0
2432

Здравей, поколение на Путин

 

Президентските избори в Русия преди седмица доведоха до впечатляваща, макар и очаквана победа на Владимир Путин. Той спечели четвърти мандат с голяма преднина и при висока активност на избори, които изглеждаха най-чистите в съвременната история на Русия (поне що се отнася до събитията в самия изборен ден).

Ала значимостта на тези избори не се ограничаваше единствено с това Путин да бъде преизбран в Кремъл. Те поставят началото на Русия след Путин. Защото макар президентът да спечели обществена подкрепа с политики като анексията на Крим и противопоставянето на Запада, легитимността на неговия следващ мандат ще зависи от това доколко ще успее да увери обикновените руснаци, че режимът му ще се съхрани, дори когато той вече не е в Кремъл.

Мястото на Путин в колективното въображение на днешна Русия е сходно с онова на постколониалните водачи на национално-освободителните движения през 60-те и 70-те години на ХХ век. Той се възприема като основателя на новата руска държава, спасителя на руското достойнство и възродителя на нейния статут на велика сила. А и противно на фантазиите на Запада, руснаците под 25-годишна възраст са сред неговите най-активни привърженици.

Те не само гласуват за него, а мнозина от тях искат да са като него. 76% от хората на възраст между 18 и 30 години намират работата в службите за сигурност за „много престижна“, спрямо 59% от онези над 60-годишна възраст. Както отбелязват анализаторите Андрей Колесников и Денис Волков, в руското обществено мнение „дебат за Путин“ не съществува.

„Почти никой не оспорва легитимността му като президент“, написаха те наскоро в своя доклад за московския център „Карнеги“. „Той е константа, портрет на стената, който вече не може да бъде свален“.

Въпросът е какво ще се случи с онези, чиито портрети не са на стената. В края на 2011 г. списание „Руски репортер“ публикува проучване за руския елит, според което най-важният признак за принадлежност към руския елитен кръг (висшите 300 правителствени позиции) е познанството с Путин от времето преди той да стане президент. Накратко, през последните 18 години Русия е управлявана от един приятелски кръг.

Няма признаци президентът да се готви да лиши от власт този приятелски кръг. Но има признаци, че възнамерява да отвори системата за верни външни хора, най-вече млади, за да увеличи вероятността за нейното оцеляване. Готов е да предложи на обществото смяна на поколенията, заместител на политическата промяна.

Мислейки за идните години, Владимир Путин, за разлика от Борис Елцин, не мисли за един наследник, а за поколение-наследник. Той предвижда прехвърляне на властта от своето поколение към „поколението на Путин“, в което влизат политици, които са израснали и са били формирани в годините на неговото управление. Този процес вече е започнал: в месеците преди изборите деветима млади политици бяха назначени за губернатори на регионите.

Това поколение, надява се той, ще успее да съхрани главното му постижение: възраждането на Русия като велика сила, способна и решена да се противопостави на Съединените щати. За Путин независимата външна политика не е средство, а крайна цел.

В това поколение влизат млади технократи с различен произход и биография, които обаче са обединени от едно – верни са на режима, но и имат съзнанието за собствените си слабости. Виждат себе си като кризисни мениджъри, а не като лидери-визионери. Доверяват се на технологиите, но не и на политиката. Знаят да изпълняват инструкциите на Путин, но не знаят как могат да не са съгласни с президента.

Техен треньор е Сергей Кириенко, днешният заместник-началник на президентската администрация, който през 1998 г., на 36-годишна възраст, бе министър-председател по времето на Борис Елцин и бе сочен тогава като пример за млад либерален реформатор. Разликата между младите реформатори на Борис Елцин от края на 90-те и днешните млади технократи на Владимир Путин е особено показателна.

Реформаторите на Елцин имаха ясен политически профил – те бяха либерално и прозападно настроени и действаха като отбор, взаимно се подкрепяха. Имаха политически амбиции и възприемаха себе си като политическа сила, независима от връзките им с Кремъл. За разлика от тях младите технократи на Путин са експерти в областта на логистиката без видими политически убеждения или лоялност към някакви избиратели. Те не са отбор и никога няма да се защитят взаимно.

Доскоро след всички избори в Русия винаги се задаваше въпросът кой ще надделее в Кремъл: модернизаторите в западен стил или антизападните хардлайнери? Този въпрос вече е без значение.

Английският език, дипломата от Харвард или опитът от голяма западна компания вече не говори много за политическите възгледи на бъдещите руски лидери. Технократското поколение на Путин има западен стил, но антизападни убеждения.

Предстоящата поколенческа смяна в Русия говори малко за бъдещето на режима, защото неговият най-голям актив, но и най-голям недостатък, е самият Путин. Той господства над политическата сцена до такава степен, че издига само хора със скромни амбиции, които знаят как да служат ефективно на президента, ала сами не могат да станат президент.

Иронията е в това, че Владимир Путин издига тези технократи във властта като алтернатива на проваления си опит да утвърди за свой наследник настоящия министър-председател Дмитрий Медведев. Всъщност поколението на Путин представлява един колективен Медведев. И когато е изправен пред въпроса как ще изглежда Русия след Путин, президентът отново е на същото място, където беше, когато постави Медведев начело в Кремъл, за да реши след това отново да се върне там.

Англоезична версия на статията е публикувана в „Ню Йорк таймс“

Снимка на главната страница: Алексей Дружинин, Риа новости

Иван Кръстев е политолог, председател на УС на Центъра за либерални стратегии и изследовател в Института по хуманитарни и социални науки във Виена (IWM Vienna). Той е основател и член на Европейския съвет за външна политика, член на борда на Фондация „Ерсте“, както и член на международния редационен съвет на списанието Europe's World и на списанието Transit – Europäische Revue. Иван Кръстев е бил изпълнителен директор на Международната комисия за Балканите, председателствана от бившият министър-председател на Италия Джулиано Амато. Бил е главен редактор на списание Foreign Policy България (2005-2011). Автор е на десетки статии, публикувани в българската и чуждестранната преса. Последната му книга на български език е “Под линия”, изд. Факел, 2001. В момента завършва книга, в съавторство с проф. Стивън Холмс, за политиката в Русия. Сред последни му публикации на английски са: Shifting Obsessions: Three Essays on the Politics of Anticorruption, CEU Press, 2004; The Anti-American Century, eds. Alan McPpherson and Ivan Krastev, CEU Press, 2007; In Mistrust We Trust Can Democracy Survive When We Don't Trust Our Leaders, TED Books, 2013; "Democracy Disrupted. The Global Politics on Protest" (UPenn Press, May 2014).
Предишна статияБолката
Следваща статияДжак