0
1541

Зимни пътища

И тоа е со кикирики, и тоа е со кикирики. Само тие ги имаат тука. А ме чека моята во колата и се надева компир да добие. Ама да нема кикирики во него. После, потоа, слушнав jас во Кратово, дека тамо не било тоа компир. Било кумпир.

А иначе магазинът в Куманово пълен – влизат, излизат, една я отваря вратата и вика имаш ли от моите, т’нките цигари. Поне така си представих, че би изписала каквото казва. Защото попита за тънките, а знаем, че след конференцията в манастира „Прохор Пчински“ тоя знак го няма вече.

То и затова на виното от Струга със стиха на Константин Миладинов на етикета пише Тга за jуг… 

През планинита при Сурдилица това момче, япончето, заспа. Нощ, жена ми кара, планината в сняг беше и точно като кекс, покрит с глазура. На такова приличаше, че почвата там има цвят като на добре изпечено тесто. И селцата минаваха, Сурдулица остана долу и се сетих за Вутимски, разбира се…

Момчето го видяхме за пръв път на разклона до Куманово. Беше с качулка на главата и лицето му леко скрито, вдига ръка, за да ни спре, но се бяхме засилили, защото в Кратово вече ни чакаха. Аз казвам: „ А бе, требваше да му спреме на това момче“. Японец ли беше? Не мисля, казва Надя. Продължихме и малко преди залез влязохме в Кратово. Къщата се оказа близо до една от каменните кули, точно с гърба си опираше в Кръстевата кула.

Улиците в старото Кратово са си тесни и стръмни, а ние сме с голяма и тежка кола – баничарка, но от големите. И аз слизам, давам знаци, указания, едни возят надолу, ние – нагоре.

Го видов тогаш момчето сос ( Кратово е в широкия Шоплук !) сините очи като бистри кладенци и викам „Здраво, улица Скопска я знаеш каде е?“ И той тръгна, следвайте, казва, и ни заведе. Тука е Шанчевата къща. Жив и здрав, викам, да ти земам едно пиво. Че малко над нас така, гледам, маркет, Френци пише отгоре. А той – лицето като фреска на Палеолозите, архангел, с пиърсинг на носа, се усмихва широко и казва „ Попийнуеш? “ Да. И вади едно мънинко пластмасово шишенце. Коняк, те не е уще отворен. Отварям, пийвам. Жив и здрав в новата! Разделяме се.

Шанчевата къща била на хървати, потомци на рудари, станали заможни търговци с времето. И Стевче Доневски ги издирил наследниците, в Канада ли, в Австралия ли, не помня, купил къщата, изправил я от земята, щото била пред падане, и я отворил за гости. Строен в самото начало на двайсетия век, домът на Шанчеви е бил от представителните в Кратово – на два етажа, с триъгълен фронтон, с духа на укрепнала буржоазия.

Стевче ни настанява, но първо гледа – нервни сме от път. И друго имаше – за малко изтървахме църквата в Старо Нагоричане. В смисъл, че я видяхме само отвън, вече я бяха затворили. А стенописите от първата четвърт на четиринайсетия век там са отпреди времето, в което Джото изписва образа на Франциск. Двама зографи от Солун. Главозамайващи.

Император Роман IV Диоген отишъл до мястото на отшелническото жилище в кухината на една скала, за да поиска, още дук и пълководец, съвет от Прохор Пчински. Монахът му казал и това на раздяла: „Един ден ще станеш василевс.“ И му прошепнал какъв василевс трябва да бъде. Роман се върнал, като император вече, и построил храма „Свети Георги“.

Три века след това Стефан II Милутин наредил неговото възобновяване и зографисване. През 1330 г. синът му, Стефан Дечански, спрял тук и се молил дълго за мир. Защото било юли месец и пътят му го водел към Велбъжд и към ужасния сблъсък с бившия му тъст – Михаил Шишман III.  

Та Стевче ни кани да седнем, сипва по-малко ракийка от стара гарафа. Запазил е всичко в автентичния му вид и е купил още стари вещи, носии, градско облекло. Също така е направил от малкото си офисче в центъра на града музей на Кратово. С колекция от вулканични къмъни. Много любопитна и полезна е книгата на Стевче Доневски „Занаетите во Кратово “.

После той ни завежда в една кръчма в центъра. Всъщност харесван от хората в района и от  гостите ресторант. Нищо чудно, че, както и другаде в тези краища със силно влашко присъствие (разбира се, тук понятието се използва в смисъла на запазило до късно своя облик романизирано балканско население ) ядем чудни пастирски измишльотини.

Кратово вече празнува предновогодишно и ние се прибираме нагоре по уличките към Шанчевата къща. Стевче още буден, че и сън му там – Якимче. На дедо си, а и двамата на Йоаким Осоговски изначално. Печката бумти яко во собата. Ние сме тие и тие, яз сум Яким.

А до него, като отворих вратата и поглеждам – не, стига бе! Този от пътя с качулката. Верно японец, но и не съвсем. Надя се оказа права – бащата на човека бил от Уелс. И аз му казвам, прощавай, нали, ти искаше да ни спреш на Куманово, нали. Вика, да, аз бях. Къде отиваш? В София отивам. А Яким, млад човек и археолог по образование, ни разведе на следващото утро из целия стар град, като ни показа всичките дялове. И на православните, и на католиците, и на евреите. И на мюсюлманите. Разказа всичко и ни показа църквата  „Свети Йоан Кръстител“ с иконите на Захария Доспевски и Димитрия Папрадешки. И с камъка на Андрея Дамянов и тайфата му.  

Та Тим, така се казва пътешественикът с качулката, на деветнайсет е и обикаля от половин година света сам на стоп. Заспа момчето малко след Сурдулица. Здрав снеговалеж, трупа, едни, нагоре тръгнали, за да ни изчакат, закъсаха. Слизам, бутаме. Тим не се събуди, уморен от пътищата беше явно.

Съвсем друго време ни изпрати долу, на манастира „Свети Прохор Пчински “. Мразовит ранен следобед и сух. По едно време в храма сме само ние с Надя, Тим и един човек в нишата до олтара, при мощите на светеца, зазидани в стената. Коленичил, молеше се на глас.

Първо мощите били отвън, но се запалили от едно кандило. И след пожара ги зазидали. След време в стената се отворила дупка и потекло миро. Така е и до днес. Поне такъв беше разказът на Милан, човека от нишата. Послушник, иначе от Враня, която е съвсем наблизо. Много искам, казва ни, да посетя Рилския манастир. Свети Йован казва, нали учител им е бил и на Прохор, и на Гавриил, и на Йоаким.

Висок младеж с наистина гарваново черна коса и брада. И да видя „Света Неделя“ и да се поклоня на мощите на краля Милутина ми се иска. Та аз тогава му разказах как мощите за някое си време са били и в един манастир над Горна баня на Кирил и Методие наречен.

Не знам какво видя Милан в нас, повярвайте ми, не знам, но докато му кажа ама моля те, недей, не, няма нужда, извика един монах да ни чете молитва. Дойде човекът, аскет, и ни прочете.

Свърши молитвата и аз се притеснявам за Тим, че чака. Обръщам се да видя къде е. Не беше се помръднал от едно местенце в наоса, на което го видях последно преди молитвата. Беше си видял нещо през тесния прозорец и си го гледаше.

После потеглихме за София, Враня вече беше запалила светлините, в Сурдулица рождественската украса ни приветства, дойде планината, снегът ставаше все по-силен, глазурата беше прясна и непокътната.

При Парамун Тим се беше вече посъбудил, всички бяхме гладни и спряхме. На онова, прочутото място със снимките на Николай Трейман и Цочо Бояджиев. Техни са, не бъркам, мисля.

Малко преди София разказах на Тимъти за Галерий и Константин. Оставихме човека на мястото, на което го очакваха.

От моя прозорец, у дома, се вижда една сграда с неповторима за този град фасада, на която пише 1894. Връщах в онази нощ спомените от пътуването и внезапно осъзнах, че нито веднъж в „Прохор Пчински“ не се бях сетил, не си ги бях представял, не бях ги видял, не бях помислил. Нито за тях, нито за конференцията им, нито за знаците, нито за етикетите на вината… Останали ми бяха други лица и образи. Сред тях и лицето на Тимъти, взрян в зимния прозорец.        

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ „Св.Паисий Хилендарски“. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката“ и на новините на БНТ. Водещ на предаванията „Неделя X 3“ и „История. бг“. Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело“. Автор на книгата „Метрополитен“ („Хермес“, 2015) и на стихосбирката „До поискване“ („Жанет 45“, 2016).
Предишна статияОтстрелване на Умното село
Следваща статияДва концерта