Всички бяха доволни. В градчето Ориндж нямаше разбойници, нямаше пата-кюта, нямаше пиянски свинщини. Всичко беше в границите на приличието. И заслугата за това беше на един човек – на шерифа Ърл. А той нямаше дори свестен кон, ами яздеше една крантичка, една кобила с перде на лявото око, която поради тази причина завиваше все надясно, беше малко като цирков кон. Тя всъщност беше точно такава, цирков кон. Нали преди години в градчето гостува циркът „Бъфало Бил”, разпънаха шапитото, продаваха фасони, то не бяха говорещи папагали, мечка, която кара колело, жонгльорка с факли, стъпила на гърба на кон. Но когато циркът си тръгна, жителите на градчето Ориндж видяха, че сред празното, стъпкано пространство стърчи едно конче. Именно това беше бъдещата кобила на шерифа, изоставена нарочно поради слепотата си. Ърл беше отишъл при нея, бързо се ориентира и я прибра. И оттогава тя вярно му служеше.
Ърл не се караше с никого. Защото знаеше, че зад него е законът. И хората, макар и бавно, свикнаха с това. Имаше и още едно нещо, разбира се, на което тържествено се крепеше безапелационния авторитет на Ърл като шериф. И това нещо не беше за подценяване. Ърл стреляше много бързо. Докато другите още посягаха към кобура, той вече беше извадил револвера си и в зависимост от провинението, можеше само да свали шапката на отсрещния, да обръсне единия му бакембард, да избие револвера от ръцете му, да скъси показалеца на дясната му ръка с една фаланга, за леваците – съответно, показалеца на лявата, или, накрая, да закачи червена роза там, където се намираше сърцето му. С това му умение хората свикнаха доста по-бързо.
Животът в градчето Ориндж вървеше като по часовник. Мъжете сключваха сделки, строяха къщи, а вечер се черпеха умерено в бара на Индианеца. Жените гледаха децата, правеха благотворителни изложби на ръкоделията си, а в неделя семействата ходеха на излет. Все по-често от съседните градчета започнаха да пристигат гости, мъже с костюми и жилетки, с твърди яки на вратовете си, които подпираха бузите им като крепостни стени и с дълги по половин метър сребърни ланци на пъхнатите в джобчето на жилетката часовници, които се интересуваха от опита на шерифа Ърл. Той ги посрещаше топло, канеше ги в кабинета си, черпеше ги с прочутото си уиски от дъбовата бъчвичка, но на въпросите им вдигаше рамене, а ако много настояваха за отговор, казваше една-единствена дума – законът.
Един ден в пощата се получи малък колет за шерифа Ърл. Той отиде на място, взе колетчето и го разопакова. В малка кадифена кутийка лежеше златен куршум. Явно Ърл даваше лош пример и някои не бяха съгласни с това.
До вечерта цялото градче Ориндж говореше само за златния куршум. Но поведението на шерифа Ърл не се промени и на косъм. Той прибра куршумчето в празното гнездо на патронташа си и продължи да изпълнява задълженията си.
Не знаем как завършва тази главоблъсканица – дали Ърл продължи да носи златното куршумче, пристигнало по пощата, в патронташа си, или стана собственик, така да се каже, на два златни куршума – един в патронташа и един в сърцето. Или излезе, както досега, по-бърз от кандидат-убиеца си и го нагости пръв със златния куршум?
Но градчето Ориндж е толкова далеч. Вестите от него пристигат бавно. Нямаме избор. Ще чакаме.
Защото това е лошото на златните куршуми – че непременно напират да влязат в летописите.
