Книгата на световния шампион по шах Гари Каспаров (изд. „Сиела“) е предупреждение и призив за действие срещу политиката на руския лидер Владимир Путин. Публикуваме шеста глава от нея.
Дългогодишният световен шампион по шах Гари Каспаров е отдаден активист за човешки права и един от основните противници на политиката на руския лидер Владимир Путин. Каспаров е убеден, че трябва да се създаде мощен дипломатически и икономически фронт срещу президента на Русия, който ощетява интересите на страната си за сметка на консолидирането на едноличната си власт.
В „Зимата идва” Гари Каспаров уверено се противопоставя на Русия на Путин, смятайки, че тя се доближава до позициите на ИДИЛ в отхвърлянето на демократичните ценности. Нещо повече – според него опозицията на президента трябва да се формира отвън, от всички, които досега са преговаряли с него и са се огъвали под натиска му.
Книгата на Каспаров е посветена на убития на 27 февруари 2015 г. Борис Немцов и „на всеки човек в света, който се бори за свобода и демокрация, както той правеше всеки ден“.
Подкрепена от безспорния интелект на Каспаров и от надеждата му за родната страна, „Зимата идва” е непогрешим призив за действия срещу заплаха, която игнорираме от прекалено дълго време.
Гари Каспаров става световен шампион през 1985 г., когато е на 22 години. През 2005 г. той прекратява кариерата си след двадесет години начело на професионалния шахмат, за да се присъедини към руското продемократично движение. „Исках децата ми да могат да израснат в свободна Русия. И си спомних какъв надпис беше закачила майка ми на стената – една от репликите на руските дисиденти: „Кой друг, ако не ти?“… Разбира се, не очаквах новата ми кариера в онова, което би могло да бъде наречено руска „политика“ единствено с огромна доза снизхождение и щедрост, да бъде лесна. Опозицията не се опитваше да печели избори, ние се борехме просто за провеждането им. Именно затова винаги съм казвал, че съм активист, а не политик, дори и когато спечелих първичните избори на опозицията за кандидат за президент през 2008 г. Всички знаеха, че няма да ми бъде позволено да се явя на официален вот, смисълът беше… да стегнем атрофиралите мускули на руския демократичен процес.“
През 2012 г. Каспаров става председател на фондацията „Човешки права“, наследявайки Вацлав Хавел на поста. От 1991 г. е външен автор в Уолстрийт Джърнъл и старши гост лектор в училището „Оксфорд-Мартин“ в Оксфордския университет. Книгата му „Животът като партия шах“ от 2007 г. е издадена на 26 езика. Каспаров живее в Ню Йорк със съпругата си Даша и децата им.
Гари Каспаров, „Зимата идва“, изд. „Сиела“, 2015 г., превод от английски Христо Димитров
В търсене на душата на Путин
Всеки, който казва, че в онзи момент все още не е бил сигурен каква е истинската природа на Путин, сигурно или се шегува, или е глупак, или се опитва да прави нас на глупаци и мами. Няма защо да губим време за шегаджии или глупаци, колкото и полезни да са те в тестето на Путин с белязани карти, но измамниците трябва да бъдат наблюдавани внимателно. От поне десет години тези, които защитават Путин, или получават някакви облаги за това, или са опасно невежи. Можем да извиним хората, че са допуснали оптимизмът и дипломацията да ги заслепят за кратко и не са видели какви са характерът и амбициите на Путин. Една от силните страни или пък от слабостите на либералните демократични общества е, че дава ползата от съмнението дори на враговете си. Ако Путин наистина беше антидемократичен бандит, значи трябваше да го докаже.
И той го доказваше година след година, а западните му защитници един по един преминаваха от лагера на „невежите“ към „получаващите облаги“. От енергийни компании, опитващи се да докопат част от петролните залежи на Русия, до европейски премиери и канцлери, желаещи да продадат стратегическите интереси на страните си, за да правят бизнес – всички идваха при Путин и той нямаше проблеми да разшири международния си фенклуб въпреки завоя си към диктатура в Русия.
Щом Путин се появи на международната сцена, всеки чуждестранен лидер и специалист беше длъжен да си състави мнение за него. Преглеждането на тези текстове от новинарските материали и мемоарите е като взимането на майсторски клас в изкуството да кажеш нещо хубаво, без да казваш нищо, като същевременно умело прилагаш най-важната политическа хватка – да си вържеш гащите и да се спасиш от последствията. Няма нужда да казвам, че мемоарите, написани с поглед назад, са много по-критични към Путин, отколкото коментарите към момента. Единици са тези, които имат честността да си признаят, че са сбъркали за Путин, или още по-лошо, че той ги е излъгал.
Натрупващото се впечатление е, че всички са знаели, че Путин проявява притеснителни автократски тенденции, но не са вярвали, че си струва да се полагат усилия да се изправят срещу тях рано, когато това е щяло да бъде по-лесно. Логиката била, че в крайна сметка отношенията на Русия и Запада вече били силно влошени, да не кажем ледени, а руснаците така или иначе търсели силен човек. Защо тогава да не се надяват на ново начало с нов човек?
Западните лидери се оказаха в трудна позиция. Путин говореше много добре езика на реформите и трудния постсъветски период на Русия, а и не му тежеше бремето на Елцин или гневните му изблици. Но когато се вгледали в действията му, картинката била много различна. Наскоро попитах моя приятел и ветеран от Държавния департамент на САЩ Стив Сестанович какво най-много го е изненадало или притеснило в Путин в ранните му дни. Неговият отговор е отличен увод как Западът е изпитвал трудности да разбере новия руски лидер и какво означава това за Русия:
От самото начало „путинизмът“ беше несигурна програма, с която не знаехме как да се справим. От една страна, стояха приказките от предизборната му кампания за реформи и прямото му признание колко много Русия е изостанала от Запада. Всичко това изглеждаше окуражаващо. От друга страна обаче, независимите медии биваха затваряни една след друга, а в Чечня се водеше война на изпепелената земя. Това беше притеснително. Що за човек беше това?
Спомням си един разговор на Мадлин Олбрайт в нейната служба с руски посетител, една от най-влиятелните фигури на Елциновата ера. Беше през пролетта на 2000 г. Тя ме помоли да присъствам. Той ни каза: „Искам да знаете, че сега Русия има най-добрия наследник на Борис Елцин, за когото можехме да се надяваме. Също така имаме президент, който ще заличи част от нашите демократични постижения. Той първо ще атакува свободата на пресата. Тук ние, които го подкрепяме, разчитаме на вас да му се противопоставите“. Излязох от тази среща замислен как въобще ще разрешим този проблем.
Бих могъл да направя няколко добри предположения кой е бил руският посетител в офиса на държавния секретар на САЩ Олбрайт през онзи ден, но няма смисъл. Гостът е бил доста точен в преценката си какво ще направи Путин и как Съединените щати трябва да реагират на задаващите се събития. Лесно може да видите дилемата, чието оформяне Сестанович и цялата администрация са съзирали, особено ако си припомните, че по онова време президент все още беше Бил Клинтън.
Последната година от мандата на Клинтън вече беше станала трудна. Той беше оцелял през импийчмънта, свързан със секс скандала с Люински, но това му беше струвало много от останалата му енергия и беше подкопало доверието. През февруари се пръсна интернет балонът и отнесе със себе си много от оптимизма за икономиката на САЩ. Освен това беше година на избори и вицепрезидентът Ал Гор се бореше с Джордж У. Буш кой да наследи Клинтън.
Външната политика също му създаваше проблеми. Всеки президент на САЩ се опитва да разреши проблема между Израел и Палестина в последната година от мандата си и Клинтън не беше изключение. Убийството на Ицхак Рабин през 1995 г. беше задържало мирния процес, предвиден в Договора от Осло, и оттогава Клинтън не се намесваше активно, но през юли 2000 г. той организира Срещата в Кемп Дейвид между Ехуд Барак и Ясер Арафат. За изненада на всички, които нямаха никакво понятие от история, на нея не беше постигнато споразумение. Няколко месеца по-късно избухна Втората интифада, след като Ариел Шарон посети Храмовия хълм. Друга бележка за времето е самоубийственият бомбен атентат на Ал Кайда срещу американския ескадрен миноносец „Коул“, при който загинаха седемнадесет души.
Накратко, Клинтън не беше в състояние да заеме силна позиция срещу един корав и мъчноразбираем нов руски лидер. Белият дом продължи да оказва неискрена подкрепа за лечението на последствията от зверствата в Чечня и винаги с мъка подчертаваше, че „Чечня не е Косово“, каквато е известната фраза на британския премиер Тони Блеър. Русия все още я болеше от начина, по който Съединените щати и НАТО прегазиха руските интереси в Сърбия през 1999 г. – нещо, към което Путин щеше да се връща отново и отново.
По време на последното посещение на Клинтън в Москва като президент на 3 юни 2000 г. двамата лидери минаха през обичайния протокол САЩ – Русия за проблемите с ядрените оръжия, търговията и американските ракетни щитове, които през годините щяха да се превърнат в една от любимите теми на Путин. Администрацията на Клинтън заслужава признание за това, че поне спомена гражданските свободи при тази среща. Мадлин Олбрайт посети радио „Свобода“, чието открито и честно отразяване на войната в Чечня доведе до отвличането на журналиста Андрей Бабицки.
Клинтън даде едночасово интервю за радио „Ехото на Москва“, част от медийната група МОСТ, тогава все още собственост на Владимир Гусински. Неговите медии не подкрепяха Путин. Клинтън звучеше изненадан, когато го попитаха дали той някога би използвал полицейски сили срещу критиците в медиите. „Никога не съм правил нищо подобно. Това е незаконно!“ Путин изчака от учтивост точно една седмица, след като Клинтън си тръгна, и арестува Гусински.
По-голямата част от Европа също нямаше търпение да прикрие загрижеността си за Чечня и да прегърне Путин безусловно. Двама ключови европейски лидери, Тони Блеър във Великобритания и Герхард Шрьодер в Германия, бяха по характер противници на противопоставянето особено когато имаше сделки за сключване, а и толкова много руски пари навлизаха на пазара. (Силвио Берлускони, който щеше да стане най-страстният партньор на Путин и негов най-яростен защитник, щеше да се върне на премиерския пост в Италия през 2001 г.) Трябва да отдадем дължимото на Жак Ширак във Франция, чието правителство протестираше силно срещу жестокостите в Чечня по онова време и дори прие представител на президента на Чечня в Националната си асамблея. Но тази победа беше мъчително кратка и когато Путин посети Париж през октомври, Ширак вдигаше тостове с него и съпругата му Людмила с думите „От нас зависи да напишем нова страница във френско-руските отношения“. Как се казва на френски „да натиснеш бутона за презареждане“?
Но Блеър вече беше вдигнал високо летвата на поощряването на низките страсти, като през март 2000 г. предприе странен маньовър и направи внезапно лично посещение на Путин в Санкт Петербург. Организациите за защита на човешките права и британската преса нападнаха Блеър, че е оказал важна подкрепа на Путин, когато „масовите екзекуции на цивилни граждани, произволното задържане на чеченски мъже, систематичните побои, мъчения и понякога изнасилвания“ се провеждаха по заповед на Путин. Вместо да обсъждат това, Блеър и съпругата му посетиха Ермитажа, летния царски дворец и „вечерта прекарахме в операта, където заедно със семейство Путин присъствахме на премиерата на „Война и мир“ на Сергей Прокофиев“. По време на визитата си Блеър не пожела да се срещне с някого от другите кандидати или опозиционни фигури.
За мен 2000 г. също не беше най-добрата. По-голямата част от втората половина на 1999 г. посветих на стартирането на огромен сайт за шахмат, Kasparov Chess Online, който щеше да се появи на бял свят точно когато дот-ком балонът се спука. Въпреки това времето беше вълнуващо и съм горд с някои от проектите, които завършихме. Но както много други интернет начинания, и това затихна след едва няколко години. През октомври беше първата ми защита на световната титла по шахмат от пет години. Съперник ми беше моят сънародник Владимир Крамник. Пристигнах в Лондон в страхотна форма, пълен с идеи и увереност. Месец по-късно бях победен в мач за титлата за първи път, при това без да спечеля нито една партия. Крамник се беше подготвил много по-добре от мен, надигра ме и аз паднах жертва на собственото си самодоволство след петнадесет години на върха. Това беше съкрушително преживяване и на тридесет и седем години за кратко се замислих за пръв път дали да не прекратя кариерата си. Но желанието ми да докажа, че все още съм най-добрият играч в света, беше прекалено силно и щях да върна позицията си като номер едно, като я задържах до отказването си през 2005 г.
Докато ближех рани и се готвех за завръщането си, разполагах с много време да наблюдавам резултатите от първата година от мандата на Путин. Повечето от мислите по-долу за първата година на Путин като президент попаднаха в страницата ми в Уолстрийт Джърнъл на 4 януари 2001 г. Заглавието на статията беше „Руският президент търгува със страх“ и за мое удивление продължава да се чете и днес. Много повече ми се иска да можех да призная, че съм сбъркал в нея, отколкото в оптимистичните си писания година по-рано. Путин има навик да ме изкарва много точен пророк, но и много разочарован руснак.
Внезапното оттегляне на Борис Елцин на 31 декември 1999 г. ме принуди да прекарам новогодишната нощ в писане за неговата роля в руската история. Понеже тръгващият си президент беше посочил наследника си (а в руската политика това означаваше гарантирано избиране), се опитах да предскажа параметрите на политиката на Путин. За жалост, моята прогноза, базирана на предположението, че младият и прагматичен руски лидер ще засили демократичните процеси в страната, ще се бори с корупцията и ще изправи кривите на непоследователната външна политика на Борис Елцин, се оказа просто пожелание за Нова година.
Година по-късно обаче очите ми се бяха отворили. Путин имаше всяко предимство, което може да си пожелае един нов президент. Рейтингът му беше толкова висок, че ни напомняше за еуфоричните първи дни на Елциновия Кремъл, а тогава на проучванията на общественото мнение в Русия все още можеше някак да се вярва, за разлика от днес. Зашеметяващата девалвация на рублата след фалита през август 1998 г. даде тласък на тежко обвързаната с износа руска икономика. Високите цени на петрола осигуриха буфер от твърда валута, невиждан от друго посткомунистическо руско правителство.
Но въпреки това огромното доверие беше пропиляно. Корените на Путин в КГБ мрачно прораснаха в стил на управление, което не беше нито реформистко, нито демократично. Общата черта във вътрешната и външната му политика беше опитът му да търгува със страх – страховете на руснаците, че страната им е подложена на атака от враждебни външни сили (от чеченците, НАТО или свободните пазари, а обикновено и от трите заедно), и страховете на западняците, че ако няма силен и прагматичен лидер, Русия отново ще стане непокорна, нестабилна и потенциално опасна. Петнадесет години по-късно тактиката на Путин на търгуване със страх е все още много сходна и също толкова ефективна.
Вместо да повали истинските враждебни сили в Русия – корупцията, невежеството и прекомерно раздулата се държавна структура, Путин хитро промени правилата на играта. Успехът на руската икономика беше свръхестествен, но под него все още трябваше да бъдат извършени структурни промени. Ако не броим някои реформи в данъчното облагане, болезнените вътрешни реформи бяха блокирани от мощното номенклатурно лоби – кастата на окопалите се бюрократи и официални лица, чиято власт зависи от могъщите им покровители. Корупцията процъфтяваше, а съдебната система беше твърде неефективна, за да е стабилизираща сила. Хиляди руски войници загинаха в чеченския конфликт, който доведе до безброй жертви сред чеченското население, превърна чеченските градове и села в развалини, стотици хиляди – в бежанци, борещи се за оцеляване. Путиновото продължаване на войната беше представено като антитерористична операция, но се оказа още едно бизнес начинание за руските генерали и съответстващите им фигури в Чечня.
Новите политики на Путин към руските райони представляваха странна смес между съветското политбюро и царското управление на Руската империя. За да запазят привилегиите на властта, руските губернатори се подчиниха на централните власти, а в замяна получиха засилване на традиционно слабото градско самоуправление. Почти всички руски политици последваха стъпките им и започнаха да подкрепят всяка президентска инициатива. Един пример – идеята на Путин да възстанови стария съветски химн получи одобрението на повече от осемдесет процента на членовете на парламента. (Обикновено Путин действаше, сякаш просто следва волята на народа. Отговорът му на въпроса доколко възстановяването на съветския химн е подходящо, беше „Народът и аз можем да допускаме грешки“.)
Доктрината на външната политика на Путин беше като цяло по-мащабна версия на вътрешната му стратегия и показа опортюнистичния начин, по който щеше да работи през следващите петнадесет години. И двете могат да бъдат спретнато обобщени като „Мошеническо държавно управление ООД“. Където по световната сцена имаше проблемни точки или „заплахи“ за вътрешното спокойствие на Русия, новият президент моментално се озоваваше там с лост в ръка. Той беше навсякъде. Ядрената програма на КНДР ви притеснява? Руският президент вече е установил лични взаимоотношения с Ким Чен Ир и е готов да бъде посредник на Корейския полуостров. Саддам Хюсеин, Муамар Кадафи, Башар Асад – Путин е готов щедро да предложи помощта си за оправянето на отношенията с всеки един от тримата знаменити лидери. Дали някога въобще е давал някаква стойностна помощ, е съвсем отделен въпрос.
На познатата афганистанска почва Путин предложи руската военна машина да съдейства за търсенето на Осама бин Ладен. Няма значение, че присъствието им там позволяваше на руските генерали да запазят контрола върху главните пътища на наркотиците от Афганистан към Европа през държавите в Централна Азия. Като основен доставчик на конвенционални оръжия и ядрени технологии, Русия държеше ключа към иранските военни амбиции и Путин редовно щеше да раздрънква връзката ключове тъкмо извън обсега на американските и европейските преговарящи.
Ранната стратегия на Путин се основаваше на неговия прочит на историята. Западният подход за невиждане на злото към Гражданската война в Русия през 1919 г. и Мюнхенското споразумение между Великобритания и Хитлер от 1938 г. проправи пътя за някои от най-ужасните трагедии на двадесети век. През 1961 г. Джей Еф Кей отзова американските самолети от подкрепата на борещите се срещу Кастро сили и ги остави да бъдат изклани от водената от съветски специалисти кубинска армия. Окуражен от тази демонстрация на слабост, Съветският съюз разположи ядрени ракети в Куба. Кубинската ракетна криза от октомври 1962 г. доведе човечеството до ръба на ядрен Армагедон.
Има и по-нови примери на ограниченията на западната намеса в зараждащи се кризи, нека споменем две – първоначалния пасивен подход към агресивните планове на Саддам през 1990 г. и подкрепата за териториалната цялост на Югославия през 1991 г. Във всяка от тях поуката е една: навременният отговор в такива опасни игри, подстрекавани от враговете на демокрацията, драстично намалява цената, която в крайна сметка се плаща заради въздържането.
Посещението на Путин в Куба през декември 2000 г., за да възстанови приятелството с диктаторския режим на Кастро, демонстрира неговата геополитическа стратегия и тактическите му похвати. Година след визитата си, след като вече беше провокирал тревога във Вашингтон, Путин обяви затварянето на шпионския радиоелектронен център в Лурдес, Куба, най-голямата руска военна база в чужбина. Путин имаше отчаяна нужда да ореже разходите и това беше още една възможност да натрупа точки пред новата администрация на Буш, докато върши това, което така или иначе трябваше да свърши. Путин направи точно същото със затварянето на базата в Камран, Виетнам, през 2002 г., която притесняваше както САЩ, така и Китай, който скоро щеше да стане основен покровител на Русия. (През 2014 г., когато Путин търсеше начин да неутрализира САЩ и подкрепата им за Украйна, той се върна в Куба, за да опрости деветдесет процента от неизплатения дълг на страната към Съветския съюз и да обяви, че базата в Лурдес ще бъде отворена отново.)
Въпреки явната слабост на Русия, Путин се намесваше, където може, особено в слаби места и отваряше стари рани. Той редовно отправяше заплахи и даваше обещания, които никой не беше сигурен, че може да спази дори и да искаше. Русия все още запазваше мястото си в Съвета за сигурност на ООН и когато търсеше как да осуети американските инициативи, често намираше съюзник в лицето на Китай. Мисля, че Андрю Ривкин от „Гардиън“ нарече този Путинов прийом външна политика с „фотобомби“.
Някои от ранните маньоври на Путин можеха да бъдат разгледани като умело разиграване на слаби карти, но също така разкриват и истинските му приоритети в онези първи години. Външната политика беше на второ място, почти странична, в сравнение със стремежа му да консолидира властта си у дома. Путин не можеше да си позволи да губи време или влияние, за да се разправя с външния натиск. Приятелските предложения към могъщите лидери му спечелиха нужното време, като замени истинската власт зад граница за повече свобода да оказва натиска у дома. Затварянето на военните бази раздразни руските комунисти и националисти, но те все още не бяха сериозен политически фактор и Путин скоро успя да привлече мнозина от тях в лагера си. По онова време Русия беше с разклатена икономика и съсипана армия, затова не можеше да направи нещо кой знае колко повече, но така изглеждаше и се чувстваше отново като сила на световната сцена.
Ако не обърнеш внимание на дреболиите, те се превръщат в истински проблеми. Нарастването на цените на петрола щеше да продължи седем години и връчи в ръцете на Путин трилиони долари – пари, които можеше да използва за натиск у дома, да си купи влияние зад граница и да модернизира въоръжените си сили. Набрал мощ от приятелските си отношения с управниците на най-големите демокрации в света, Путин се превърна де факто в лидер на нациите, които се дразнеха от неоспоримото превъзходство на САЩ през деветдесетте години на миналия век. Пролуката на възможността за промяна на световния ред в полза на демокрацията се затваряше. Оставеният без контрол Путин консолидира властта си у дома, а после премина от фотобомби към истински бомби.
≡
Двата най-значими телефонни разговора на двадесет и първи век бяха проведени на 11 и 12 септември 2001 г. И двата бяха от Владимир Путин до Джордж Буш след атаките на Ал Кайда срещу Световния търговски център и Пентагона. Първото обаждане, само няколко часа след атентатите, беше прието от съветника на Буш по националната сигурност Кондолиза Райс в бункер под Белия дом, тъй като Буш беше на борда на „Еър Форс 1“ и с него нямаше връзка. Ето описанието, което Райс дава на обаждането в мемоарите си „Няма по-висока чест“ от 2011 г.:
Помолих да говоря със Сергей Иванов, но на телефона беше Путин. „Господин президент – казах аз, – в момента президентът не може да говори с вас, тъй като го местят на друго място. Искам да ви уведомя, че американските сили се вдигат по тревога.“ „Вече знаем, отменили сме ученията си и сме снижили нивата на тревога – отвърна той. – Можем ли да направим нещо друго?“ Аз му благодарих и за един кратък момент през главата ми премина мисълта: Студената война наистина е свършила.
Путин се свързва с Буш на следващия ден. Ето описанието на Буш от книгата му „Повратни моменти“ от 2010 г.: „Когато на следващия ден говорих с Владимир, той ми каза, че е подписал декрет, с който обявява едноминутно мълчание, за да покаже солидарност със Съединените щати. Той завърши с думите: „Доброто ще триумфира над злото. Искам да знаете, че в тази битка ще стоим един до друг“.
С два телефонни разговора, отнели общо около 60 секунди от времето му, без да му струват абсолютно нищо, Путин си бетонира позицията да бъде приет от администрацията на 43-тия президент Буш като приятел и съюзник. Коментарът на Буш три месеца по-рано как е погледнал Путин в очите и е усетил душата му, го поставяше в неудобна реторична позиция, но това беше истинска солидарност. Или поне беше приета като истинска, но това схващане беше важно, по-важно от което и да било истинско сътрудничество.
Путин съзря възможността точно такава, каквато беше. Първият разговор беше най-важният, въпреки че не успя да се свърже с президента. Той вряза Путин в момента, в съзнанието на Буш и в историята като първия чуждестранен лидер, обадил се на Буш на 11 септември. При второто обаждане пословично хладният човек от КГБ говори така, както емоционалният и състрадателен Буш би оценил най-много в този травматичен момент. Солидарност, битка, едноминутно мълчание, добро и зло… Това беше перфектно изигран момент, който се отплати неизказано много през следващите седем години.
Към онзи момент отразяването на разговорите и тяхното предполагаемо значение за новия световен ред бяха не по-малко ентусиазирани. Консенсусът беше, че „Студената война наистина беше свършила“, а сега историческите врагове щяха да се обединят в новата голяма война, войната срещу терора. Путин пръв осъзна колко полезна може да бъде една неправилно насочена и безкрайна война, въпреки че другите щяха доста скоро да стигнат до същия извод.
Путин сграбчи шанса да представи събитията от 11 септември като още един фронт на войната срещу терора, която Русия водеше в Чечня от толкова много години. Фактът, че нямаше никакви доказателства, че чеченците са част от какъвто и да било световен джихад, не попречи на Кремъл рутинно да ги обвини. Преди Буш и Райс се бяха изказали силно срещу нарушаването на човешките права в Чечня, но всичко това приключи след 11 септември. Михаил Касянов, премиерът на Путин по онова време, по-късно каза, че онези обаждания са били като сребърен куршум, поразил всички критики.
В този случай обещанието на Путин за помощ беше истинско, а Русия имаше местните познания и връзки да бъде от полза на американските усилия срещу талибаните. Същото направиха и няколко автократи от централноазиатските републики, които бързо разбраха, че това е възможност да се отърват от американския натиск върху собствените им трагични практики за потъпкване на човешките права. Ал Кайда и талибаните бяха пречупени в Афганистан, погледът на администрацията на Буш се отклони към Саддам Хюсеин и Ирак, а Путин възобнови обичайната си тактика на обструкционизъм.
≡
Какво лошо има в това да си солидарен и да си сътрудничиш с един стар враг, след като те е сполетяло ужасно бедствие? Нищо, разбира се. Аз също не смятам, че администрацията на Буш е била твърде наивна, за да разбере, че Путин винаги търси собственото си предимство, а членовете ѝ го показаха ясно в нароилите се мемоари – всичко е било въпрос на приоритет. Ако Путин помогне в Афганистан и осигури разузнавателни данни, които биха спасили американски животи, то това би било много по-важно от оказването на натиск върху него относно гражданските свободи в Русия.
Трудно бихме могли да си представим, че много хора биха изразили несъгласие с това становище, а аз също бих се съгласил с него, ако подобна сделка беше единствената възможност. Проблемът е, че е двулично да твърдиш, че каквото и да било сътрудничество с деспотични режими изисква пренебрегването на човешките права. Провеждането на морална външна политика означава, че позицията ти по определени въпроси е ясна без значение какво става, и че няма да я забравиш, когато ти е удобно. Това е изключително важно, понеже в противен случай човешките права и моралните въпроси се превръщат в просто поредния чип на геополитическата маса за игра. Не е случайно, че Путин и други диктатори се отнасят към човешките права точно по същия начин. Те не пропускат нито един шанс да се сдобият с лост за въздействие, да бъдат от помощ за кратко, за да укрепят още повече репресивните си режими и да избегнат международната цензура. Свободният свят трябва да се придържа към по-високи стандарти, ако иска да окуражи и другите да правят така.
Според една сходна заблуда свалянето на човешките права от масата за преговори отслабва външната политика или дори застрашава националната сигурност. За да схванем първо по-голямата картина, нека се съгласим, че колкото повече либерални демокрации има в света, в толкова по-голяма безопасност ще бъдем. „Никога“ е рискована дума в който и да било спор, но можем спокойно да кажем, че здравите демокрации почти никога не водят война една срещу друга. В дългосрочен план политиките, които подтикват към създаването и успеха на повече демокрации, подобряват националната сигурност. Основно погрешно е да се мисли, че чрез морален компромис може да се стигне до крайния успех на моралната политика. Няма как да тръгнете на север, без значение колко малки са крачките на юг.
През 2014 г. се навършиха двадесет и пет години от смъртта на големия руски физик и стожер на човешките права Андрей Сахаров. Когато преоткрих някои от статиите и лекциите, които е писал по онова време, бях невероятно впечатлен колко ясно е мислел по тази мъглява тема. Знаех, разбира се, че той е много смел човек и говореше, сякаш е преминал през най-тежките морални битки, в които някой би могъл да се изправи. „Бащата на съветската водородна бомба“ се превърна във важен глас срещу ядреното презапасяване. Героят на Съветския съюз стана негов затворник, но и най-ефективният му критик. Преждевременната му смърт през 1989 г. промени развоя на световните събития, а аз лично съм убеден, че присъствието му би повело Русия по много различен път от онзи, който извървяхме без него. Сахаров беше нашият Мандела, а без него беше твърде лесно да се преструваме, че можем да оставим престъпленията на Съветския съюз зад гърба си, без наистина да сме се изправили очи в очи с тях. Сахаров отдели трите години свобода, които имаше, преди да почине, основно да докаже правотата на моралната позиция, която защитаваше. На Срещата в Рейкявик през 1986 г. между Михаил Горбачов и Роналд Рейгън американският президент разочарова Горбачов, като не отстъпи от своята Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО). Поредицата от смели предложения и контрапредложения за драстично намаляване и дори за пълно унищожаване на ядрените арсенали не доведе до нищо. По онова време Рейгън беше критикуван от мнозина, но както знаем от историята, този твърд отказ да отстъпи и на сантиметър в Рейкявик беше сериозен удар по надеждите на Горбачов да спаси Съветския съюз. Горбачов се завърна у дома разбрал, че ако Рейгън не му подхвърли спасително въже, единственият начин за оцеляването на СССР бяха драматични реформи във вътрешните политики. Започна Перестройката. Едно от първите действия на Горбачов, изпълнено със символика, беше да се обади на Андрей Сахаров и да го освободи след шест години на вътрешно изгнание и тормоз. Сахаров беше избран за депутат в новия парламент през март 1989 г., но почина от сърдечен удар едва девет месеца по-късно.
Сахаров не беше празноглав идеалист. Той се бореше за универсални принципи, но много добре осъзнаваше ограниченията на опитите да се влияе на съветския режим. Когато през 1973 г. написа писмо до Конгреса на САЩ, в което умоляваше за прокарването на онова, което по-късно стана известно като поправката „Джексън – Веник“, Сахаров реално продължи да се бори по въпроса за еврейската емиграция от СССР, а не започна да държи гръмки речи. Той беше умел говорител и тактик. Знаеше, че не може да призове открито за закон, който щеше да бъде приет като наказателен спрямо собствената му страна, затова Сахаров написа, че СССР „се развива в условия на недопустима изолация“, и посочи, че поправката ще облекчи тази изолация и затова на практика е от полза за СССР.
Това беше ироничен и умен маньовър, тъй като целта на поправката „Джексън – Веник“ беше да притисне Съветите да отслабят емиграционния контрол, като го обвържат с търговски взаимоотношения. Това беше съвсем ясен инструмент за изолиране на съветския режим, а не договор. Но така се ангажира съветският народ и към него се протегна ръката на приятелството и свободата, това разграничаване е ключово. Каква по-ефективна критика за Съветския съюз от факта, че милиони негови граждани жадуват да бъдат свободни? Когато обсъжда поправката в мемоарите си, съветският посланик Анатолий Добринин пише, че всяко настояване за емигриране било „още едно доказателство за нашия социалистически рай“ и че „всеки, който има нахалството да иска да го напусне, отправя огромна обида!“.
Писмото на Сахаров до Конгреса се възползва и от дисидентската тактика на „гражданско обединение“ и в него той настоява съветското правителство да уважава собствените си и международните закони. „Поправката не представлява намеса във вътрешните работи на социалистически държави, а е просто защита на международния закон, без който не може да има взаимно доверие“. Движението срещу Путин също възприе тази тактика. Нашите протести често се основаваха на настояване правителството да се придържа към руската конституция, която, на теория, гарантираше правото на събиране и на свобода на словото, а режимът на Путин системно я нарушаваше.
Писмото на Сахаров беше публикувано няколко дни по-късно на цяла страница във „Вашингтон пост“. Леонид Брежнев побесня и направи странното изявление, че писмото е „не просто акт срещу държавата и срещу Съветите, но и троцкистски акт“. Иронично, но администрацията на Ричард Никсън беше също толкова ядосана.
Сахаров беше противник на разведряването, дума, в която той и други дисиденти много точно виждаха евфемизъм за отстъпки. Неговият приятел, дисидент и съратник Натан Шарански обобщи съпротивата на движението, която оказваше лагерът на „реалистите“, воден от Хенри Кисинджър, държавния секретар на Никсън. Според него съветските дисиденти причиняват само неприятности и заплашват да извадят от релсите неговата внимателно балансирана реалистична политика. Шарански пише: „Кисинджър видя в поправката на Джексън опит да се подкопаят плановете му да разреже гладко геополитическата баница между двете суперсили. Така беше. Джексън вярваше, че срещу Съветите трябва да се тръгне на конфронтация, а не с отстъпки“.
Шарански, който сам говори и пише много красноречиво и авторитетно за моралните политики, продължава с цитат на приятеля си: „Едно от посланията, които (Сахаров) постоянно отправяше към тези чужденци, беше, че човешките права не бива никога да бъдат смятани единствено за хуманитарен проблем. За него те са и въпрос на националната сигурност. Както го е казал кратко и ясно: „Страна, която не уважава правата на собствения си народ, няма да уважава и правата на съседите си“. Путинова Русия е отличен пример колко е прав.
Тази гледна точка към моралната политика се споделя и от друг известен дисидент, прогонения в изгнание писател Александър Солженицин, който използва американските бащи основатели, за да обрисува позицията си. В една лекция в Ню Йорк на 9 юли 1975 г. Солженицин казва: „Хората, създали вашата страна, никога не са губели от поглед своите морални ориентири. Те не са се смеели на абсолютната природа на концепциите за „добро“ и „зло“. Посоката на техните практични политики са били сверявани по моралния компас. И колко изненадващо е, че една практична политика, съставена на основата на морални съображения, се оказала най-проницателната в бъдеще и най-благотворната“. Ако си позволя своеволието да превърна думите на Солженицин в афоризъм, най-моралната политика също така се оказва и най-ефективната политика. Вярата в нещо различно води до фалшиви размени, които вредят на свободата, без да засилят сигурността ѝ.
След години обсъждания Съединените щати най-накрая отмениха поправката „Джексън – Веник“ през 2011 г. Тогава недоволствах от лошо избрания момент. Границите на Русия бяха отворени, така че първоначалната цел на поправката вече беше останала в миналото. Но отмяната на този бележит закон в полза на човешките права, докато Владимир Путин връщаше Русия в тоталитарния мрак, беше ужасна идея. Нещо повече, тази мярка се конфронтираше със СССР, вместо да прави отстъпки, и ясно и високо заявяваше, че свободата на личността е важна. „Джексън – Веник“ беше останка от отминала ера, но беше мощен символ. Отхвърлянето му, без да бъде заместен с нещо друго, щеше да се изтълкува като съобщение, че или Съединените щати вече не се грижат за тези универсални права, или че Америка вярва, че Русия на Путин не е авторитарен режим.
През 2011 г. се присъединих към глобалната кампания, подета от Бил Браудър за приемането на акта „Магнитски“, отчасти и като заместник на „Джексън – Веник“, който отново щеше да свърже външната политика на Америка (а по-късно и на Европа) с нарушаването на човешките права в Русия. Изнесох няколко лекции във федералния окръг Колумбия и написах статии, в които призовавах Конгреса и администрацията на Обама да не възнаграждават Путин за това, че унищожава руското гражданско общество и че преследва онези, които вадят престъпленията му на бял свят.
Докато подготвях тези речи, станах голям фен на Хенри „Скуп“ Джeксън, сенатора от Вашингтон, който беше основната сила за налагане на морална американска външна политика през седемдесетте години на миналия век. С удоволствие бих запълнил няколко страници с въздействащите изявления на Джексън защо Америка трябва да отговори на идеалите си за свобода и демокрация, като активно ги представя и защитава зад граница. Любимо ми е заключението на страстната му реч от 27 септември 1972 г., произнесена в Сената, за да защити поправката, която щеше да носи неговото име: „Ние можем и ние трябва да поддържаме вярата в нашите собствени висши традиции. Днес не бива, както някога сме правили, да се примиряваме мълчаливо с тиранията, докато има хора, които с много по-голям риск за себе си се осмеляват да ѝ се опълчат“. Джексън цитира и лекцията на Солженицин по повод приемането на Нобелова награда за литература през 1970 г. – „На нашата пренаселена Земя вече няма ВЪТРЕШНИ РАБОТИ!“.
През 2013 г. колежът „Хилсдейл“ ме покани да говоря за Русия на събитие в родния щат на Джексън – Вашингтон, и аз не пропуснах възможността. „Хилсдейл“ е политически много консервативна институция, „консервативният „Харвард“, така че ми беше приятно да си поиграя тъкмо с обратното, като в лекцията споменах демократите Джексън и Хари Труман. И двамата са отявлени защитници на използването на американската мощ и морален авторитет за защита на хората по целия свят от диктатура. За жалост, настоящото поколение демократи са загърбили напълно тази позиция с няколко забележителни изключения. След лекцията при мен дойде възрастна местна дама с ясни спомени, че е подкрепяла Скуп Джексън (а може би и Труман!), като го нарече „единствения демократ, за когото някога съм гласувала“.
Администрацията на 43-ия президент Буш открито налагаше своя „дневен ред на свободата“ (наречен още и Доктрина на Буш), с който Скуп Джексън щеше да се гордее. В него се препоръчваше активно представяне на свободата зад граница – дневен ред, който аз между другото подкрепях в почти всяко едно отношение. Що се отнася до Русия, тази доктрина отново падна в капана на непоследователността и размените. Думите на Райс „Студената война наистина е свършила“, когато е приключвала разговора с Путин на 11 септември, казват достатъчно.
Този коментар се подсилва и от мнението, което Райс изказа веднъж в „Шоуто на Чарли Роуз“, мисля, че беше през 2009 г. Тогава тя заяви, че „сега руснаците са по-добре, отколкото при СССР“, все едно деветдесетте години на миналия век просто ги е нямало. Да оспорваш степента на репресиите в теоретичен или исторически дебат, е едно, но е неморално да го правиш, докато хвърлят хора в затвори и ги убиват. Водата може и да е спаднала и да няма опасност от наводнение, но да се удавиш, стига и половин метър дълбочина особено ако ръцете ти са завързани.
Да, Студената война беше свършила, но Путин вече водеше следващата и тя не беше в Чечня или срещу терора. Войната на Путин беше срещу руската демокрация и срещу всеки, който би могъл да се изправи на пътя на мисията му да я унищожи. Онези телефонни обаждания до Буш на 11 септември бяха изпреварващи удари, премерен маньовър от страна на Путин да омаловажи потенциалното американско влияние върху натиска му у дома.
За жалост, тази тактика сработи доста добре и Буш и администрацията му го признаха и втвърдиха политиката си чак след инвазията на Путин в Грузия през 2008 г. Тогава обаче Буш вече си тръгваше, руската демокрация беше на смъртен одър и не можеше да се надигне от него с помощта, която чуждестранният натиск можеше да ѝ окаже, когато Путин беше все още уязвим в началото на десетилетието.
≡
Да погледнем какво се случи в Русия след 11 септември, също е добър начин да проучим един от най-ключовите модели в управлението на Путин: колкото по-малък натиск усещаше той отвън, толкова по-диктаторско ставаше поведението му в Русия. Въпреки образа и реториката на корав мъж, Путин, особено в първите години на президентството си, беше чувствителен спрямо външния натиск по въпросите на гражданските свободи и други нарушения. Путин щеше да започне да се отнася с презрение към външния натиск едва по-късно, когато парите от петрола започнаха да валят, а потенциалните му вътрешни съперници бяха стъпкани.
През мрачните дни на СССР светът разбра, че хора като Андрей Сахаров, Сергей Ковальов и Натан Шарански бяха героите на съпротивата без насилие. Модерният Путинов стил на потисничество е различен и има множество защитници на Запад, които отказват да направят разлика между режима на Путин и руския народ, който е репресиран. Например, след като се появих в публична дискусия по телевизия Би Би Си през 2006 г. в едно шоу, записано в Москва, но разбира се, неизлъчено в Русия, един британски зрител написа потресен коментар колко свободно казваме неща, за които до не съвсем отдавна биха ни екзекутирали. Отношението, че руснаците „сега са по-добре“ и трябва да имат предвид благословията ни, нанесе големи вреди на нашата демократична кауза. Тя утвърждава репресиите с абсурден релативизъм.
Студената война и заплахата от ядрено унищожение фокусираше вниманието на всички върху всеки руски ход. Щом тази заплаха отпадна, западните лидери предпочетоха да заровят глави в пясъка и да се преструват, че всичко е наред, особено тъй като трябваше да се справят с по-спешни и видими проблеми след 11 септември. Западът изгради активна морална и последователна външна политика след едно цяло поколение, живяло под екзистенциална опасност и истинска или въображаема заплаха от комунизма. На правителствата им трябваха едва няколко години да прехвърлят отговорността за човешките права на неправителствени организации като „Амнести Интернешънъл“. Човешките права престанаха да бъдат правителствена задача.
Междувременно обаче хоризонтите се откриха пред Путин, тъй като вече нямаше външна намеса, която да го притеснява. Той продължи да „консолидира“ медиите, като затваряше независимите телевизии, и даде на пресата да разбере, че някои теми са табу. Тормозът срещу политическата опозиция се превръщаше в рутина. Дори установени политици и успешни бизнесмени вече не можеха да се противопоставят на принципите или политиките на Путин, без да поемат сериозен риск да загубят кариерата, свободата и живота си.
Всякакви съмнения в желанието на режима на Путин да пролива кръв бяха изтрити през 2002 г. по време на кризата със заложниците в театъра „Дубровка“ в Москва. Една група чеченски бойци държа като заложници почти 850 души в продължение на четири дни. Това щеше да стане известно като обсадата „Норд-Ост“, по името на руския мюзикъл, който се играеше на 23 октомври, нощта на атаката.
Няма смисъл да си припомняме всяка ужасяваща подробност на обсадата, още повече че почти всеки детайл е обект на спорове. Особено много искам да избегна всяка проява на съчувствие към похитителите, въпреки че фокусът ми е върху отговора на правителството. Терористите са скорпиони, знаем какъв е нравът им и го заклеймяваме със здравия си разум. Но истинската природа на режима на Путин все още беше някак под съмнение и тъкмо тя е предметът, който обсъждаме.
Похитителите настояха за незабавното оттегляне на всички руски войски от Чечня и заявиха, че искат „да накарат хората в Москва да вкусят онова, което се случва всеки ден в Чечня“. Бяха тежковъоръжени с картечници, гранати и самоделни взривни устройства. Първата нощ те освободиха голяма група заложници, между 150 и 200 души, предимно жени, деца, мюсюлмани и чужденци. На следващия ден похитителите приеха преговори с доста ограничен кръг обществени фигури, включително опозиционния политик Борис Немцов и журналистката Анна Политковская, която отдавна беше военен кореспондент в Чечня.
Във всеки разговор похитителите потвърждаваха, че са дошли тук, за да умрат, но въпреки това пуснаха още една голяма група заложници, основно чужденци. На двадесет и пети октомври те приеха за заложниците храна, плодови сокове и лекарства от Червения кръст. Водачът на терористите Мовсар Бараев даде интервюта за пресата, в които многократно наблегна на готовността им да умрат и че „ние сме тук със специалната цел да сложим край на войната“. Групата на бойците беше голяма, съставена от добре подготвени и опитни хора, затова изглеждаше, че ситуацията ще се проточи.
Тогава все още играех шахмат професионално и в края на октомври водех за последен път руския отбор към златния медал на шахматната олимпиада в словашкия град Блед. Новината за кризата със заложниците в театъра „Дубровка“ шокира всички участници, но разбира се, най-потресени бяхме онези, родени в Съветския съюз; онези, за които думата „Чечня“ беше нещо повече от непознато географско название.
Много добре си спомням разгорещените обсъждания на трагичната ситуация в коридорите, когато хората се гледаха един друг в очите и изразяваха една и съща надежда: „Правителството няма да реши да използва сила. Няма да остави стотици хора да умрат“.
Руските специални части щурмуваха театъра на сутринта на 26 октомври. Едновременно с това във вентилацията на сградата беше изпомпен отровен газ. Според оцелелите и както се вижда от едно отчаяно обаждане на един от заложниците, терористите са знаели, че ще има газова атака, и някои от тях са носели газови маски. Вместо да екзекутират заложниците, похитителите открили огън срещу руските войски – още един факт, който стана ясен едва по-късно и противоречеше на официалните доклади, че повечето загинали са били простреляни.
В нападението бяха убити всичките четиридесет похитители, но заедно със сто и тридесет заложници. Всички заложници без един бяха загинали или директно от газа, или се бяха задушили до смърт, след като бяха изпаднали в безсъзнание и не бяха получили навременна медицинска помощ. Местните болници бяха засипани с натровени заложници, но не знаеха как да ги лекуват, тъй като властите отказаха да посочат какъв тип газ е използван. Веднага след това беше пуснато официално съобщение, че атаката е провокирана от похитителите, които започнали да избиват заложници. Това изявление беше разобличено като невярно само няколко дни по-късно, когато други официални лица заявиха, че атаката е била планирана и насрочена още от първия ден.
Въпреки противоречивите репортажи, че поне един от похитителите е бил известен оперативен работник на ФСБ, няма как да разберем дали специалните части са знаели, че повечето от експлозивите в театъра са били фалшиви, а това означава, че използването на газ преди щурма на театъра е било ненужно. Руският парламент отказа да проведе разследване на поведението на правителството по време на обсадата и тъкмо затова и до ден днешен има толкова неизвестни факти. Политиката на правителството след атаката беше да разсейва и отбива въпроси, да разпространява невярна информация за всяка част от операцията, а така е трудно да не си помислим най-лошото.
Лесно е цинично да заявим, че е по-добре сто-двеста цивилни граждани да загинат от ръцете на правителството, отколкото седемстотин да умрат в плен на терористите. Тази математика е неопровержима дори от позицията на времето. Няма как да разберем какво би се случило в алтернативната вселена, в която преговорите са продължили. Единственото ясно заключение от ужасната трагедия е, че войната в Чечня не е свършила, без значение какво казваше Путин, и че режимът на Путин не ценеше човешкия живот повече от терористите – сякаш правителството искаше да подчертае точно това.
Ако целта на светкавичната и смъртоносна намеса беше да се прати обезкуражаващо послание към чеченците, че такива преговори няма да се водят, то тя се провали. Две години по-късно обсадата на училището в Беслан щеше да доведе до дори още по-катастрофална и изпълнена с насилие военна операция срещу чеченските похитители. Щяха да загинат почти 400 души, от които 186 деца. (Един от резултатите, които категорично могат да се отдадат на кризата „Норд-Ост“, беше краят на квазинезависимостта на НТВ, тъй като Путин не беше доволен от отразяването на събитията.)
Путинова Русия не смята смъртта на собствените си граждани за сериозно престъпление, което заслужава виновните да бъдат наказани. Но режимът на Путин тихомълком раздаде ордени и чинове на много от организаторите на щурма срещу „Дубровка“, като така режимът на Путин направи още крачка към издаването на всевечни индулгенции за изпълнението на безсмъртните си заповеди. Мекият авторитарен режим не беше посрещнат с организиран отпор от обществото и през следващото десетилетие постепенно придоби зловещите черти на фашистка диктатура.
≡
Между обсадите „Норд-Ост“ и „Беслан“ има още едно събитие, важно за установяването на обхвата и хватката на държавната власт в Русия при Путин. На 25 октомври 2003 г. най-богатият човек в Русия, Михаил Ходорковски, беше арестуван и обвинен в измама. В схема, която щеше да се утвърди като модел за бъдещето поведение, Ходорковски беше обвинен, а петролната му компания „Юкос“ беше разкъсана за минути. Активите ѝ бяха предадени на компании, контролирани от най-близките приятелчета на Путин, при това на съвсем ниски цени. Когато Ходорковски беше пуснат на свобода през декември 2013 г., след като лежа и по второ, дори още по-нелепо обвинение, „Юкос“ вече не съществуваше.
Както казах и по-рано, немного руснаци желаеха да изразят съчувствие към олигарсите, натрупали огромните си богатства в първите дни на приватизацията. Ако приказката „Зад всяко голямо състояние се крие едно голямо престъпление“ е вярна в сравнително прозрачните пазарни икономики на Запада, това едва ли беше така в дивия изток на Русия и на другите постсъветски републики през деветдесетте години на миналия век. Те в най-добрия случай бяха смятани за безскрупулни предприемачи, а в най-лошия – за хищни престъпници – хора, използвали политическите си връзки, за да натрупат неизказани богатства, докато средностатистическите руснаци страдаха. Ами истината до голяма степен беше точно такава, но с възражението, че не е конструктивно да се обвиняват победителите, че са нарушили правилата в игра, за която трудно може да се каже, че въобще има някакви правила.
Много от преследваните олигарси бяха освен това евреи, а антисемитизмът, обикновено прикрит и кодиран в медиите и неприкрит и безочлив сред националистите, изигра роля в политическите и обществените кампании срещу тях. Фактът, че някои от най-доверените олигарси на Путин също бяха евреи, притъпи критиката по тази линия на чистките му, но няма никакво съмнение, че принадлежността към еврейския етнос беше използвана срещу онези, подложени на атака от страна на държавата.
Това съживяване на още една проклета съветска традиция трудно можеше да ме изненада. Въпреки множеството ми спортни успехи за славата на отечеството, етническите ми корени понякога поставяха под въпрос лоялността ми по време на съперничеството ми с Карпов, който беше от „уважаван произход“ от сърцето на Русия, а аз бях „експлозивна комбинация“. Откакто участвам активно в движението срещу Путин, започнаха все по-често да ме наричат Вайнщайн – това е името на баща ми, което беше сменено с арменската фамилия на майка ми скоро след смъртта на баща ми, когато бях на седем години.
Не съм сигурен дали е иронично, или просто отвратително, че антисемитският хор нададе вой, при това отвъд границите на руското интернет пространство, откакто Путин започна войната си срещу Украйна през 2014 г. Според пропагандата на Кремъл новото демократично правителство в Киев е пълно с фашисти и нацисти, както и се полага на някого, обявен от Русия за враг, а самата Русия е била длъжна да се намеси, за да защити не само етническите руснаци, а и бедните евреи! Асоциацията на еврейските организации и общности на Украйна отвърна с отворено писмо, в което се казваше, че увещанията на президента Путин, че в страната им има покачване на антисемитските настроения, „не отговарят на реалността“ и „може би бъркат Украйна с Русия, в която еврейските организации са отбелязали ръст на антисемитските настроения през последната година“. Освен това нивата на антисемитските инциденти в Украйна са по-ниски, отколкото във всяка друга страна в Европа, в която се води статистика, включително Франция и Германия. В същото време историите, че Украйна се „ръководи“ от еврейски олигарси, са част от информационната война на Кремъл, очевидно в опит да се провокират славяните в Украйна да се надигнат срещу тях или може би да оставят Путин да свърши тази работа вместо тях.
Тези извратени обвинения доведоха до хубава шега, която чух, докато бях на посещение в Украйна през декември 2014 г. Един руснак гледа новините по телевизията и се обажда паникьосан на еврейските си приятели в Украйна: „Мойше, вярно ли е, че страната ви е превзета от фашисти и ултранационалисти?“. „Да – отвръща приятелят му, – синагогата ни е пълна с тях!“
Ако се върнем към 2003 г., ще видим, че арестът на Ходорковски беше представен като удар в подкрепа на справедливостта, реформите и като възмездие за обикновените хора. Всъщност беше точно обратното по всичките три точки. По онова време нямаше много съмнения защо това се случва през 2003 г., когато обвиненията, заради които беше задържан, датираха от деветдесетте години на миналия век. Само един поглед към активите на Ходорковски във и извън „Юкос“ по онова време разкрива истинските мотиви зад ареста му.
Гусински и Березовски бяха прогонени две години преди Ходорковски да бъде тикнат в затвора. И двамата представляваха ясна и непосредствена опасност за Путин заради медийните си холдинги и политическото си влияние. За разлика от тях Ходорковски и нефтодобивната им компания процъфтяваха през първите години на управлението на Путин. „Юкос“ беше готов да използва гонещите тавана цени на петрола, за да модернизира остарялото наследено съветско оборудване и да проучи международните партньорства по пътя си да стане първата голяма руска компания, която е наистина мултинационална. В съзнанието на Путин това беше заплаха. Той възнамеряваше да се подсигури, че двата гиганта – нефтодобивният и газовият, „националните шампиони“, са поставени под твърдия контрол на Кремъл.
Ходорковски също така извърши и греха да се замеси лично в политиката и в гражданското общество, но нямаше интерес да се закълне в лоялност към Путин или да се изправи директно срещу него в оплетената предизборна борба. Ходорковски основа фондацията „Отворена Русия“ и я използва да спонсорира десетки програми и благотворителни инициативи из цялата страна, като през цялото време отказваше да потърси одобрение за тях от Кремъл. Той дори обяви публично, че ще подкрепи кандидати на опозицията, докато другите олигарси носеха куфарчета с пари, за да подкрепят политическите каузи на Путин.
Руският държавен хуманитарен университет (РДХУ) е много голямо висше учебно заведение в Москва. Той имаше договор с „Юкос“ за 100 милиона долара субсидии в образованието. След ареста на Ходорковски ръководството на РДХУ изненадващо се смени и новият ректор отказа да вземе пари от „Юкос“. Ходорковски не използваше богатството си да си купи футболен клуб в Англия, както направи приятелят на Путин Роман Абрамович с „Челси“ през юни същата година. Дори и да го правеше, отчасти за да повдигне репутацията си, Ходорковски инвестираше в Русия и тези негови дейности го превърнаха в основателна заплаха за Путин, при това основателна по всякакъв начин. Той не беше човек, когото Путин можеше да контролира.
През 2003 г. Ходорковски показа смелост, граничеща с безразсъдство. Неговият близък бизнес партньор Платон Лебедев беше арестуван през юли и нямаше никакво съмнение кой е следващият в списъка. Друг от партньорите му, Леонид Невзлин, постъпи разумно и същото лято се премести в Израел. Вместо да напусне страната или да закрие бизнеса си, Ходорковски надигна глас дори още по-силно, като публично заклейми държавата и корпоративната корупция, която дърпаше Русия назад. Последиците не закъсняха.
Срещу Ходорковски бяха повдигнати множество обвинения в измама и укриване на данъци по обичайната рецепта на Кремъл. Процесът му предостави всички доказателства, нужни да покажат, че при режима на Путин просто няма нужда от доказателства в съда. По ирония „Юкос“ беше платила повече данъци за барел от всяка друга нефтодобивна компания. Не претендирам да съм експерт във финансовите и правните хватки, които през деветдесетте години на миналия век превърнаха няколко души в милиардери за рекордно кратко време. Но е очевидно, че по стандартите на останалия свят малцина бяха с чисти ръце. В началото Ходорковски не беше много по-различен от всички останали. Но неговата визия за бъдещето беше толкова радикална, че изплаши не само Путин, но и другите олигарси. Ако всеки олигарх беше подложен на щателен одит и му беше потърсена отговорност, резултатът щеше да е доста здравословен за закона и реда в Русия.
Вместо това получихме шоу процес срещу човек, смятан от Путин за личен враг. Ако този конкретен процес сам по себе си не е достатъчен да потвърди това, си струва да отбележим, че много други хора, свързани с „Юкос“ или с процеса, също бяха преследвани и обвинени. Срещу Лебедев бяха повдигнати обвинения, а в затвора беше малтретиран въпреки сериозните си заболявания. Мнозина други служители на „Юкос“ бяха тормозени и привлечени под отговорност. Дори адвокатът на Ходорковски, Каринна Москаленко, беше заплашена от прокуратурата с лишаване от права. Това се превърна в мафиотската визитка на Путин: ако предизвикаш вертикала на властта, той не просто щеше да започне да преследва теб и активите ти, но и служителите ти, приятелите, семейството и всеки, който се осмели да те защити.
През май 2005 г. Ходорковски и Лебедев получиха деветгодишни присъди и бяха пратени в затворнически лагери. Отговорът от света беше обичайното мърморене за „загриженост“ за независимостта на руската съдебна система и „призоваване“ руското правителство да спазва определени стандарти. Към онзи момент съм доста сигурен, че Държавният департамент на САЩ е имал готова бланка за писмо, изразяващо подобна загриженост, така че просто да сменя имената и датата. Подобно писмо, обикновено връчвано тихомълком от някой дребен чиновник, щеше да се окаже много полезно през последните години, когато злоупотребите на Путин в Русия се трупаха, докато лидерите на свободния свят продължаваха да го прегръщат топло на международната сцена.
Арестът доведе до показателен коментар на американския посланик Александър Вършбоу: „Ние се надяваме, че процесът ще бъде честен по руските правни стандарти (италикът е добавен)“. Когато една статия във Файненшъл Таймс критикуваше практиките в Главната прокуратура на Русия, руският министър на финансите, вицепремиерът Алексей Кудрин, просто я отхвърли с коментара „има някои нередности“.
Трябва да изредя някои от тези „нередности“, за да станат ясни на Америка и Западна Европа: претърсване на офисите на адвокати, посещавали клиентите си в затвора; претърсване на офисите на членове на парламента; отказ на разрешение на членовете на парламента да посетят Ходорковски в затвора, което е нарушение на руското законодателство. Нито един западен съд нямаше да допусне този случай в съда, тъй като доказателствата бяха получени с незаконни средства, но такива са „руските правни стандарти“. Това е много показателен оксиморон, каквито са и два от любимите изрази на Путин: „управлявана демокрация“ и „диктатурата на закона“.
Хвърлянето на Ходорковски в затвора не само разчисти сцената от един критик и съперник, но и беше предупреждение към останалия руски бизнес свят: играйте по правилата на Кремъл и не се замесвайте в политиката. Това беше повратен момент в Русия – правителството официално се отказа да преследва нарушителите на закона и вместо това само стана нарушител. Нещата се промениха – от мошенически елементи с връзки по високи места, които злоупотребяваха с правителствената власт, за да крадат, се стигна до държавна инициатива на тормоз, лишаване от свобода и ограбване на набелязаните, че не са лоялни към центъра.
Случаят Ходорковски – „Юкос“ показа как режимът на Путин установяваше връзки между правото на собственост и властта. Ако не си с властта, не можеш да контролираш собствеността си. Това на свой ред сигнализира края на демокрацията. Изборите бяха обречени да бъдат нагласени от онези на власт, тъй като ако изгубеха политическото си влияние, щяха да загубят и активите си. Докато дойде редът на президентските избори през 2004 г., Путин и приятелчетата му имаха твърде много да губят, за да рискуват да бъдат изритани от Кремъл от нещо толкова лесно за нагласяване като вота.
Краят на руската демокрация и тоталната централизация на властта в Кремъл бяха в известен смисъл само странични следствия от шаблонната основна цел да се краде. Атаката срещу „Юкос“ целеше преразпределяне на собствеността в полза на нефтодобивните компании, притежание на приятелите на Путин. Вместо старомодното социалистическо преразпределяне това беше „вземи от богатите и дай на по-богатите“. Цялата огромна нация беше превърната в прахосмукачка на активи, която използваше държавната власт да издърпа всичко към Москва, където то се разделяше на порции между здраво свързани съюзници и компании, инвестирали достатъчно в правителството, за да не се позволи хората да излязат по улиците и държавата да се разпадне. Бюджетът на пропагандата и на силите за вътрешна сигурност винаги беше голям.
Брутално ефективният начин, по който „Юкос“ беше разкъсан и плячкосан, накара нагласените търгове и триковете на компаниите черупки от деветдесетте години на миналия век да изглеждат направо аматьорски. Режимът на Путин скоро щеше да разпростре операцията си по консолидиране и върху правата на средностатистическия гражданин. Ако през деветдесетте години на миналия век руският народ беше ограбван, то новото хилядолетие показа, че все още нищо не е видял.
≡
През 2009 г. идваше краят на присъдата на Ходорковски и освобождаването му, но руските прокурори заведоха нови обвинения срещу него, дори по-абсурдни от първите. В общи линии заявиха, че е откраднал всичкия петрол, за който не е платил данъците по първото дело. Случай като този обяснява защо руснаците, а и другите хора, живеещи под тоталитарни режими, не смятат творбите на Гогол, Кафка и Булгаков за фантазия, нито дори за сюрреализъм. Държавата не трябва да е логична или разумна, тя просто трябва да постигне целите си.
Диктатурите изпитват перверзната нужда да попълват протоколи, да провеждат избори и съдебни процеси, въпреки че резултатите от тях са предопределени. Свободният свят често награждава тези машинации с желано примирие или просто жителите му не могат да повярват. Русия се преструва, че в нея се провеждат избори и съществува правосъдна система, а свободният свят се преструва, че това е така, като понякога изразява привидната си загриженост, посочва нередностите и се опитва да засрами безсрамниците. Диктаторите приемат целия този фонов шум като жалка отстъпка, каквато и е, и продължават да си вършат работата. По думите на поляка Станислав Йежи Лец, ревностен наблюдател на тоталитарната мисловна нагласа, „Дали е напредък, ако канибалът използва вилица?“.
В заключителната фаза на процеса през ноември 2010 г. Ходорковски получи възможност да направи въздействащо изявление за държавата и бъдещето на Русия. То е обвинителен акт само по себе си, важен документ за времето си и за историята. Тук ще цитирам само някои части, но ви моля да откриете и да прочетете целия документ:
Аз се срамувам от страната си.
Смятам, че всички ние разбираме отлично – значението на този процес се простира далеч отвъд моята съдба и съдбата на Платон или дори съдбите на всички онези, които пострадаха невинни в засегналото всички клане в ЮКОС, онези, които аз не успях да защитя, но за които си спомням всеки ден.
Нека се запитаме: какво ли минава през главата на предприемач, на високопоставен организатор на производството или просто на един обикновен образован, креативен човек, който днес гледа този процес и знае, че изходът е абсолютно предсказуем?
Очевидното заключение, което един мислещ човек може да направи, е отрезвяващо в строгата си простота: силовата бюрокрация може да прави каквото си поиска. Правото на притежаване на частна собственост не съществува. Човек, който се сблъска със „системата“, няма никакви права.
Дори и да са пазени свято от закона, правата не са защитени от съда. Защото съдът или също се страхува, или сам е част от „системата“. Тогава дали някой се изненадва, че мислещите хора не се стремят към реализация тук, в Русия?…
Надеждата – двигател на големите реформи и трансформации и гарант за техния успех. Ако надеждата изчезне, ако бъде заменена от дълбоко разочарование, кой и какво ще могат да изведат Русия от новата стагнация?
Няма да е преувеличено да кажа, че изходът от този процес е наблюдаван от милиони очи от цяла Русия и от целия свят. Те гледат с надеждата, че в крайна сметка Русия ще стане страна на свободата и закона, в която законът ще е над бюрократа.
В която подкрепата към опозиционните партии вече няма да бъде причина за репресии.
В която човешките права вече няма да зависят от настроението на царя. Бил той добър или зъл.
В която, за разлика от сега, властта наистина ще зависи от гражданите, а съдът – единствено от закона и Бог. Наречете го съвест, ако щете.
Аз вярвам, че това ще стане.
Аз в никакъв случай не съм идеалист, но съм човек с идея. За мен, както и за всеки друг, е тежко да живея в затвора, и не искам да умра там.
Но ако се налага, няма да се поколебая. Нещата, в които вярвам, си заслужават да умреш за тях. Мисля, че съм го доказал…
Всеки разбира, че присъдата ви по това дело, каквато и да е тя, ще стане част от историята на Русия. Нещо повече, тя ще формира и бъдещите поколения. Всички имена – на прокурорите и на съдиите – ще останат в историята точно както останаха в историята и след известните съветски съдебни процеси.
Ваша чест, напълно ясно си представям, че това не е никак леко за всички ви, вероятно е дори плашещо. Желая ви смелост!
Думи и мечти на един велик човек въпреки миналите му грехове или бъдещите му дела. Пет седмици по-късно съдията удължи присъдите на Ходорковски и Лебедев до 2017 г. Последвалите обжалвания ги намалиха до 2016 г., а след това и до 2014 г. Но разбира се, Путин криеше още козове в ръкава си.
Три години по-късно Путин изненада всички, включително и Ходорковски, като обяви, че ще го освободи, което и направи на 20 декември 2013 г. Това вероятно се дължеше и на натиска от страна на Германия – Ходорковски благодари на бившия германски министър на външните работи Ханс-Дитрих Геншер за помощта му за своето освобождаване – и на желанието на Путин да си постеле да легне на меко преди началото на Зимните олимпийски игри в Сочи през февруари 2014 г. Ходорковски привличаше прекалено много внимание, беше обявен от „Амнести Интернешънъл“ за затворник на съвестта, а под светлината на олимпийските прожектори щеше да е изкусителен обект. Освобождаването му беше също и възможност за Путин да изиграе любимата си роля на „добрия цар“, да покаже милост към повален враг, но и шанс да получи нещо в замяна на ниската цена да го пусне единадесет месеца по-рано. Така се предотврати и бъркотията по стартирането на трети процес, който вече трябваше да включва престъпления поне като убийство, за да оправдае задържането на Ходорковски в затвора.
Ходорковски замина за Германия в деня на освобождаването си, за да посети болната си майка. Тогава се стараеше да не се набива на очи, но скоро пак започна да говори срещу режима на Путин и стартира наново програмата си „Отворена Русия“.
Историята на Ходорковски все още няма епилог. Както и много други руски истории, тя може да продължи да се пише, докато Путин е все още на власт. А що се отнася до амбициите на Ходорковски – когато говорих с него скоро след излизането му от затвора, той ми каза тихо, но уверено: „Ако аз бях на мястото на Путин, нямаше да се пусна“.
