0
1901

Златотърсачи

– Слушай, Мънк, пусни ми стълбата!
– Казах ти сто пъти, Донк. Първо хвърли горе торбичката.
– Спусни стълбата. Като се кача горе, ще ти дам торбичката. Но в нея няма нищо. И не знам защо искаш да ти я хвърля. Слушай. Минахме през толкова трудности. Помниш ли как онази зима изядохме целия впряг кучета и накрая, когато се добрахме пеш до Форт Апалачи, никой не искаше да повярва, че сме се добрали пеш. И две седмици ни поиха безплатно като най-големите герои.
– Помня. Всичко помня. Но помня и как тъкмо през тия две седмици ти ми отне Роузи.
– Това е минало. Толкова Роузита срещнахме по пътя си.
– Не е така. Роузи беше единствена.
– Може и да си прав. Сега като се замисля, май си прав. Знаеш ли, че Роузи също те обичаше.
– Знам. И тъкмо затова не мога да ти простя, че ми я отне.
– Аз не съм ти я отнел. Тя сама дойде при мен.
– Не ти вярвам. Роузи ме обичаше. Ти си я примамил с нещо.
– Не. Бъркаш. Нещата са по-дълбоки. Роузи наистина те обичаше. Но също така добре знаеше, че скитнишкият живот, който водим, е неподходящ за такава любов. И нарочно дойде при мен, за да те спаси от тази твоя любов. Знаеше, че ти си горд човек.
– Нищо не разбираш. Сега ще ти кажа нещо, което не съм го казвал на никого. Към Роузи изпитвах такова нещо, че дори и гордостта нямаше никакво значение.
– А защо не я потърси тогава пак?
– Не помниш ли защо? Защото не изтрезнях три дена. Потроших цялата кръчма. И ме вкараха в ареста. Когато ме пуснаха, Роузи вече я нямаше.
– Слушай. Пусни стълбата в тая шибана дупка и аз ти обещавам, че ще ти помогна да намериш Роузи.
– Къде е тя?
– Не. Няма да ти кажа. Първо пусни стълбата.
– Писна ми да се разправяме. Аз си тръгвам.
– Чакай. Ти нищо не знаеш. Роузи остави писмо, което е в мен. Каза да не ти го давам, освен ако от това не зависи животът ти.
– Трябва да ми го покажеш. Нали се сещаш? Първо трябва да го видя.
– Добре. Това е най-лесното нещо. Ето го.
– Мамка му! И ти не си ми го дал!
– Просто изпълних указанията на Роузи.
– Добре. Слушай сега. Пускам стълбата.
– Пусни я.
– Пускам я заради нашето другарство. Което ни помогна да оцелеем през всички тия десет години.
– Така е. Помниш ли какво ни каза старият индиански шаман? Че всеки от нас носи живота на другия. И ако се разделим, и двамата ще загинем. Тъй че и тук съм верен на обещанието, което дадох на Роузи. Без мен ти чисто и просто ще загинеш.
– Дай ми сега писмото.
– Ще ти го дам. Това е най-лесното нещо. Чакай преди това да ти разкажа една история. Прочетох я в една книга. Забравих как се казваше книгата. Нещо за далечния Север. Но историята е тази. Осъдили един човек на смърт. Дошло време смъртната присъда да бъде изпълнена. По закон на смъртниците се полагала топла вечеря и четири цигари.

Но нашият човек не харесал вечерята. Нямало време да му готвят друга вечеря. И отложили изпълнението на присъдата с един ден. Защото, нали чу – по закон му се полагала топла вечеря.

На другия ден – същото. Той пак не харесал вечерята. Казал, че искал да му направят гозбата така, както я готвела майка му. Не помня как завършваше историята. Май накрая така или иначе го обесиха. Но какво пък – той беше успял да спечели още няколко дена живот. Та – виж какво ще ти кажа. Искаш ли сега да се опитаме да намерим Роузи. И да я помолим да ни сготви онази вечеря, с която ни посрещна, когато се добрахме до Форт Апалачи.

– По-умно нещо не си казвал от години, златотърсачо! Понякога наистина още няколко дни живот се равнява на целия живот.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияМежду световете на Мураками
Следваща статия„Да разберем преди да осъдим“