Времето се задържа сравнително топло за началото на януари. Сутрин и вечер наистина застудяваше, но през деня напичаше слънце, което напомняше за пролетта. Но веднага след това можеше да се излее проливен дъжд. Шантаво време, което отговаряше на настроението ми.
Седях на масата в кафенето и пушех, както само аз си знам – по една цигара на две минути. Нещо повече – с такъв дълбокомислен и вглъбен вид пушех, сякаш вършех важна работа. Много ме бива за това. Сервитьорчицата със сериозно лице страхливо и загрижено ми сменяше пепелника. Сигурно си мислеше, че всеки момент ще се сгромолясам. Ако знаеше какъв трениран пушач съм, нямаше да се притеснява толкова. По едно време си помислих да я успокоя, но пък жалостта и съчувствието, което четях в погледа ѝ, ми бяха скъпи и не щях да се лишавам от светлика им. Тези топли човешки чувства бяха единственият мост, по който смятах да се завърна в света на тревопасните оптимисти, който обикновено всички ние обитаваме.
Даже и един пушач-ветеран с желязна психика като мен има своите моменти на срив. От личен опит знаех, че най-доброто лекарство в подобни случаи е да се забиеш в първото квартално кафене. През прашните прозорци на тези сиромашки полупразни кафенета животът изглежда толкова безпросветен, скучен, измекярски и лишен от смисъл, а редките им безработни посетители – такива бледи и смълчани подобия на хора, че парадоксално именно тук, на дъното, можеш да включиш отново вътрешната си турбина за оцеляване. Аз сега чаках да се случи именно това. А дотогава щях да пуша по този безумен начин и да разчитам на съпричастието и мекото сърце на сериозната сервитьорка с хубавите крачета.
Изведнъж навън се смрачи. Стана за секунди. Прахът по улицата започна да подскача и не ми трябваше много време, за да разбера, че пак е заваляло. Дъждът бързо се усили и отвсякъде зашуртя. Вратата на кафенето се отвори и вътре влетя едно мокро като видра момче. То седна през една маса и започна да си гледа телефона. Така изтече близо час, през който момчето успя да изпуши повече цигари и от мен. Навън пороят продължаваше. Сетне вратата пак се отвори и влезе едно момиче. Беше наметнало над дрешките си прозрачен дъждобран. Свали дъждобрана, хвърли го върху вестника на съседната маса, отиде, седна при момчето, запали си цигара и пипна с ръка косата му.
– Много си мокър – каза.
– Наваля ме – каза момчето. – Защо закъсня? С какво дойде?
– С трамвая. И после пеш през градинката. Майка ми се обади, че нямала ключ и трябваше да я изчакам.
Лицето на момчето веднага светна.
– Какво ще правим сега? – попита то.
– Ако искаш да ходим в „Тъмното“. Киро, Зомби и Нана са там.
– Че нали Зомби и Нана се скараха?
– Мина им. Пак са заедно.
– Значи Зомби ѝ е простил?
– Абе защо си пъхаш гагата в личния живот на хората?
– Да ти кажа ли защо?
– Хайде, кажи.
– Защото така трупам житейски опит. На човек не могат да му се случат всички неща на света. И затова е принуден да си пъха гагата в живота на другите.
– Добро обяснение.
– Ами да. Да знам, ако и ти ми кръшнеш, както Нана кръшна на Зомби, как да постъпя.
– И какво измисли? Как ще постъпиш?
– Аз не съм толкова великодушен.
– Как ще постъпиш значи?
– Още не знам.
Момичето стана, взе си дъждобрана и каза:
– Хайде ставай. Дъждът спря. Нали ще ходим в „Тъмното“.
Момчето също стана. Двамата се прегърнаха и излязоха навън.
Аз се пресегнах и взех вестника да го прегледам. Сетне го оставих на същото място. Запалих цигара и мислено призовах момчето да ѝ прости, както и Зомби е простил на Нана.
– Дали ще ѝ прости, ако разбере? – чух глас. Беше сериозната сервитьорка с веселите крачета.
– Седни – казах. – Хайде, аз съм разказвач на истории и това ми е работата. Ама ти как разбра, че момичето излъга, че е закъсняло заради майка си и ключа?
Тя широко се засмя и аз разбрах, че в човешката наука тя е много обиколки пред мен. После отново стана сериозна и каза:
– Забранено ни е да сядаме на масите при клиентите.
