепенно възникват места, средоточие на социални контакти, като по този начин въпросните квартали променят реномето си на чисто жилищни райони. Тенденцията се засилва още повече през петдесетте и шейсетте години, за да се стигне не след дълго до момента, в който места като „Попа“ или „Петте кьошета“, например, които първоначално са разположени в маргините на центъра, се оказват по-значими за градския живот от пространството  между „Света Неделя“ и Банята и Централните халите.

Да обобщим, през втората половина на миналия век се наблюдава траен пренос на класическите топоси на градска пулсация и градска култура вън от центъра в посока юг, югоизток и изток. Безспорно, влияние върху тази динамика оказва и споменатото по-горе унищожаване  на стария център, и особено преустройването му по начин, преднамерено контрастиращ с предишния му вид. Интересно е да се отбележи, че радикалната промяна в сърцето на София произвежда емоционално неприемане у голяма част от представителите на буржоазията, които след девети септември умишлено започват да избягват района и да търсят алтернатива на Центъра. Антипатия, която продължава да е жива у някои и днес. Така акостираме в края на лятото на 2012 година, когато един значителен дял от автентичния софийския център бива изваден от Синята зона, обхващаща  в същото време квартали, граничещи с Южния парк! Разбирам, че решението за ревизията на досегашното зониране и за това откъде да минават новите граници отчита фактическото състояние, съобразявайки се с описаното по-горе накратко изместване на най-привлекателните и оживени места в София.

Ясно е, че новата схема се основава на статистиката за това в кои райони на града паркират най-много хора, или, казано иначе, къде е най-busy.  Дотук добре, но все пак възниква и недоумение от някои елементи на избраната стратегия. Не бих искал да ставам прекалено мнителен, но както знаем, много от основните административни сгради, включително и Министерският съвет, са разположени „под“  „Дондуков“. Малка е стъпката до извода, съгласете се, че значителна част от чиновниците без право на служебен абонамент няма да бъдат засегнати от новите, финансово по-неизгодни условия за паркиране в синята зона. Напротив, тези хора ще получат възможността да паркират на просторни улици със сериозно количество паркоместа на не повече от 2-3 минути път пеша от работното им място. Казаното важи освен за самия Министерски съвет и за някои министерства (на труда и социалната политика,на екологията, а също и за Сметната палата, Инспектората към ВСС и самия ВСС). Списъкът може да бъде продължен с НЕК, ДКЕВР и т.н. Да не пропуснем и друго – разположението на сградите на президентството, областната управа и Министерството на здравеопазването на самия ръб на Синята зона ще позволява на служителите в тези институции да се радват на предимствата на Зелената зона, започваща буквално на 100-150 метра от работните им места. Ами Столичната община? Паркираш си отвъд  „Дондуков“, качваш се с леката и отработена походка на влиятелна персона по „Раковски“ покрай операта и, воала, вече си зад бюрото си.

Казано просто, имаме насреща си удобно и добре измислено прекрояване на границите! Въпросът е за кого. Няма как да не ти мине през ума, че изкуственото от чисто топографска перспектива разполовяване на класическия център, затворен между окръжаващите го и обособяващи го от периферията булеварди – „Сливница“, „Васил Левски“, „Христо Ботев“ и „Патриарх Евтимий“ (бегъл поглед върху картата на предвоенна София дава веднага да се разбере, че споменатите широки улици са били замислени като околовръстен път на централната част) не е направено толкова с цел да бъдат облекчени жителите на този ареал, колкото с намерението да се помогне на чиновниците от държавната и общинската администрация при паркирането.  Но, не бих искал да се впускам повече в спекулации за заговори и домашен белот.  Мисълта ми беше за долната и горната София, както и за ъндърграунда и подземната железница.

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияИслямизмът срещу свободата на мисълта
Следваща статияТеатърът и децата