Наскоро нашето Министерство на образованието обнародва документ, чието точно наименование не си направих труда да запомня, но в който като стратегическа задача бе формулирано изискването учениците у нас да бъдат възпитавани в дух на патриотизъм и „национална гордост“. Предупредиха ни дори, че прояви на „национален нихилизъм“ сред учителите и университетските преподаватели оттук нататък ще бъдат подобаващо санкционирани.
Аз се досещам, разбира се, че документът е своего рода предизборен „принос“ на т. нар. „патриотични партии“ в управляващата страната ни коалиция, които имат своите заместник-министри и чиновници във въпросното министерство. Давам си сметка обаче, че (само по себе си абсурдното) нормативно разписване на „националната гордост“ и санкционирането на „националния нихилизъм“ са и актове в духа на новата „национал-консервативна“ идеология, която ни внушава, че овладялата континента ни „либерална брюкселска бюрокрация“ заедно с „политическата класа на либералните евро-чиновници“ са си поставили пъклената цел още днес-утре да превърнат Европа в безродно „космополитно общество“ и „да размият националните идентичности“ на народите ѝ. Ето защо здравите „консервативни сили“ в тях са призвани спешно и решително да им противодействат. Там на Запад – осведомяват ни разтревожено – вече гледат на патриотизма като на подлежаща на ликвидиране девиация и особено се стараят да облъчат със своите противоестествени идеи „нашите традиционни общества“ – да ни отнемат чувството за „национална идентичност“, като възпитат младите в дух на презрение към „българщината“. Само че ето – ние взимаме всички мерки да продължим „да се гордеем, че сме българи“ и оттук насетне даже ще наказваме всеки, който „либерално“ отказва да се гордее с това.
Ще кажа, че от времето на късния социализъм представите на патриотичните активисти за това какво създава „национална гордост“, са утомително еднообразни, елементарни и архаични. На първо място мотивите за „национална гордост“ и самочувствие идват според тези хора най-вече от миналото – при това от колкото по-далечното минало идват, толкова по-„фундаментално“ мотивиращи са те. Ние, българите (и най-вече младите българи), следва да черпим самочувствие например от подвизите на хан Крум Страшни, от „вдигалия шум край Босфора“ Симеон Велики (който, видите ли, титулувал себе си „цар и на българи и на ромеи“), от разпрострелия България „на три морета“ Иван Асен ІІ и т. н. В по-близките до нас времена самочувствие на нас, цивилните граждани пък следва да ни дава „славната българска армия“, която „няма загубена битка“ (въпреки, че държавата ни губи всички войни през ХХ век). Всъщност, да – арсеналът е горе-долу този.
На по-образованите в историята на идеите е известно, че миналото (и особено по-далечното, средновековно минало) действително е реален ресурс за изграждане на общностния идентитет и самочувствие, но най-вече в епохата на формирането на националните държави, което в Европа се извършва общо взето през ХІХ век. След като нациите обаче са формирани (защото те далеч не винаги са били актуалните общности, в които европейските етноси са живели), тяхното легендарно „минало“ много трудно би могло да продължи да бъде – само по себе си – ресурс за поддържане на самочувствието им. Най-малкото то е далеч недостатъчен ресурс за това.
Още по-малко реален (а и действително политико-психологически вреден) ресурс за формиране и поддържане на националната идентичност в днешно време е този на – нека се изразя така – същностния антагонист. Да, в началото на ХХ век решаващ елемент от националната идентичност на германците например е била тяхната франко-фобия и обратно – такъв елемент за французите е била германо-фобията (паметта за отнетите им Елзас и Лотарингия, за унижението на Френско-Пруската война от 1870 г.). Особено мощен идентификационен ресурс националният антагонизъм е за балканските народи. Българите например са обградени в началото на ХХ век от „съюзници-разбойници“ (от Балканската война); те въобще са общността на „Мизия, Тракия, Македония“, предпоследната от които е частично „похитена“ от гърците и турците, а последната от сърбите. Българите следователно са общност „на реванша“ (ние сме тези, които живеем като общност преди всичко, за да „си върнем Македония и Беломорска Тракия“). Да обърнем внимание, че дори националният ни химн до 1945 г. ни идентифицира чрез уязвеността ни от съседи-антагонисти (срв. „Шуми Марица окървавена, плаче вдовица люто ранена. Марш, марш, с генерала наш в бой да летим, и враг да победим!“).
Ресурсът на „антагониста“ като идентификационен обаче към днешна дата също е силно анахронизиран. И именно елементарният рефлекс на патриотичните активисти да продължават да си въобразяват, че ще формират „дух на национална гордост“ чрез ресурса на „славното минало“, или здрава национална идентичност чрез сплотяване срещу „антагонистите“ ги поставя в конфузни и силно дразнещи ги ситуации. Защото ние виждаме, че елементарните декларации за това „колко сме били велики“ съвсем спокойно съсъществуват у нас с горещата неудовлетвореност от своята национална принадлежност и дори с активното й отхвърляне. По същия начин априорната общностна подозрителност към „големите европейски държави“, към „западняците“ въобще, митическата национална фобия към „турците“ (мюсюлманите – а от там и към днешните „бежанци и мигранти“) напълно се съвместява с дълбока общностна несолидарност, взаимна завист и дори враждебност.
Всъщност, нека доверя на „полит-патриотите“, че съвременните източници на национално самочувствие са вече съвсем различни от провинциалното биене в гърдите за неграмотно препарирани средновековни „славности“ и от комплексирано мерене на ръст с разнообразни (и базисно враждебно настроени) „чужденци“. Различни са и от разни сантиментални песнопения за красотите на „родния край“ и гордеения с (всъщност отдавна изпарили се) патриархални ценности и порядки.
Аз не знам къде в документите на европейските институции или в политическите актове на националните европейски правителства нашенските „консерватори“ са съзрели заявена целта да се „размият националните идентичности“, да се „космополитизират“ европейските национални общества чрез „възпитаване на национален нихилизъм“, но ще ги уверя, че ако дори за месец-два поживеят в някоя от големите европейски държави, те непременно ще забележат, че без правителствата им да полагат каквито и да било специални усилия, без да водят страстни „борби“, гражданите в тях притежават нещо, което бих нарекъл спокойно (но уверено) национално достойнство.
Защото пълна лъжа е, че, живеещи от десетилетия в „обединена Европа“, спазващи „директивите на Брюксел“ и подчиняващи се на „общоевропейските правила и конвенции“, да кажем французите или германците днес не се гордеят, че са – именно – французи или германци. Да, те отдавна не правят това агресивно – против някого. Въобще, въобще обаче не е вярно, че са забравили в „обединена Европа“, че са французи и германци. Напротив – те носят тази си идентичност с подчертано национално достойнство. На какво почива и от какво се мотивира това национално достойнство? Във всеки случай дори тези две най-големи европейски нации имат в миналото си далеч не само „славни“ и „велики“ дела. Особено германците и особено през ХХ век. Те също така – и това сякаш произтича тъкмо от високото им национално самочувствие отдавна нямат и (най-малкото същностни, субстанциални) „врагове“. Те обаче – нека си запишат това „патриотите“ – имат (при това съзнавайки, че го имат със собствените си усилия) много добре устроени общества. Имат и съзнанието, че обществата им се състоят от традиционно и солидно културни съобщници. Имат съзнанието че – именно поради себе си – са силни.
И ето, тъкмо чувството им за (горда) френска или германска идентичност ги мотивират например към това… да спазват законите в своите общества и така да продължават да ги поддържат силни. Да ги спазват не защото се боят от тяхната (безотказно) санкционираща мощ, а защото е недостойно, именно недостойно, бидейки французин или германец да не ги спазваш. Колкото и дребно да прозвучи – германецът не би си позволил да пътува без билет в градския транспорт, не защото могат да го проверят и глобят, а защото е недостойно за един гражданин и германец да не спазва нормите на своето (цивилизовано) общество, недостойно е да не се държи като… германец. Германецът, по-нататък, би се срамувал – тъкмо ако е богат и кара скъпа кола – да нарушава правилата за движение, да изпреварва и агресивно да надува клаксона, защото не е достойно да си богат германец, а да не се държиш, най-вече ти, като германец. Тези примери могат да се сторят елементарни, но замислете се колко различно преживява своята национална идентичност масовият ни сънародник. Чувал съм от негови представители – дори такива, претендиращи, че принадлежат към интелектуалния елит да се присмиват на „законопослушността“ на германеца, да я намират за глупаво-маниакална. А тя, повтарям, произтича тъкмо от чувството за общностно достойнство, от самосъзнанието, че принадлежността ти към тази общност следва да се носи с достойнство, че тя – тъкмо понеже е предмет на гордост – задължава. Колко различно е това от нашата „национална гордост“, която помни Симеоновия „шум край Босфора“, но агресивно се отграничава от близки и далечни.
Да, разбира се, французинът знае, че неговата нация е родила „гражданството“ на Европа, знае, че тя е била и в известен смисъл и днес е културната метрополия на Европа. Но повярвайте ми (или най-добре идете и го вижте с очите си), че за него това е преди всичко източник на спокойна (и горда) задълженост: да продължи да се държи като „гражданин“, което ще рече като постоянно политически и обществено отговорен, общителен, граждански отворен (включително към чужденеца). И ето: той го прави, защото дълбоко е интериоризирал в себе си своята „национална гордост“. Той я носи в себе си, а не я „крещи“, декламира, противопоставя на други.
Направо ще кажа, че обитавайки обединена Европа, редовият (състоятелен, културен, законо-коректен) французин или германец има на своята територия в Европа националната си идентичност не против другите, но все пак гордо заедно с другите. Той е европеец с особена емфаза именно защото е французин и е французин с подчертана национална гордост, защото французинът е европеец.
Пак питам: от какво произтича това? От някакво особено старателно, с правителствени разпоредби възпитано национално самочувствие, че французинът бил потомък на Луи ХІV или на Филип ІV Красивия, че императорът му Наполеон е завладял половин Европа или пък защото е победил германците във Втората световна война? А от какво произтича днешното чувство за национално достойнство на германеца? От това, че нагло са престанали да го карат да се кае за ексцеса на нацизма? Или от това, че съзнава, че почти всички „други“ зависят от съвременната германска икономическа мощ и „ щат или не щат трябва да слушат г-жа Меркел“? Разбира се, че от нищо подобно. Произтича обаче от това, че обществото на французите и германците (и на холандците, и на норвежците, и на шведите и т. н.) е… общество, а не войнствено съжителство на социални, икономически, политически и прочее „племена“, че е състоятелно, законоустроено и културно. Че макар – нека добавя и това – в обществата им действително да проповядват своите (крайни) идеологии определени екстравагантни групи, те са населени в огромната си част от семейства (във всеки случай от много повече същински семейства, отколкото в нашето „традиционно общество“) и към тези семейства държавите на французите, германците и другите се отнасят с почит и деликатна, но отговорна грижа (не само с патетични декларации, колко ги обичат и колко са тревожни от атакуването им с „джендър идеологии“).
Тъй че, уважаеми нашенски „нови консерватори“ и „ура-патриоти“, не се опитвайте да ни лъжете, че в онези общества цари морална развала и национален нихилизъм, който днес-утре се готви да залее и нас. Ние вече можем да идем при тях и да ги видим с очите си (не през „фейковете“ и „сензациите“ на Фейсбук). А чувство на „национална гордост“ и отсъствие на „национален нихилизъм“ ще постигнете и у нас не когато напълните главите на децата ни с „шум край Босфора“ или ги зомбирате в „либерало-фобия“, а когато направите обществото ни подобно на европейските. Само че това не става с роене на „консервативни“ партии и партийки. А с политика (каквато не виждам у вас).
