0
2073

Златото е непокътнато

Спомени за Генчо Стоев

И ето ме сега пред Генчо Стоев. Объркан, смутен, неспособен да се справя със силите на привличане, необратимо навлязъл в орбитата му.

Идеята бе на Валери Начев – стожер на списание „Страница“. В онези години той бе млад, преизпълнен с енергия, готов да предприеме всевъзможни рисковани начинания и да подкрепи всяка смела инициатива. Нищо не предвещаваше ненавременната му кончина, а около него кипеше живот – нестихващ въртоп от културни събития, срещи с интересни и талантливи личности, литературни четения, нови издания, изложби. Редакционният му екип бе от изключителни професионалисти, които превръщаха всеки пореден брой в празник. Работехме в съседни къщи и често се засичахме из тесните калдъръмени улици, било до „Синята къща“, било до „Хисар Капия”. Понякога се случваше и аз да се отбия при Валери, или пък той да надникне в ателието ми, минавайки напът към издателството. Вече имахме общи приятели и неусетно плавно и напълно естествено минахме на ти, така както може да се случи единствено в Стария Пловдив. А после следваха разговори, общи пристрастия и близки литературни вкусове. Изглежда някой му бе споменал за Устина и родовите ми корени не бяха тайна за него, но малцина знаеха, че „Цената на златото” е Евангелие за мен, а името на автора мантра, която може да се произнесе само в сакрално пространство. Много дълбока, интимна и лична бе връзката ми с творбата, така че може да си представите с какво изумление се вторачих в издателя на „Страница”, когато ми подметна, че са близки с Генчо Стоев. Каза го ей така, между другото, без да подозира измеренията на сеизмичния трус, който ще предизвикат думите му. Дори не забеляза как се свих в корубата си. Ударих на екс остатъка от водката и припряно прескочих до масата с коктейлите. Ръцете ми трепереха. Чудех се дали да се върна при събеседниците на нищо неподозиращия Валери, но след кратко колебание се шмугнах в анонимното множество. Тук едва ли някой щеше да забележи вълнението ми. Тепърва се развихряше бохемска вечер с висок градус. Бяхме в двора на галерия „Стръмна”, където току-що бе открил изложбата си Димитър Келбечев. Официалната част с речите беше отминала. Общността от съмишленици, дошла да почете художника, постепенно се обособи на групи, пръсна се сред чимширите, преизпълни градината и остана до късно под топлото есенно небе. Никой не бързаше да си тръгва. Едвам към полунощ, многобройните почитатели на графика се поразредиха, а в малките часове край него останахме шепа близки. Отново се озовахме един до друг с Начев. И тогава с непонятно за мен хладнокръвие, той подхвърли:

– Слушай, Ахмед, след като дедите ти са от благословеното село, защо да не ви събера с Генчо Стоев. А? Можем да направим ново издание на „Цената”! Ще бъде страхотно!

И наистина беше страхотно, че и страшно.

* * *

Разтропаният трабант на Валери изпърпори по калдъръма, направи рязък завой и удари спирачки пред редакцията на „Страница”. Двигателят изгасна.

Стоях под еркерите на „Синята къща” и оттук, макар и малко далече, ясно виждах и двамата. Жадните ми сетива попиваха всяка подробност и звук, запечатваха всяко впечатление. Очите ми шареха напрегнато и неспокойно, докато не приковах задълго погледа си върху Генчо Стоев.

Някак неугледно и неподобаващо бе притисната мощната му фигура в оскъдното пространство на колата. Кабината го захлупваше. Царственият файтон от представите ми драстично се разминаваше с прашната трошка до тротоара, а и ръчната изскърца в грозен дисонанс, тъкмо когато се готвех да поема поводите на белия му кон.

„Човек – казах си тогава – благоговейно и с години чака една среща, а тя да започне толкова прозаично! Не! Не е истина!

Ето виж: вдясно опнати като струна гвардейци вдигат щикове за почест, отляво гърми гарнизонният оркестър, в средата избуялото ми въображение услужливо постила червения килим и всичките пет камбанарии на Стария град звънят в празничен хор. Тържество за чудо и приказ и тепърва почва. Чувам команда, чаткат цинтове, стоманено прещракват автомати и трасиращият низ от асоциации се изстрелва в друго време и посока. Зареждат се кадър след кадър, минава почетният караул. Офицери се стягат за рапорт, побелели старци свеждат глава пред храма „Архангел Михаил”, ръкомахат дечица от раменете на бащите. Факли, учители, венци… Познатото до болка сграфито на фасадата, почернялата фигура на Кочо, костницата… Призрачният оператор на спомените трескаво сменя гледни точки, изрежда, фиксира, преоткрива, подбира изразителни ракурси, губи се сред множеството и накрая вдига високо хоризонта над препълнения площад на Перущица и още по-високо до билото на Власовица…

– Ахмед! Ей, Ахмед! – беше гласът на Валери. Сепнах се. Асинхронният монтаж безпощадно ме изтика в преддверието на делника. Някъде много далече, почти в детството ми, затихваше ехото на зарята, беше млъкнал и гарнизонният оркестър.

– Оглуша ли бе, човек! За трети път те викам!

Тромаво се затътрузих по калдъръма като травмиран каскадьор, едвам смогнал да скочи в движение от последната брънка на фантазията си.

Писателят беше слязъл от трабанта и гладиаторският му ръст, недокоснат от времето, израсна в хармоничен мащаб с камбанарията на Света Неделя, изравни се с нея. Имагинерна беше тази перспектива, с парадоксални пропорции, не се съобразяваше с никакви убежни точки и си остана така докрай, тъй като винаги го гледах отдолу нагоре и през призмата на неговото митологично време. Не можех да си го представя извън гравитацията на „Цената”.

И ето ме сега пред Генчо Стоев. Объркан, смутен, неспособен да се справя със силите на привличане, необратимо навлязъл в орбитата му. Валери дискретно ме потупва по гърба:

– Ето го, бате Генчо, това е Ахмед Чаушев.

Мънкам под носа си, пристъпвам от крак на крак и се питам дали е чул поздравите на множеството, профучало с вихрен монтаж през паметта ми.

– Значи си устинец?
– Да – отговарям аз.
– Турчин?
– Да.

Неочаквано се пресяга през бюрото на главния редактор (вече сме вътре) и мощната му длан сграбчва ръката ми. Я, виж ти! Хубаво ме е подредил Валери! И в най-смелите си представи не съм допускал, че ще ме приеме толкова сърдечно.

Валери Начев, светски човек с размах и опит, рови в книжата си, подсмихва се под мустак, крадешком поглежда към смотания художник, който се чуди как да я подхване. Стискам четирите молива, с които правех до късно ескизите си и сегиз-тогиз намествам папката. Подхваща се разговор за ангажиментите в издателството. Той с удоволствие се връща към младостта си, когато е работил в списание „Тракия” на същото място в същата къща. Споменава името на Рашко Сугарев, разказва весели истории, сеща се за творчески спорове… Подмята мимоходом, че е чел мои текстове в „Страница”. Червя се като двойкаджия… Започва да ми разказва как е минал за първи път през Устина след една командировка по дефилето на Въча. Все повече се сближаваме… Но Господ ми е свидетел, че нито тогава, нито при другите ни срещи, дори за момент не си позволих да се поставя редом с него, макар че беше безкрайно доброжелателен, удивително толерантен. Никога след това не съм бил посрещан с такова великодушие от личност с такъв творчески ръст. Много малко бяха неговите връстници, отворени към нови идеи, будни до късна възраст като интелектуалци с остра интуиция и нюх към ценностите извън идеологическите постулати. Той много добре осъзнаваше, и с право, потенциала си като писател, но това не му пречеше да гледа непредубедено на всеки начинаещ и да общува без предразсъдъци с всеки чешит.

Представям си как биха реагирали други знаменитости, мумифицирани в ценностната си закостенялост, ако пред тях се изтъпани ексцентричен график и дръпне реч за архетиповете на колективното несъзнавано. „Същият този бе… как му беше името Ч-Ч, Че… Ча…, говори врели некипели за спонтанна активност на несъзнаваното, дефинира го като дух… и ако съдим по разпасания му вид май не е съвсем със всичкия си. Я го разкарай! Имаме си сладки конформистки норми, мека и мазна кариера, топли съюзи, лобита, едно роднинство с баба Ванга е далеч по-престижно и някак изискано… а той и с колегите си не общува, ни групи, ни съюзи, абе да не е човек на…?”

Само че Генчо Стоев не ме пита чие момче съм и от кое лоби. Прие ме без резерви, макар че бяхме отчайващо различни. Ако изобщо имаше някаква прилика между нас, тя бе единствено в индивидуализма ни. Само че неговият беше мъжествен и граждански, докато моят – на херметик. Неговият, обагрен от трагичната монументалност на историята, а моят сгъстен в ретортата на алхимика. Много внимателно ме слушаше, когато се опитах да му обясни, още при първата среща, гениалната парадигма на Карл Густав Юнг и не ме прекъсна нито веднъж, когато го убеждавах колко благодатни са научните открития на Швейцареца, използвани като инструментариум в критиката и теорията на творческия процес. Отделям специално внимание на този разговор с големия писател, защото именно това беше идеята ми – да визуализираме архетипа със специфично технологично решение – натрупване на пластове.

– Моделиране с пластове – говоря разпалено – но не просто фактура!

Той ме гледа въпросително. Аз продължавам.

– Вашата творба се разгръща в сакрално пространство и време. Профанното битие е почти изключено или е пречупено с такава поетизирана дистанция, че се превръща в легенда или притча. Реактуализиран е евангелски мит, а героите Ви имат монументални пропорции. Реалното време е релативизирано до легендарното. Именно тази относителност на времето и пространството, като и нуминозното преживяване на събитието са основни черти на колективното несъзнавано. Що се отнася до златото, то е основен символ и двигател в алхимията. И търсенето му, независимо по какъв начин, е пътят към целостта на личността. Освен това самата словесна тъкан на „Цената“ звучи като стародавно послание, почти старозаветно. Парадоксалното в случая е, че всичко това не изключва историческата достоверност.

Дълго събеседваме, но времето лети и трябва да се разделим. Заставаме един срещу друг. Едрите му ръце бавно се спускат върху раменете ми. Празните ми пагони се нагъват под тежестта им. Внимателно, но властно ме обръща към светлината. Дълго и отнесено ме гледа зад дебелите стъкла на очилата си като тежководолаз през сферичния прозорец на батискафа.

 – Тъй значи, хубаво си поговорихме – казва той.

Чувствам, че тежестта върху раменете ми е непоносима.

– Ще те наричам Ага!

Сваля длани от плещите ми, вдига високо глава. Едвам стигам до раменете му. Аз съм там долу. Генералът свойски ме потупва, редник Чаушев вече има звание. Събирам кураж, надигам се на пръсти и с нахалството на първокурсник-социалист от Казанския университет на посещение при граф Толстой, тръсвам ни в клин, ни в ръкав:

– И аз съм измислил обръщение към Вас.
– Така ли? Какво? – и вдига вежди.
– Ще ми позволите ли да Ви наричам „Хаджи”?

Леко се стъписва. Очаквам всеки момент да ме изрита от „Ясна поляна”, а той отмята гривата си назад и се залива в смях, кънти оня ми ти кабинет, тресе се масата със списанията, а аз изпускам несръчно моливите си на пода. Отново се привежда към мен заедно с дребосъка от лупите, заканва се с показалец и възкликва:

– Брей, шейтан[1]!

Вече имам втора нашивка.

Последваха още две срещи в София. В кабинета му. Вече се познавахме добре. Имахме няколко разговора и по телефона. Все още „господин Стоев” изпреварваше плахото „Хаджи”, за което не винаги имах кураж, но той рядко казваше Ахмед, почти винаги бях „Агата”. Жилището му бе изумително скромно, почти спартанско, но с „много висока тераса”, под борда на която се плискаше зеленото море на парка.

Приема ме радушно. Бързо нареждам скиците пред него. Той ги вдига до очилата си. Разглежда ги изпитателно.

– Да, не са лоши.
– Много държа на героичните моменти в църквата. Пък и епизодът на Горките…

Той кима с глава, но разсеяно и аз усещам, че нещо го безпокои.

– А защо я няма сцената със смъртта на Хаджи Враньо и Исмаил Ага – пита Генералът. Свиреп и неприятен въпрос. Съвсем фронтален. Истината е, че аз изобщо не искам да я рисувам тази илюстрация. До последно се надявам да мина между капките. Лъжа най-безсрамно.
– Ами… все още я обмислям…

И за да скрия смущението си търкалям върху ескизите академична димка.

– Вижте как са изведени тези обеми… опитвам се да намеря максимално изчистени и трайни структури. Искам да имат по-стенописно звучене като в храм. Но все пак не бива да се изпуска от поглед и детайла…
– Никакъв битовизъм! – гърми  Генералът и заканителният му показалец профучава над главата ми. И аз се снишавам като дезертирал редиф[2] в подстъпите на Люлебургас.
– Никакъв!

Вече сме пред Чаталджа.

При следващата ни среща му занесох първите експерименти с ръчна хартия. Вече се опитвах и да гравирам. Като че ли някои нещица се получиха. Появиха се първите отчетливи пластове, композициите се поразмърдаха.

Той полага грапавата хартия върху коленете си. И пръстите му шарят върху невидимата Брайловата азбука. Опипват грапавините, движат се по улеите, оставени от резеца…Тук-там се спират. Дланта му се плъзга полегато с цялата си площ върху ореолите на светците, дълго гали разпокъсаните фрагменти и през цялото време главата му се накланя ту назад, ту напред молитвено. Странно се рее погледът наляво и надясно.

„Като слепец от антична трагедия? Не… не…! По-скоро като Борхес? Знам ли и аз!?”

Вече не звучи „Шуми Марица” от първата ни среща.

На Генерала няма кой да му пише. Само че той това ми го каза много по-късно. Дори не подозирах колко самотни са били годините му след Десети ноември. Може би затова ни се радваше, когато в Пловдив го наобиколихме тумба приятели – Ангелин с прадядо хайдутин, Жоро, внук на македонски бежанци, на Митака прадядо му – лекар на Априлското въстание в Копривщица, Валери – възрожденец, че и един Ага. Готови за масовката на „Мяра според мяра”. Само дето Дилбер Танас го нямаше, ама и той се появи на официалното представяне, защото Руси Чанев чете откъси от „Цената”.

– А бе, къде се намерихте все такива! – чуди се Хаджи – и му е драго с тези харамии около него. А той като воевода сред тях.

Но още след първата ни среща Валери, с присъщото му хладнокръвие сподели: „Не го гледай, че е като канара. Бате Генчо е много зле с очите. Диктува текстовете си. Пребиван е в полицията като млад. Тогава е направил частичен кръвоизлив и сега има проблеми с равновесието. Два пъти е извеждан за разстрел, за да го сплашат. Много е сложна неговата…

Влачат го по арести и малтретират, а след девети се сблъсква с догматизма и идеологическата ограниченост на властта. Пълно разминаване с дървени глави, доктринери и полуграмотни бюрократи. С друг ръст и други мащаби е той! Твърде големи, за да се поместят в нахално тесни тезиси. На такъв талант трудно ще му нахлузиш усмирителна риза. Той в моята трошка все някак се помества, ама в техния скапан трабант не можаха да го набутат. Те това му е неудобството на големия писател. Не можеш да го яхнеш, в калъф не влиза, с конюнктура не се съобразява, терсене човек! Я го разкарай! Прас! Десет години от творческия ти живот са зачеркнати. Анатемосан е лично от Вълко Червенков.”

По-късно, когато се снимаше документалният филм „Балканска алхимия”, вече бяхме достатъчно близки и Генчо Стоев ми се довери. „Ако не бях седнал да напиша „Цената на златото”, щях да стана убиец. Жертвата бе нарочена. Знаех съвсем точно как ще го направя.” Но име не спомена.

Валери каза и друго! „Нямаше начин да не се размине и с пребоядисаните демократи след Десети ноември, посредствена политическа паплач, хукнала за келепир. Не можеше да плюе на достойнството си и да слезе на нивото им. Още повече, че ги познаваше отпреди. Можеш ли да си помислиш, че Генчо Стоев ще слезе от Олимп и ще хукне да трупа актив на дисидент след Десети ноември? Как си представяш, че авторът на „Цената“ ще застане редом с някой истеричен Гуджо-активист, бивш шестак, който е готов на всичко за пари, успех и дивиденти. Или ще позволи на някой „Джипогъз“ да го спонсорира. Хайде, холан… „Сам съм“ – това бе отговорът му на всяка покана от нови и стари партии.“

Валери говореше спокойно. Лицето му, изравнено и монотонно, рядко променяше израза си. Между него и събеседника му винаги имаше трудно преодолима дистанцираност. Но при този разговор гласът му трепна:

„Виж, Ахмед, когато Вазов се връща от Одеса и очаква линч от партията на Стамболов, министърът го приема в кабинета си лично! Лично! Води с него великодушен разговор и го изпраща до вратата с думите: „Ески дост дюшман олмаз![3]“ Той, кървавият диктатор го казва. Казва го на най-големия русофил. Ето това е класа! Кой от цялата, плъпнала след Десети ноември сган можеше да застане пред Генчо Стоев като равностоен!?

Нали се сещаш за онази мисъл на Маркс за повторението в историята. Първият път като трагедия, а вторият – като фарс. Бате Генчо е последният човек, който би участвал в такъв фарс.“

Беше юни, когато с Георги Башиянов отново го посетихме. Вече бях подхванал онзи проклет епизод с броенето на златото в двора на Хаджи Враньо. Жоро дойде за кураж, защото бях оплел конците и очаквах гръм и мълнии. Разбира се, че не бях доволен.

„Вай бе, акси шейтан[4]. Като рибена кост ми е заседнала на гърлото тази композиция. Ще ме довърши!” Мислех си тогава, мисля го и сега след толкова години. „Лесно му е на Баша, те се познават още от времето, когато Генчо Стоев е работил в Пловдив. Ходил е през ден на улица „Славейков” № 3 в Стария град точно когато е писал „Завръщане”. Стаята на бате Генчо на четвъртия етаж винаги е била отворена за него. Той и сега го нарича така: „бате”, само че аз не мога. Не съм заслужил тая фамилиарност. Пък и работата е доникъде. Пълен батак! Безброй нерешени технологични проблеми, тоновете бледи! Фигурите, едвам маркирани. Фактурите хич ги няма… а времето лети. Майко, мила!

Полагам хоризонтално рисунката така, че да я вижда добре. Бъркам в чантата. Изваждам шепа старинни монети, джобен часовник, ореол на светец, гравиран върху експериментална хартия – досущ като хоросан.

– Виж, Хаджи, тези монети ги използвах и в илюстрацията. Издирих ги по антиквариати. Часовникът на даскала също. А хартията е ръчна.
– Я! – възкликва той.

Златисто и звънко се изплискват потъмнелите грошове върху дланите му. Дълго ги гледа като алтъни. Доближава ги до очите си. Шепне тихо. – Не давам!

Оживяват думите на Хаджи Враньо, излитат от страниците на романа и повторно се връщат при автора си като ехо.

– Не-да-вам!

И за седми път се вдигат тояжките на пратениците.

Той се надвесва над бледите линии върху листа. Все още отекват трите срички. Много внимателно обръща шепа върху карето на формата и захлупва армагана си. Над неясните контури на обемите набъбва купчина метал, напластен на дискове, барабар с джобния часовник на даскала, а между недовършения профил на Агата и умиращия чорбаджия лежи облият нимб. Изправя се, отива до бюрото, взима малко сандъче, като за свети мощи, и с пестеливи сигурни жестове скрива даровете. И пак унесено и затихващо

– Не-да-вам!

Но на мен ми даде! Разплати се с пендарите на преживяното, разпръсна махмудиите на безброй щастливи мигове, изряза кръг светлина върху наслоения катран на душата ми, връчи ми обла тугра със сакрални послания. И аз скътах даровете в муска от стихове на мистици.

И дните, прекарани по време на снимките, се заредиха като наниз жълтици. Бяхме непрекъснато заедно. „Балканска алхимия” се превърна в полифонична успоредна на общуването ми с Хаджи. Там вертикално съзвучие невинаги се получаваше. Често прехвърчаха искри, както се случва между толкова различни личности. Милан Кузов – прекрасен режисьор, Иван Сребряков – виртуоз оператор, Валери Начев – строг мениджър, Генчо Стоев – олимпиец, моя милост – смахнат дервиш. Нали се сещате, че от това фуга трудно ще се композира, ама се получи. И то чудесен филм. Благодарение на „Миваните”, така наричах документалистите. Бяха страхотен тандем. Допълваха се чудесно. Единият припрян, с резки движения, внезапни хрумвания, другият – спокоен, хладнокръвен, предвидим.

Заснемането се проточи най-вече в Перущица, но минахме и през Устина. Винаги рамо до рамо с Хаджи като стари достове. Влязохме в преддверието на църквата „Св. Архангел Михаил”. Преклонихме се пред олтара, а накрая се качихме на Власовица. Незабравими ще останат моментите на колебание и спор, както и паузите, в които екипът сядаше до двама ни и събеседвахме приятелски. Приключихме в Пловдив. Когато „Миваните” дойдоха в ателието, нямаше къде да се обърнат. То не бе хаос, не бяха камари от професионални отпадъци.

Всичко това е тук, запечатано в кадър, но Милан вече го няма. И той е отвъд, при Генчо Стоев и Валери Начев. Тримата не спират да спорят. Чувам гласовете им, когато минавам край номер три на „Славейков”. Обикновено са на четвъртия етаж, при Хаджи. Стаята му свети до късно, но понякога ме изненадват пред ателието, дошли да чуят и моето мнение. Тези дискусии, макар и доста остри, винаги са продуктивни. След тях работата ни спори. Плодят се идеите. Роят се мислите ми и винаги се връщам в младостта си. Ясно помня деня, в който му подарих шепа монети, диск на светец и сахата на даскала.

След тази последна среща в София тръшнах вратите на ателието и никой не ме видя до есента. Сроковете ме притискаха, а той често ми звъни. Дали съм щял да успея до октомври, дали съм махнал онзи детайл и, разбира се, и най-вече, дали съм подхванал сериозно и окончателно сцената, която обсъждаме от самото начало, още от пролетта.

Пука оня ми ти стар телефон. Шуми… Как да му обясня на него, като на себе си не мога да го разкрия. Пращи скапаната слушалка.

Ей, Богу, защо ми е толкова трудно?

Тогава, докато рисувах, не успях да намеря отговор на този въпрос. И сега го търся неуспешно и отчаяно. Търся го сам или заедно с другите. Търся го в късна доба или призори, когато и тримата влизат в ателието ми без покана. Дълго мълчим и четиримата. Утринната дрезгавина бавно се утаява върху безсънието ми. Невидим алхимик топи нощта, прецежда в колба тишината.

– Защо се кахъриш, Ага – подхваща Хаджи – Всичко бе толкова отдавна. Книгата излезе навреме. Представянето мина чудесно. Тегли му калема и толкоз.
– Не, не, бате Генчо, това трябва да се избистри. Може да има трайни последствия – реагира Валери.
– Знам ли…? – смотолевям аз.

Трудно започва спорът ни както винаги. И последният път беше така, когато се събрахме при Хаджи на „Славейков” в стаята на четвъртия етаж. Милан засега мълчи, но мисли напрегнато. Закрива долната половина на лицето си с длан, така че само очите му се виждат. Странно светят зениците му. Вторачва се в мен и плясва с ръце:

– Виж, Ахмед, така няма да стане! Не ми стоиш в кадър бе, човек! Пак ще се разкиснеш като в „Балканска алхимия”.

Рязко се обръща към входа, откъдето влиза операторът, подвиква му енергично: „Закъсняваш!” След това се обръща към мен и продължава: „Дай да постъпим като Брехт. Успокой топката. Отчужди се малко от афектите си… Ето ти речника. – Иване! Едър план!”

Participation mystique

Термин, заимстван от антропологията на  Леви-Брюл, обозначаващ мистичната връзка или идентичност между субект и обект. Проявява се като особено състояние на психиката, при което субектът не е в състояние ясно да различи и отдели себе си от обекта. Мистичното съпричастие може да се осъществи като частична тъждественост между субект и предмет, между отделни лица, както и между лице и идея.

Приема се, че participation mystique е част от недефиринцираното несъзнавано на зрелия цивилизован човек, като реликва от архаичните етапи в развитие на душата. Поради липсата на осъзната дистанция и устойчив азов комплекс, протичането на participation mystique може да се разрази и преживее като мощна афектация, неспособност за контрол, транс или обсебване, което води до дисимилация и разпад на личността.

Прости ми, Хаджи! Вече знаеш защо не присъствах на траурната церемония.

* * *

За мен светотатствена бе дори мисълта за „съвместна работа” с Генчо Стоев. Тя работата бе отдавна свършена и то по единствено възможен начин. Аз можех само смирено да събера трохите от благодатната му вечеря с Господ. И той ми позволи. А май и Другият нямаше нищо против.

В живота на всеки простосмъртен има мигове, когато цялото му битие, цялата му същност, се свиват в една-единствена кармична точка. С невъобразима свърхплътност на чувството, мислите и енергията. В такива моменти влизат в действие архетиповете като активни опериращите фактори и съзнателната воля е безсилна. Прагът на осъзнатост пада. Ирационалните фактори поемат инициативата. Нахлуват властно в най-непосредственото битие и в най-интимните предели на човека. Карл Густав Юнг нарича процеса индивидуация. Тя се характеризира с необяснима от гледна точка на причинно-следствената логика синхроничност на събитията – смислова едновременност и еднаквост без каузална връзка, необяснима успоредност, чудодейни съвпадения. Това, което се случва, е продиктувано от колективното несъзнавано и е колкото благодатно, толкова и страшно. Има собствена телеология, която не се съобразява с клетата човешка душа, а просто я сграбчва и захвърля в желаната от провидението посока. Аз благодаря и на двамата, имам пред вид Генчо Стоев и Събеседника му от благодатната вечеря, че преживях тази магия. Не мога да кажа всичко, защото е невъзможно. А има и тайни. И Карл Густав  Юнг, достоен за компанията на горните двама, твърди същото, нещо повече, той счита, че тя (тайната) е задължителна, иначе личността ще се огъне под натиска на колективния конформизъм и ще дезертира. Не мога да издам другите си тайни, но една ще споделя.

Гледам към прозорците на Генчо Стоев – четвърти етаж, „Славейков“ № 3. Срещу мен, на двадесет метра по права линия, е стаята, в която той е писал „Завръщане“. Между моето ателие и неговия кабинет няма никаква преграда. Нито физическа, нито духовна. Често си гостуваме. Светло и просторно се разстила дворът пред неговата къща и опира до моята. И това не е само метафора. Да, точно така! Моята къща, която провидението постави върху скалите и водите на адрес „Панайот Волов“ № 6, и това бе поредното чудо, което раздра булото на профанното ми битие. Казвам постави, защото и сега не вярвам, че аз я построих. Твърде много и зловещи бяха знаменията, като тези на Хаджи Враньо, още повече и терзанията, като тези на Исмаил Ага, за да допусна, че това е мое дело. Четвърт век след срещата ми с писателя кармичната примка отново се затегна на гърлото ми. Буцата седи там и заплашително се надига в неравноделни пристъпи при всяко завръщане в спомените. Моята малка къща е стъпила амфитеатрално върху ската, така че застава на нивото на неговия четвърти етаж. Оглеждат се един в друг прозорците ни. Препращат се и спомените огледално. Снове между стъклата совалката на дните. Пищно се разгръща неговата фасада, възрожденска и достолепна, гуши се моята асиметрично. В неговия дом царствено се разгръщат пространство и обеми – тясно е моето теке[5]. Пред неговия кабинет шумно сноват студенти, ехтят смехове и глъч пролет, есен и зима. А в моето ателие винаги е тихо.

По цялата дължина на неговия покрив, опнат на изток, наднича слънцето. От юни до Коледа неуморно поема по елиптичната си крива. Мести се изгревът в космически ритъм над неговия дом. Но не престава да огрява моята обител през цялата година, макар и под различен ъгъл. Дори и в най-късия двадесети и втори ден на декември реже с бръснача на зимното равноденствие пространството на ателието. Просва тясната си зебра върху стената и аз разчитам в златистия код поздрава на Хаджи. Често му махам за поздрав, изправен до прозореца вляво. Понякога пресичам и двора по комшийски, без покана. А вечерите са наситени с дълги беседи. Най-продуктивни са летните ни срещи, когато сесията приключи. Тогава коридорите на сградата опустяват и на „Славейков“ се възцарява гробна тишина.

Сега е август. Наближава Богородица. Полунощ отдавна мина. Отеква гонгът на Сахата. Непълният лимон на луната налива горчивите си сокове. Мастилено е небето. Кръжат около фенера на вратата рояк нощни пеперуди. Очаквам го и тази вечер, защото разпознава безпогрешно безсънните ми нощи. Но има и друг повод. Утре е Курбан Байрям. Проблясва страшно ножът на Авраам и слиза от небето Ангелът Господен. Да бъде волята на Аллах! Лъхва пустинно от далечна Мека горещият дъх на късното лято. Разбърква се бульонът на въздуха знойно. Отронва се първият лист на асмата и ляга смирено върху нажежения плочник. Нечуто пропуква ранна съчка. Жилава е вече и четината на тревата. Шушукат джинове в мрака, плахо сменя тоналност и ритъм щурецът. Прошумолява за миг градината. Тропват насрещно прозорците. Той вече е тука.

– Добър вечер, Ага. Байрамънъз кутлу олсун![6] – казва ми той.
– Хош гелдин[7], Хаджи! – отвръщам му аз.

И дълго митарстваме в душната нощ между Устина и Перущица, защото имаме много неща да си кажем. Заплитат прилепите криволиците си върху мислите ни. Пресичат сенките ни пътя. Мракът изглежда безкраен. Но крачим рамо до рамо с моя дост и търсим светли знамения.

А на Голяма Богородица аз ще отида оттатък, при него. Ще отворя всички прозорци, ще нахлуе светлия бриз на зората. И ще се разлее вълната на утринните тромпети върху румената снага на утрото, щедро пръскайки бисери. Ще се разпени сребриста Бахова фуга, медно ще кове съзвучия, ще сече дукати, ще хвърля с шепи прозрачни ахати и ще зазвънят всичките пет камбанарии на Стария град.

– Селям алейкум, Хаджи! И щастлив празник!

* * *

Представянето на книгата бе триумфалното му „завръщане“. Цялата му младост като скъсан бент заля Стария град, залата се пукаше по шевовете. Приятели, колеги, университетски преподаватели, ценители, студенти, почитатели, журналисти, критици, културната общественост на града. Кънтеше Балабановата къща като Хенделова меса, истинско пиршество за духа.

Трябваше да го видите, моят Генерал как гордо пресече плочника на двора, колко изправен и силен беше все още той, колко напето пристъпваше.

„Як човек съм аз, много як“.
Колко сила излъчваше лицето му на езически пълководец.
„Яка душа нося аз“.
Как се възнасяше по червения килим на стълбището, като да беше на „Станционна“[8].
„Ще имат да се дивят още хората от мене“.

Кънтяха в неописуема кантата репликите на Хаджи Враньо, излетели от нарисувана сцена, като ариозен речитатив ги поемаше акустиката.

Но всяко светло събитие има и своите тъмни страни. Красяха първите редове на залата ред знаменитости. И онзи калъф, същият дето казваше: „я, го разкарай тоя“, благоволи да ме поздрави. Царствено ми поднесе вниманието си. Снизходително подаде едната си ръка, докато другата му служеше за постамент на лулата. Този аксесоар бе част от монумента, изключително важен символ от литургичния му ритуал.

В края на вечерта Хаджи се наведе над ухото ми и подшушна.

– Оня с лулата вика: „Абе, къде го намери това момче… Да не би да е човек на…“

След това се засмя гръмогласно, точно както при първата ни среща. Тресе се целият с отметната назад грива:

– Ха-ха-ха! „Да не би да е човек на…“

Не! Не бях момче на някого, чок шюкюр[9]! Хеле па Хаджи, хич!

Никой не можеше да ни подхвърли роля в пиеска, писана от идиоти. Защото си имахме собствена драма, бяхме горели в собствения си пъкъл. И не бихме заменили нито една от безсънните си нощи срещу жалкия им конформизъм. Не можеха да ни нахлузят мазната си капа или агарянския си ямурлук. И ако забелязвате за първи път си позволявам да говоря в множествено число от името и на двама ни. Мисля, че Хаджи ще ми прости, защото в чисто житейски план и аз имам своите основания. Прав беше Милан. Това не беше селска вечеринка, спретната от партийни величия, а нашият празник – светъл, чист и само наш! Бяхме платили цената му до последния алтън в страшна самота и напълно достойно! Имахме легитимното право да се издигнем над кърджалийския порой на прехода, над цялата посткомунистическа мръсотия.

Да. Чиста утопия си беше нашият опит да хвърлим мост над бездните на историята – миналата и сегашната, ама красива, горда утопия.

„Несвоевременни“ бяха размислите, стремежите ни, но напълно подобаващи за един разорен спахия и знатния му дост. Съдбата ни призова повелително и трябваше да се пресекат пътищата ни, за да стане ясно, че никой не може да ти отнеме правото на благороден избор, индивидуално мъжество и безкористна любов към ближния, и за това не могат да ти попречат нито религията, нито етносът, нито пък тинята на деня. Те това беше смисълът на нашата „съвместна работа“ с Генчо Стоев. Анджак! Същата тази „съвместна работа“ за мен няма професионални измерения, макар че положих усилия като всеки почтен човек. Никак няма да се изненадам, ако времето пресее тези илюстрации, за разлика от шедьовъра на Генчо Стоев, и ги причисли към поредната творческа неудача на господин Чаушев. Но преживяването и магията на срещата с Хаджи никога няма да забравя. И много бих искал, съвсем безкористно, и другите да са я запомнили. Може пък някой ден да се окаже, че не е само утопия!

* * *

Вече е икиндия. Нажежен е калдъръмът. Не спира вакханалията на цикадите. В транс тресат се цимбалите им. Сгъвам молитвеното си килимче. Изправям се бавно до прозореца вляво, дълго го чакам. Няма го днес, но снощи бях на гроба му. Ето съня.

Централни софийски гробища.
Завивам по алеята вдясно. Откривам го.
Секва звукът на цикадите.
Покланям се дълбоко, докато челото ми достигне земята.
Протягам ръка и опирам на плочата с името Му малък плик с послания.

„Спи спокойно, Хаджи! Златото е непокътнато.“
Ахмед

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

[1] Бре, дявол!
[2] Запасняк от османската армия.
[3] Старият приятел никога няма да ти стане враг!
[4] Опак дявол!
[5] Част от манастирски комплекс при мюсюлманите.
[6] Честит Байрям!
[7] Добре дошъл!
[8] Улицата, на която е посрещнат Иван Вазов в Пловдив през 1922 г. – днешната „Иван Вазов“. От гарата до центъра на града улицата е била постлана с червен килим.
[9] Много съм благодарен.