1
1512

Зима

DEnev

 

Те седят на пейката и мълчат. Всичко са си казали. Думите за тях са мъртви листа.

Старостта е тишина.

Кръвта вече не стопля ръцете им.

Старостта е студ.

Той е с вълнената жилетка, изплетена от нея. Здрава жилетка се оказа, носи я повече от трийсет години. Като желязна броня е, на едри железни бримки. Увиснала е, размъкнала се е, черният цвят е станал ръждив, но няма нищо скъсано. В тази жилетка той прилича на голям ръждив лисугер с капещ нос и сълзящи очи. Уж се е обръснал за навънка, но ръката му трепери, бръсначката не е хванала навсякъде космите. И по нашарените му с виолетови капиляри бузи личат островчета от бели косми.

Тя също е с жилетка, но купена от Франция, от дъщерята. Яката на нейната жилетка е красива и елегантно и трогателно загръща тънкия й врат. Тя с интерес разглежда нашарените си с черни петна ръце.

Не бяха такива. Кога станаха такива. После го поглежда крадешком.

Иска й се той да й каже нещо. Да хване ръката й и да й каже нещо за ръката й. Да повтори онези отдавнашни думи за ръката й.

Какви бяха те?

Не си спомня.

Да дойдат от дома си дотук, до градинката и да седнат на пейката, за тях е цяло приключение. Истинско пътешествие.

Всичко наоколо хвърчи и бърза. А старостта е бавно нещо.

В бързия свят трябва да има през няколко метра бавни оазиси, където да живее, да пребивава, да поменува старостта. Но такива оазиси няма. Може би все пак тази градинка. И тези пейки.

Той знае какво си мисли тя. Дългото общо съжителство превръща хората в едно. Дългото общо съжителство превръща четенето на мисли в реалност. Той знае какво иска тя. Да хване ръката й. Но не иска да я лъже. Нейната сегашна ръка не е онази топла тъничка ръка на онова момиче. Нейната ръка сега прилича на изсъхнал корен. И шията й не е онази топла гъвкава млада шия. Шията й сега прилича също на коренище, поникнало незнайно как от красивата жилетка.

Той не иска да я лъже. Макар че не може да живее без нея и една секунда. Сеща се за един свой приятел, негов набор. Двамата с жена му също бяха дългогодишна двойка, като по-млади двете семейства много другаруваха, ходеха на излети заедно, пътуваха с колите. Когато жената на този човек почина, той тръгна да продава къщата, за да може да я мумифицира. И да я държи в стъклен сандък при себе си.  Наложи се синът му и снаха му да го пратят в психиатрия. От психиатрията приятелят му излезе като дунапренено чучело. Седни тук.! Сяда. Стани! Става.

Какво ли ги чака тях двамата? Кой ще си отиде пръв?

Той хваща ръката й.

На старостта не й трябват думи. На старостта й трябва малко слънчице, една пейка. И толкоз.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКакъв музей?
Следваща статияВ сгъстения миг