Начало Идеи Гледна точка Зимен дъжд
Гледна точка

Зимен дъжд

2516

Времето се задържа сравнително топло за началото на януари. Сутрин и вечер наистина застудяваше, но през деня напичаше слънце, което напомняше за пролетта. Но веднага след това можеше да се излее проливен дъжд. Шантаво време, което отговаряше на настроението ми.

Седях на масата в кафенето и пушех, както само аз си знам – по една цигара на две минути. Нещо повече – с такъв дълбокомислен и вглъбен вид пушех, сякаш вършех важна работа. Много ме бива за това. Сервитьорчицата със сериозно лице страхливо и загрижено ми сменяше пепелника. Сигурно си мислеше, че всеки момент ще се сгромолясам. Ако знаеше какъв трениран пушач съм, нямаше да се притеснява толкова. По едно време си помислих да я успокоя, но пък жалостта и съчувствието, което четях в погледа ѝ, ми бяха скъпи и не щях да се лишавам от светлика им. Тези топли човешки чувства бяха единственият мост, по който смятах да се завърна в света на тревопасните оптимисти, който обикновено всички ние обитаваме.

Даже и един пушач-ветеран с желязна психика като мен има своите моменти на срив. От личен опит знаех, че най-доброто лекарство в подобни случаи е да се забиеш в първото квартално кафене. През прашните прозорци на тези сиромашки полупразни кафенета животът изглежда толкова безпросветен, скучен, измекярски и лишен от смисъл, а редките им безработни посетители – такива бледи и смълчани подобия на хора, че парадоксално именно тук, на дъното, можеш да включиш отново вътрешната си турбина за оцеляване. Аз сега чаках да се случи именно това. А дотогава щях да пуша по този безумен начин и да разчитам на съпричастието и мекото сърце на сериозната сервитьорка с хубавите крачета. 

Изведнъж навън се смрачи. Стана за секунди. Прахът по улицата започна да подскача и не ми трябваше много време, за да разбера, че пак е заваляло. Дъждът бързо се усили и отвсякъде зашуртя. Вратата на кафенето се отвори и вътре влетя едно мокро като видра момче. То седна през една маса и започна да си гледа телефона. Така изтече близо час, през който момчето успя да изпуши повече цигари и от мен. Навън пороят продължаваше. Сетне вратата пак се отвори и влезе едно момиче. Беше наметнало над дрешките си прозрачен дъждобран. Свали дъждобрана, хвърли го върху вестника на съседната маса, отиде, седна при момчето, запали си цигара и пипна с ръка косата му.

– Много си мокър – каза.
– Наваля ме – каза момчето. – Защо закъсня? С какво дойде?
– С трамвая. И после пеш през градинката. Майка ми се обади, че нямала ключ и трябваше да я изчакам.

Лицето на момчето веднага светна.

– Какво ще правим сега? – попита то.
– Ако искаш да ходим в „Тъмното“. Киро, Зомби и Нана са там.
– Че нали Зомби и Нана се скараха?
– Мина им. Пак са заедно.
– Значи Зомби ѝ е простил?
– Абе защо си пъхаш гагата в личния живот на хората?
– Да ти кажа ли защо?
– Хайде, кажи.
– Защото така трупам житейски опит. На човек не могат да му се случат всички неща на света. И затова е принуден да си пъха гагата в живота на другите.
– Добро обяснение. 
– Ами да. Да знам, ако и ти ми кръшнеш, както Нана кръшна на Зомби, как да постъпя.
– И какво измисли? Как ще постъпиш?
– Аз не съм толкова великодушен.
– Как ще постъпиш значи?
– Още не знам.

Момичето стана, взе си дъждобрана и каза:

– Хайде ставай. Дъждът спря. Нали ще ходим в „Тъмното“.

Момчето също стана. Двамата се прегърнаха и излязоха навън.

Аз се пресегнах и взех вестника да го прегледам. Сетне го оставих на същото място. Запалих цигара и мислено призовах момчето да ѝ прости, както и Зомби е простил на Нана.

– Дали ще ѝ прости, ако разбере? – чух глас. Беше сериозната сервитьорка с веселите крачета.
– Седни – казах. – Хайде, аз съм разказвач на истории и това ми е работата. Ама ти как разбра, че момичето излъга, че е закъсняло заради майка си и ключа?

Тя широко се засмя и аз разбрах, че в човешката наука тя е много обиколки пред мен. После отново стана сериозна и каза:

– Забранено ни е да сядаме на масите при клиентите.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).

Свързани статии

Още от автора