0
2140

„Златорог“ – 100 години по-късно

„Войниците бяха предупредени да не викат ура и да вървят сближени, за да не се издадем и да се не скъса строя в тъмнината.“ Това е първото изречение в първия брой от 1920 година на списание „Златорог“, което предстои да излиза през следващите 24 години. Няма уводна или програмна статия, няма встъпителни думи от главния редактор Владимир Василев. На първата страница е сурово-лиричната мемоарна новела „Зовът на Вардара“ от Михаил Кремен. В нея той разказва за Брегалнишката битка между българската и сръбската войски в Междусъюзническата война. Битката се провела между 17 и 26 юни 1913 г. и се счита за повратна, поставила начало на утвърждаването на сръбската власт във Вардарска Македония. След като виждат поражението на нашата армия, Румъния и Османската империя нападат България в гръб и така правят погрома ни пълен.

Михаил Кремен пише новелата си като пряк участник в битката и във войната. Двете загубени войни предизвикват национална катастрофа и духовна покруса в нашата страна. В тези условия започва списването на „Златорог“, което през следващите години се утвърждава като най-издържано и най-авторитетно списание не само в литературните среди, тъй като тематиката му е широка и съдържа материали на философски, психологически, исторически, социални теми. В условията на безнадеждност като че ли списанието си поставя за цел да работи за нейното превъзмогване и изпълнява тази своя задача. Както чертае пътя Дора Габе в следващия цикъл стихотворения:

…Ще им разкаже за оная,
която мина, тъмната гора
и старий дъб – когато стигна края…

Списание „Златорог“ излиза в продължение на почти четвърт век, а тази година се навършват 100 години от неговото начало. По повод на юбилейната годишнина на книжния пазар се появи специално издание на списанието, публикувано от издателството на НБУ. Елегантното книжно тяло се състои от две книги, поставени в красив картонен футляр. Първата книга представлява фототипно издание на първия брой на списанието от месец „януарий” 1920 г. Втората книга е студия от Елка Трайкова и Михаил Неделчев, озаглавена „Списание „Златорог” и неговият редактор Владимир Василев”, придружена от избрана и анотирана библиография.

Дъхът ти спира от красотата и необичайността на това издание. Държиш го с трепет, започваш да разглеждаш кориците, снимките, да прочиташ съдържанието, обръщаш внимание на качеството на хартията, на художествения дизайн – прост и респектиращ едновременно, възхищаваш се на репродукциите на Борис Денев, Симеон Велков, Иван Лазаров и М. Лютов, на снимките на литературен кръг „Златорог”, опитваш се да назоваваш лицата на писателите „златорожци“, понякога се объркваш, разпознаваш най-известните: Николай Лилиев, Елисавета Багряна, Дора Габе, Анна Каменова, Георги Райчев, Ангел Каралийчев, Николай Райнов, Димитър Шишманов, Никола Фурнаджиев, Чавдар Мутафов, Асен Златаров. Изчиташ обръщение на списанието към неговите читатели от началото на 1935 година, препечатано фототипно, в което между другото се казва: „Всеки трябва да счита за свой културен дълг да запише един нов абонат!” и внезапно разбираш, че това, което държиш в ръцете си, не е нещо обикновено. След като прегледаш автентичните рекламни карета, толкова различни от днешните реклами, след като разгледаш интересните илюстрации и снимки и изпиташ насладата машината на времето да те пренесе в епохата сто години назад, започваш да четеш ту прекрасните литературни произведения, ту да правиш справки в историческата студия на втората книжка.

„Златорог” е замислено като продължение, като наследник на влиятелното списание „Мисъл”, престанало да излиза преди началото на войните. Главен редактор е Владимир Василев, по-късно съредактори стават Николай Лилиев и Сирак Скитник. Но докато кръгът „Мисъл“ оформя списанието като издание на българския модернизъм, Владимир Василев, който впоследствие също е привлечен в този литературно-естетически кръг, чрез новото списание си поставя по-широкообхватни цели: „…Златорог остава верен на своята задача – да дава най-отбраните произведения на нашите първи писатели в областта на нашата поезия, нашия разказ, литературната и художествената мисъл”. А Елка Трайкова и Михаил Неделчев добавят: „Златорог” обаче има и една много важна, неформулирана от създателите „придобита” мисия: през втората половина на ХХ век той е най-яркият символ на нормалните пътища на българската култура и литература…”

Вижте какво пише в едно от обръщенията на списанието до абонатите му. „Редакцията моли г.г. абонатите да си внесат абонамента 120 лв. Списанието разчита на редовното си излизане единствено на него и всяко закъснение причинява затруднения и на редакцията, и на писателите, които работят в „Златорог”. Сега, Великденската ваканция, е най-удобното време. Мнозина абонати и от провинцията ще дойдат в София, нека се отбият в редакцията и внесат сумата лично. А другите да я изпратят с пощ. запис или, още по-лесно, да я внесат на гишето „Чекова служба”…”

„Златорог“ създава не само писателска общност от хора със сходни художествени интереси и вкусове, прочули се по-късно като кръг „Златорог“ или „Златорожци“, но създава общност и със своите читатели. Той настоява за връзка с тях, не се срамува да каже, че излизането му разчита единствено на този абонамент, не се срамува да настоява, че всеки едни читател трябва да доведе поне още един след себе си, „това ще даде възможност да стане „Златорог” по-голям, още по-хубав и по-интересен”. И наистина „Златорог“ е интересен до последната своя книжка. Наистина оставя трайна следа в българската литература и култура.

Тази следа съвсем скоро ще започне да бъде пренебрегвана и отричана от новите партийно-пролетарски повелители на литературните канони. Въпреки че списанието не е допускало политически пристрастия на страниците си, отбягвало е всякаква политическа обвързаност и единственият му критерий е бил литературната стойност, това няма да се зачете от литературните законодатели, изгрели на небосклона на новата власт. Някои от тях са израснали и са придобили самочувствие около „Златорог“, повечето не са били допуснати на страниците му поради некадърност, но и едните, и другите са напипали „пулса на времето“, нагодили са се към него и се чувствали длъжни да запеят в общия хор на отрицанието. Затова толкова по-ценни са изречените с полуглас през годините на безгласие признания за „Златорог“, заради неговия висок принос към българската литература.

Защото литературата не е само текст, тя е и живата връзка между писателите, критиците, издателите и читателите, литературата е многостранна, тя е духът, който обединява, сплотява, споява, утешава хората. Това са знаели нашите предци, на този дух са настоявали. Затова зависимостта на списанието от абонамента не е било нещо срамно, а е било доказателство за тази жива връзка, чрез нея читателите са били въвличани и възпламенявани за високите художествени критерии и стойности. Чрез тази жива връзка литературата е ставала общо дело, така, както и богослужението, литургията е общо дело за християните.

Теодора Димова е сред най-известните и четени български писатели. Авторка е на 9 пиеси, сред които са "Без кожа", "Змийско мляко", "Кучката", "Любовници", "Невинните" и др., играни в различни театри в страната и чужбина. През последните години бяха публикувани романите ѝ "Емине", "Майките", "Адриана" и "Марма, Мариам", както и повестта "Последният рожден ден". През 2006 г. "Майките" спечели Наградата за източноевропейска литература на Bank Austria и KulturKontakt. Книгата има 11 издания у нас и е публикувана на 9 езика, между които немски, френски, руски, полски, унгарски, словенски и др. "Адриана" е преведена във Франция и в Чехия. През 2010 г. "Марма, Мариам" спечели Националната награда Хр. Г. Данов за българска художествена литература. Нейният роман "Влакът за Емаус" (2013) спечели наградата за проза на портал Култура за 2014 г. Най-новият ѝ роман - "Поразените" - излезе през август 2019 г., публикуван от издателство "Сиела".
Предишна статияДобрата фея от страната на злото…
Следваща статияОт завета Христов към пещерата