0
2376

Звуци и други истории

Владимир Набоков

Откъс от разказа „Изтребване на тираните“ от сборника „Звуци и други истории“ („Колибри“, превод Мария Хаджиева)

Музикалната тема дава тон на сборника с разкази „Звуци и други истории“, наред с темата за случайното, ролята на съдбата и измамното щастие, записането, мистифицираното авторство, отношенията с критиката и читателя. Своеобразна поанта на първата дузина в подбора се явява дванайсетият разказ, „Рождество“, след което игривата „Приказка“ превключва стрелката на релсите с темите за диктатора, насилието в следващата група разкази. В съзвучие с Набоковото настояване, че човек не чете, а винаги препрочита, разказът „Кръг“ се явява финално обръщане към началото и същевременно циклично припомня фантазията на тринайсетото, което се оказва отново първото: „Моля, заповядайте: в един горещ летен ден в средата на юни…“

Владимир Набоков (1899–1977) e знаково име в модерната проза на XX век – редом с Джойс и Кафка. Забележителен романист, поет, литературен критик и преводач, той е роден в аристократично семейство в Санкт Петербург, по-късно емигрира с родителите си в Англия. Известен като космополитна фигура с ярка индивидуалност, Набоков се отличава с богатството и дълбочината на лингвистичното си умение, с ерудитския си стил и необичайни творчески инвенции. Произведения като „Вълшебникът“, „Лолита“, „Смях в тъмното“ и „Покана за екзекуция“ го утвърждават като един от най-авторитетните стилисти и експериментатори в съвременната литература. 

„Звуци и други истории“, Владимир Набоков, ИК „Колибри“, 2020 г., превод Мария Хаджиева

из „Изтребване на тираните“

1

На растежа на властта и славата му в моето въображение съответстваше растежът на наказателната мярка, която бих искал да приложа към него. Отначало би ми било достатъчно да претърпи поражение на изборите, тълпата да охладнее към него; после вече бих искал да го затворят; още по­късно – да бъде заточен на далечен плосък остров с една­единствена палма, подобна на черната звезда на бележка под линия, завинаги изхвърлен в ада на самотата, позора, безсилието; сега, найсетне, само смъртта му би могла да ме удовлетвори.

Както статистиките нагледно показват възхода му, като представят броя на привържениците му във вид на постепенно увеличаваща се фигурка, на фигура все по­голяма, така и моята омраза, като него скръстила ръце, заплашително набъбваше в полето на душата ми, докато не го запълни почти цялото; остави ми само тънък светещ пръстен (напомнящ повече хоро на безумието, отколкото мъченически ореол); но предвиждам и пълното му затъмнение.

Първите му портрети – във вестниците, по витрините, на плакатите (също нарастващи в нашата богата на страдания, плачеща и кървяща страна) – излизаха на първо време някак размити – беше тогава, когато още се съмнявах в смъртния изход на омразата си: все пак нещо човешко, а именно възможност за неуспех, срив, болест, какво ли не, по онова време слабо прозираше на някои снимки, в разнообразието на още неустановените пози, в неувереността на очите, още ненамерили исторически израз; но лека­полека обликът му се оформи, скулите и бузите му върху официалните фотоетюди се покриха с божествен гланц, с елея на народната любов, с лака на завършено произведение – и вече човек не можеше да си представи, че този нос може да се изсекне, че под тази устна може да пъхнеш пръст, за да изчоплиш останалата храна зад разваления резец. След пробното разнообразие последва канонизирана схема, утвърди се сега познатият на всички каменно помръкнал поглед на не­умните му и не­зли, но някак нетърпимо зловещи очи, здравата, месес та, натежала брада, бронзът на големите бедрени кости и вече станалата за всички карикатуристи в света характерна черта, почти автоматично подсказваща приликата – дебела бръчка през цялото чело – мастно наслояване на мисълта, а не белег на мисъл, разбира се. Принуден съм да мисля, че са го търкали със сума патентовани балсами, иначе не мога да си обясня металната солидност на лицето, което познавах някога болезнено подпухнало, лошо избръснато, така че се чуваше шумоленето на косъмчетата о мръсната колосана якичка, когато той обърнеше глава. Ами очилата – къде се дянаха очилата, които носеше като младеж?

2

Не само че никога не съм се интересувал от политика, но едва ли когато и да съм прочел и една уводна статия, и един отчет на партийно заседание. Социологическите задачки никога не са ме вълнували и аз досега не мога да си представя себе си като участник в някакъв заговор или просто седнал в задимена стая и обсъждащ с политически развълнувани, напрегнато сериозни хора методите за борба в светлината на последните събития. Благото на човечеството не ме засяга и аз не само че не вярвам в правотата на каквото и да било болшинство, но и въобще съм склонен да преразгледам въпроса трябва ли да се стремим към това всички без изключение да са полусити и полуграмотни. Зная освен това, че в моята родина, сега поробена от него, предстоят в далечно бъдеще много други сътресения, независещи от каквито и да било действия на днешния управник. И все пак: да бъде убит.

3

Когато боговете понякога приемали човешки образ и в синкаво­лилави одежди, скромно и силно стъпвайки с мускулести нозе в сандали, се появявали сред полските работници или планинските пастири, тяхната божественост не била ни най­малко накърнена; напротив – в очарованието на човечността, която ги облъхвала, се съдържало най­изразителното обновяване на неземната им същност. Но когато един ограничен, груб, слабо образован човек, на пръв поглед треторазреден фанатик, а в действителност твърдоглав, жесток и болезнено надут мрачен простак – когато такъв човек се дегизира като бог, ти се иска да се извиниш на боговете. Напразно биха ме уверявали, че самият той като че не е виновен, че го е издигнало и сега го държи на железобетонния престол неумолимото развитие на съмнителни, зоологически, зоорландски идеи, от които бе прелъстена моята родина. Идеята подбира само топоришката, човек е свободен да донаправи брадвата – и да я използва.

Впрочем повтарям: не съм много наясно какво е полезно за държавата и какво е вредно, и защо за пролятата кръв нищо не го лови. От всички и всичко ме занимава само една личност. Това е моя слабост, натраплива представа и същевременно нещо, което сякаш ми принадлежи и единствено аз имам право да го съдя. От младини, а аз вече не съм млад, злото у хората ми изглеждаше особено отвратително, задушливо­непоносимо, изискващо незабавно осмиване и изтребване – а същевременно доброто у хората едва забелязвах, дотолкова то ми се струваше нормално състояние, необходимост, нещо дадено и неотнимаемо, както, да речем, съществуването на живото предполага способност да се диша. С годините развих най­тънък нюх за лошото, но към доброто започнах да се отнасям малко по­иначе, разбирайки, че неговата обикновеност, обуславяща невниманието ми, е обикновеност толкова необикновена, та изобщо не е сигурно, че винаги ще ми е под ръка, ако ми потрябва. Поради тази причина преживях труден, самотен живот, в мизерия, под наем – ала винаги имах неясното усещане, че моята къща е току зад ъгъла и ме очаква, и че ще вляза в нея веднага щом се отърва от хилядите мними ангажименти, запълнили живота ми. Боже мой, как мразех тъпотата, квадратността, как бивах несправедлив към някой добър човек, у когото съм забелязал нещо смешно като скъперничество или почит към богаташите. И ето сега пред мен е не просто слаб разтвор на злото, какъвто може да се намери у всекиго, а зло със страшна сила, чиста проба, огромен съд, пълен догоре и запечатан.

4

От дивоцъфтящата моя държава той направи обширна зеленчукова градина, в която с особена грижа са обградени ряпата, зелето и цвеклото; затова всички страсти в страната са сведени до страст зеленчукова, земна и дебела. Зеленчуковата градина в съседство с фабрика с непременно звуково участие на маневриращ локомотив, с безнадеждно белезникаво небе на градски покрайнини – и всичко, което въображението механично добавя към това: ограда, ръждива консервена кутия сред бурена, счупени стъкла, нечистотии, взрив на черно жужене на мухи изпод краката… ето днешния образ на моята страна – образ на крайно униние; но унинието у нас е на почит, и хвърленият веднъж от него (на сметището на глупостта) лозунг: „Половината от земята ни трябва да бъде обработена, а другата половина асфалтирана“, се повтаря от глупците като нещо, изразяващо върха на човешкото щастие. Пак добре, ако той ни хранеше с тази жалка истина, която някога е прочел от някакви площадни софисти; но той ни храни с люспите на тази истина и начинът на мислене, който се изисква от нас, е построен не само върху лъжлива мъдрост, а и върху нейните отломки и спънки на речта. Но за мен същността не е и в това, тъй като, разбира се, ако имаше идея, на която да робуваме, най­вдъхновената, най­възхитителната, освежително росна и сияйна, робството щеше да си остава робство, доколкото биха ни я наложили. Не, главното е това, че с нарастването на властта му започнах да забелязвам, че гражданските задължения, наставления, ограничения, заповеди и всички други видове натиск, упражнявани върху нас, стават все повече и повече подобни на самия него, показвайки несъмнено родство с определени черти на характера му, с подробности от миналото му, така че по тях, по тези наставления и заповеди, би могло, както октопод по пипалцата, да се възстанови неговата личност, онази негова личност, която аз като малцина добре познавах. С други думи, всичко наоколо приемаше неговия облик, законът започваше смешно да напомня походката и жестовете му; в зарзаватчийниците се появиха в необикновено изобилие краставици, с каквито така лакомо беше се хранил в младостта си; в училищата бе въведено преподаване на циганска борба, с каквато в редки моменти на сдържана игривост се занимаваше на пода с брат ми преди двайсет и пет години; във вестникарските статии и в книгите на угодливите белетристи се появи онази отривиста реч, онази мнима лапидарност (безсмислена по същество, тъй като всяка кратка и сякаш излята фраза повтаря по различен начин един и същ казионен труизъм или изтъркана бюрократична баналност), онази сила на думите при слаба мисъл и всички кълчения на стила, които са му присъщи. Скоро почувствах, че той, такъв, какъвто го помня, прониква навсякъде, заразява със себе си начина на мислене и бита на всеки човек, така че неговата бездарност, скуката, простоватите му навици се превръщаха в нормативен живот на моята страна. И накрая законът, установен от него, неумолимата власт на болшинството, непрекъснатите жертвоприношения на идола на болшинството – изгуби всякакъв социологически смисъл, тъй като болшинството – това е той.

5

Той беше един от приятелите на моя брат Григорий, който трескаво и поетично се увличаше от крайните форми на обществено устройство (отдавна плашещи тогавашната ни благоразумна конституция) през последните години на краткия си живот: удави се на двайсет и три години, къпейки се една лятна вечер в голяма, много голяма река, така че сега, когато си спомням за брат ми, първото, което виждам, е блестяща водна повърхност, обрасло с елша островче, до което той никога не доплува, но вечно плува през трептящата мараня на моята памет, и дълъг черен облак, пресичащ друг, бляскаво пухкав, оранжев – всичко, което е останало от съботната буря в преднеделното, чисто сапфирено небе, където за момент ще се мерне звезда, където никога няма да има звезда. По онова време бях прекалено погълнат от живописта и от дисертацията си за пещерния ѝ произход, та внимателно да влизам в контакт с кръжока млади хора, изкушили брат ми; впрочем спомням си, че това не беше точно кръжок, а просто бяха се събрали неколцина младежи, различни в много отношения, временно и слабо свързани от влечение към бунтарски приключения; но настоящето винаги оказва толкова порочно влияние върху онова, за което си спомняме, та сега неволно го откроявам на онзи смътен фон, надарявайки този не най­близък и не най­шумен от другарите на Григорий с онази глуха, съсредоточено мрачна, дълбоко осъзнаваща се воля, която от бездарния човек извайва в края на краищата тържествуващо чудовище. Помня го да очаква брат ми в тъмната трапезария на нашата бедна провинциална къща: приседна на първия попаднал му стол и веднага се зачете в един измачкан вестник, измъкнат от джоба на черното сако, и лицето му, наполовина скрито от стъкленото забрало на тъмните очила, придоби гнусливо плачлив израз, сякаш четеше пасквил. Помня, че градските му небрежно навървени ботуши бяха винаги прашни, сякаш бе изминал много версти по синора на незабележими ниви. Късо подстриганата коса като четинест клин падаше на челото – още не предвещаваше днешната му кесарска плешивост. Ноктите на големите влажни ръце бяха така изгризани, че ме болеше за обтегнатите възглавнички на отвратителните пръсти. Вонеше на пръч. Беше беден като просяк и не подбираше къде да спи.

Когато брат ми се появява (а Григорий в моите спомени винаги закъснява, винаги влиза запъхтян, сякаш страшно бърза да живее и все не сварва – и ето, животът най­после си отиде без него), той без усмивка се здрависва, като рязко става и със странно отдалечаване подава ръка; сякаш, ако не я хванеш навреме, тя с пружинен звук ще се върне обратно в свалящия се маншет. Ако влезеше някой от семейството ни, той се ограничаваше с навъсен поклон; затова пък демонстративно подаваше ръка на готвачката, която, хваната натясно и не успяла да изтрие ръцете си преди това, я изтриваше след това, по­подир. Майка ми беше умряла малко преди той да се появи в къщата ни, баща ми се отнасяше към него със същата разсеяност, с която се отнасяше към всички и към всичко, към нас, към житейските несгоди, към присъствието на мръсните кучета, които прибираше Гриша, и дори, струва ми се, към своите пациенти. Затова пък двете ми стари лели изпитваха нескрита боязън от „чудака“ (че не беше чудак, не беше), както впрочем и от останалите Гришини другари.

Сега, след двайсет и пет години, често ми се случва да чувам гласа му, неговия свиреп рев, разнасящ се по радиото, но тогава, спомням си, той говореше тихо, даже малко хрипкаво и нашепвайки – ала това гнусно задъхване в края на фразите вече го имаше, имаше го… Когато, навел глава и отпуснал ръце, стоеше пред брат ми, който го приветстваше с ласкаво подвикване, все още мъчейки се да хване поне лакътя му, поне костеливото рамо, той изглеждаше странно късокрак, вероятно поради дългото сако, малко над коленете – и не можеше да се разбере какво определяше потиснатата му поза – мрачната му стеснителност или напрегнатото съзнание преди съобщаването на някаква тежка, лоша вест. По­късно ми се стори, че той най­после я съобщи и се успокои, когато в една ужасна лятна вечер дойде от реката, като държеше купчинката бельо и дебелите ленени панталони на Григорий, но сега си мисля, че вестта, която винаги го изпълваше, все пак не беше тази, а потайната вест за собственото му чудовищно бъдеще.

Понякога през отворената врата дочувах болезнено отривистия му разговор с брат ми; или пък седеше на масата за чай, разчупвайки геврека, извръщайки нощните си совини очи от светлината на газената лампа. Имаше странния и неприятен навик да прави гаргара с млякото, преди да го погълне; и геврека захапваше внимателно, кривейки уста – зъбите му бяха развалени и понякога, залъгвайки с кратко охлаждане огнената болка от оголения нерв, вдишваше ежеминутно въздух със странично изсвирване; а също си спомням как баща ми мокреше за него памуче с кафяви капки опиум и като се подсмиваше безсмислено, го съветваше да се обърне към зъболекар. „Цялото е по­силно от частта – отговаряше той, много засрамен, – ерго, ще надвия зъбището си“; но вече не зная сам ли съм чул от него тези дървени думи, или са ми ги казвали по­късно като изказване на особняк… само че, както вече казах, той съвсем не беше особняк, тъй като не може животинската вяра в мижавата му звезда да бъде смятана за своеобразие; но виждате ли, той изумяваше с бездарност, както други смайват с талант…