0
1146

Знаци край пътя

Този том (изд. „Панорама”) съдържа първото у нас интегрално издание на наследството от записки на Иво Андрич – есеистичните миниатюри, известни в историята на литературата като „духовните завещания” на големия балкански разказвач. Публикуваме някои от тях.

andricСъздавани през целия творчески път на писателя, подреждани и подготвяни за печат от автора в края на живота му, тези записки са единствената книга, озаглавена от Андрич „Знаци край пътя”. Кратките текстове с отворена структура образуват цялостна творба, мироздание от размисли и наблюдения за хора, градове, пейзажи, за предмети и състояния, за видяното и преживяното, за творчеството и изкуството, за „тъмните вилаети” на историята, за кръста и красотата на живеенето…

Цикълът „Безсъници” е завършен още през 1937 г., но авторът не го публикува. „Знаци край пътя – книга I” е приключен през 1968 г., но също не е издаван цялостно приживе. „За писателя” е съставен, озаглавен и до половината редактиран от Андрич. „Образи, картини, настроения” е само съставен и подреден от него. Тетрадката „Вечен календар на майчиния език” е едва започната.

„Знаци край пътя” е първа книга от новата поредица De profundis на изд. „Панорама” за есеистика, автобиографична проза, изворна литература, дневници, изповедни текстове.

 

„Знаци край пътя”, Иво Андрич, изд. „Панорама”, 2013, превод Рада Шарланджиева и Светлозар Игов, редактор Жела Георгиева, художник Надежда Олег Ляхова, 15 лв.

 

 

Образи, картини, настроения

 

Швейцарски край, тъжен и пуст, като стерилизиран.

Единственото живо, просто и за мен истин­ски красиво нещо тук са водопадите. Вярно, често и те са леко подстригани и опитомени, но водата пада свободно от собствената си тежест и се разбива върху камъни­те в бяла пяна и живо сребро.

При един от най-красивите водопади, който се спус­ка и изтича край самото шосе, е поставен надпис, видим отдалеч; той предупреждава, че водата не е за пие­не: L’eau malsaine. Тази нездравословна каскада е не по-малко красива от останалите. Стройна и бяла, тя изпъква сред другите като жена с лоша слава, прокажена и белязана.

Мисля си за пътника, който ще мине жаден оттук през нощта, когато надписът няма да се вижда, но водата ще се чу­ва и усеща, ще се наведе и ще пие сладко, докато утоли жаждата си докрай.

* * *

Над Белград слънцето сияе, сякаш ни­кога няма да залезе. Но поеме ли към заник в есенните дни, угасва като жив въглен във вода. Струва ти се, че залязва не само слънцето, а и земята с него. Със слънцето в далечината потъва и синкавата коса на гората, после се губи и сремската равнина, все едно събират изрисувано плат­но.

Навиват килима. Край на представлението.

Моментна илюзия, отминава без следа, като необяснима тръпка по гърба.

Едно от най-силните и най-красиви преживявания в ранното ми детство беше първото цирково пред­ставление, на което ме заведоха. Но и там имаше миг на страх и плач.

Когато след началните акробатики и смешни но­мера започнаха да навиват килима и да подготвят ма­нежа за следващото изпълнение, детето избухна в плач. Молеше големите да не вдигат прекрасния голям килим, който му изглеждаше ши­рок и шарен като райска ливада, и да не позволяват да свърши чуд­ната игра на акробатите и клоуните. Напразно го ус­покояваха, че това е само първият номер, че представлението продължава и ще последват още по-хубави неща. Детето плачеше горчиво и силно и се успокои едва когато се появиха кончетата и бе­лите магаренца със звънчета и сини панделки, вплетени в гривите им. И докато, захласнато, отново се смееше, сълзите по лицето му засъхнаха.

Слънцето отдавна е залязло. Моментната илюзия се е стопила. Отново се появява познатата, неподвижна гледка. Равнината се смрачава и втвърдява, отсечена с черта от хоризонта. Белград пали светлините си до безкрая и прилича на играчка за великани.

* * *

Jaime le brusque plongeon dans une vie inconnue quest la phrase entendue au vol.[1]

André Mаurois

На един кръстопът в градските покрай­нини, рано сутринта, са се събрали хора, които нещо се обясняват, но един женски глас се носи над всички. Полицейски писар с жълтеникаво мургаво ли­це, до него — жандарм, като сянка, с лице на дървено войниче и метален номер 283 под гърлото. Мла­да жена, на вид — девойка. Едър мъж на около тридесет години, леко объркан, но решен и готов да се защищава. До него жена, малко по-възрастна, рязка и шумна, с черна пригладена коса. Малко встрани — двама прошарени и бедно облечени граждани. Тя над­виква и заглушава всички останали, като повтаря без да спира едно и също из­речение: „То съмнало, а лампата гори!”

Изговаря думите през половин минута, че и по-често, но всеки път с различен глас и нова интонация. Веднъж нахално завре за миг лице под носа на едрия мъж и му изстреля изречението, сякаш е неопровержимо доказателство за някаква негова вина, после жално и пла­чливо търси помощ от полицейския писар като жертва на лампата и разсъмването, ту вие като оплаквачка, ту врещи махленски все същите думи, понеже мозъкът й е засякъл и не може да намери други.

Всички останали, в хор, напразно се опитват да ка­жат нещо. Едни вероятно, за да обяснят положението в своя изгода, други — просто като свидетели; в желанието си да разплете кълбото поли­цаят взема решение и се изскубва от граченето, което нито му помага, нито се търпи. Но жената на средна въз­раст с черната пригладена коса пресича всеки  опит за измъкване: „То съмнало, а лампата гори!“

Ако наистина е полудяла или получи сърдечен удар и умре, тя ще се побърка напълно или ще се раздели със света, отнасяйки само тази картина и тези думи.

Отминавам, но чувам зад мен на крат­ки неравни интервали и в неочаквани тоналности:

— То съмнало, а лампата гори!

Дълго влача в раздразнения си слух тази фраза и всевъзможните гласове, с които я произнася. Дано някой друг освен жената успее да вземе думата и да каже нещо по-различно от невнятното изрече­ние, което тя издига като лозунг или боен зов. Тогава вероятно ще се изясни какво е станало през нощта и ще се разбере кой е виновникът за случилото се. Но аз, минувачът, едва ли ще попадна отново на тази улица, камо ли да срещна същите хора, събра­ни от същото вълнение. Остава ми да се досещам за възможните събития в онази нощ, да построя въображаема драма от потайната доба в далечното предгра­дие, докато в мен гърми и кънти гласът на обе­зумялата жена. Какво може да е станало?

Прелюбодейци, изтощени от любов и подлъгани от съня, които са били хванати призори в постелята в двойна вина: че са извършили прелюбодеяние и са забра­вили да угасят лампата?

Едрият мъж е прекарал нощта по лоши пътища, а побеснялата жена го е търсила напразно, чакала го е, отново го е търсила и сега накрая го е намерила?

Комарджии, заслепени от страст, отъпели дотам, че напълно са забравили за ядене, пиене, жени и полиция, неразличаващи деня от нощта, нито лампата от  слънцето и луната, са изкарали цяла нощ в тази къща. А това сега е епилогът на дневно освет­ление с участието на полицията и на тази жена извън се­бе си, защото са били мъжа й, заради парите, които е проиграл, или и двете?

Да не е пък заговор? Или тъмна далавера, разкрита от подозрителните съседи? Или просто измислица и вътрешна потребност от скандал на истерична жена, за която една забравена запа­лена лампа е достатъчен, че и предостатъчен повод да вдигне олелия до бога?

Всяко от горните предположения е възможно, както и още безброй други, за които не се сещам, но също тол­кова възможни и нереални.

Главният смисъл на тези разсъждения не е в това, че ни показват точно и убедително как от една незначителна дреболия може да се направи грандиозен проблем, а че ни насочват към мисълта, признавам, не толкова ясно и категорично, че може да е и обратното.

* * *

Болно момиченце в парка.

Като я гледа, човек си помисля за малко агънце — едва проходило, то не може да върви със стадото, затова чобанинът го носи на ръце, а останалите овце и агнета ръчка, хока и натирва, гони ги напред и внимава някое да не кривне встрани.

* * *

Струва ми се никъде по света не се прощават с толкова болка и не се прегръщат с толкова жар на раздяла, както по парижките гари. Човек тряб­ва да види с каква езическа непристореност младите влю­бени пият от дъха на другия и за последен път галят челата, очите, устните, вратове­те си. И в цялото сбогуване няма нищо срамно, пресиле­но или смешно. Всички ги гледат с уважение и за­обикалят двойката и всеки се стреми да окаже внимание на жената, останала на перона със зачервени очи и полуразтворени устни, която продължава да маха с премаляла, сякаш прекършена ръка.

* * *

Никъде на земята, ни в гора, ни в пустиня, не съм се чувствал толкова далеч от света и хората, от всичко, което зная и познавам, както в малкото кафене на едно парижко предградие, където цяла зима редовно се отбивах и където граждани с прошарени коси играеха пикет, а келнерът дремеше, подпрян на една колона.

* * *

Пролет. Дъждовна вечер и ведрост, която не се вижда, а само се долавя по сиянието на кулите и покривите. Невероятна тишина.

В такива часове на покой винаги очакваш нещо от небето или от дълбините. Може би само една дума, но тя ще е като огън или светлина, завършек и решение на всичко. И все ти се струва, че тази дума на откровението ще звънне, ще пламне, ще повдигне небесата и ще озари земята и нас, вързаните за земята. Сякаш всичко напъпва, никне неусетно и връхчето на думата изведнъж ще спука и разкъса тишината. Но нищо не се случва. Бавно ли расте или изобщо я няма и не бива да я чакаме? Не знаем. Сипят се само тишина и мрак. Събират се по веждите и миглите ми като сняг. Чувствам се затрупан.

* * *

Близо до болницата срещнах ста­рец, онемял и изнемощял от студ и глад. С тънки дре­хи, целият посинял; само побелелите му мустаци и коса подсказват някак неопределено, че е виждал и по-добри дни. Не проси. Гледа жалостно минувачите и тихо стене, докато тътри крака по снега. Дадох му малко пари. Не ми благодари. Задържа парите в немощна­та си ръка и продължи тихите си вопли, сякаш единствено те го държаха жив на земята.

Отминах, но още чувах зад себе си стоновете му и преди слухът ми напълно да ги изгуби, си помислих: днес или най-късно утре този човек ще е мъртъв, тоест ще се озове от онази страна, където се намира по-голямата част от човечеството. И за миг видях дреб­ното му лице, озарено и преобразено, да изчезва във величието, наречено небитие.

* * *

Има нощи, в които не мога да мигна от някакво чувство, което всеки път се явява с различно име или по нов повод, а в действителност винаги е едно и също. Изглежда ми невъзможно да изкарам така цялата нощ, но по-бързо, отколкото очаквам, светлината на деня бялва в завесите и разпръсква страховете. Тогава в дрезгавата тишина се случва да залъжа мъката си и да заспя кратък, сладък сън, който ме изпълва с течно сребро без тежест. После през целия следващ ден нося скъпоценното усещане за този час, прекаран в сън, и мине не мине хвърлям в мислите си поглед към него като към огрян планински кът. Дори вечерта, когато си легна, усещам как остатъците от утринния унес подквасват в мен дълбок и непробуден сън, а в последвалия ден той изправя и поправя всичко съсипано и съборено в мен от безсъницата ми предната нощ.

* * *

В Букурещ, в парка „Карол”, наблюдавах как един от ония евтини улични фотографи намества смешния си старовремски апарат върху тъничък висок триножник. Едва по-късно обърнах поглед към човека, когото щяха да снимат.

Беше дребен мъж, от провинцията, вероятно дошъл в столицата да си търси работа. Носеше дълъг черен балтон, изтъркан и кърпен, със следи от хранене и пътуване и бе обут в не по-малко сиромашки чепици, тежки, без форма и цвят. Но лицето на работника беше свежо избръснато, мустаците леко засукани, косата наквасена и претърпяла опит да бъде сресана на нещо като път. Мъжът се взираше в окуляра на апарата с поглед, неподдаващ се на описание с думи, кротък и боязлив поглед, който се смущава и сам си дава кураж, умолява и търпеливо чака, сякаш човекът се надяваше онова нещо, скрито в уреда, да реши всичките му въпроси и неволи.

До вечерта, докато заспя, този поглед беше пред очите ми; струваше ми се, че в него виждам голата душа на румънския полуселянин и на цял един смирен, търпелив, безпомощен и безимен народ.

* * *

La fuite et le séjour en Egypte sont un mystère qui m’est  très cher: il me soutient, il est mon modèle dans les voyages et  l’éloignement.[2]

Charles de Foucauld

Поредна „среща”, даряваща голяма и искрена радост, каквато не могат да ти доставят нито живите хора, нито скъпите предмети. Има повече от двайсет години, откакто търся дълбокия смисъл в образите на бягащите с магарето си мъж, майка и дете и ето, виждам в тях олицетворена човешката съдба. Тези три лица въплъщават двата пола и трите стадия на човешкия живот – детството, младостта и старостта. Тук е и едно от животните, с които битието ни е свързано в тъжна симбиоза. Тук е и неизвестността, съпътстваща всяко наше движение и поглед, а с нея и мисълта за ангела-закрилник. Тук са умората и почивката, безпокойството и търпението, теготата и упованието в Миср[3], далечната по-хубава земя. И всичко това, за да продължи животът, като спасят детето от страшна смърт. А след трийсетина години, след като порасне и изпълни своето предназначение, това дете ще умре от още по-страшна смърт, от която няма бягство, нито избавление в Миср.

* * *

Изпит блед мъж, лошо облечен и мръсен, с бягащ поглед и следи по лицето от неопределен, но забележим порок, пресреща минувачите на улицата и проси. Не зная по какво преценява хората, прави ми впечатление обаче, че подбира към кого да се обърне. На всички казва едно и също.

– Моля ви се като на бог, господине. От вчера нищо не съм ял.

Вероятно събира добри пари от просията си. Но от безспирното повтаряне на думите за своето гладуване и от непрестанното преправяне на лицето, тялото и мускулите се е докарал дотам, че е заприличал на труп и дори наистина гладните, но които не просят, изглеждат по-добре от него.

Той е болен от ролята си и въпреки парите, ще умре от лъжите си като от глад.

* * *

През отворения прозорец със спуснато перде нахлува свежест и изпълва стаята, постелята и мен. Студен тънък декемврийски ветрец, зад който надушвам сняг. Не зная да­ли студът ме събуди, или не ми бе позволил да заспя. По едно време усетих, че хладната въз­душна струя носи и дъх на зюмбюли. Не, не се лъжех. С напредването на нощта и нахлуването на да­лечния свеж въздух, долавях все по-силно и по-ясно мириса на цветя. А щом затворех очи, пред мен се разтваряха цели простори със зюмбюли и лалета. Може някога да съм видял такава градина и после да съм я забравил. Ясно забелязвам черните лехи с равномерно насадените стръкове във всевъзможни баг­ри. В средата на всяко цветно петно — дъсчица с наи­менованието на растението.

Така бдя тази нощ, сред цветя, които ги няма, и не може да ги има никъде около мен.

* * *

В град Калао на брега на Тихия океан, където бурите са чести и необикновено жестоки, се носи предание за старо пристанище, завинаги потънало в морето по време на една от тях. Моряците разказват, че при лят­но затишие по дъното на морето може да се видят улици, къщи и хора, насядали пред порти­те си. А който има чувствително ухо, може да чуе и кукуригането на петлите, предизвестяващи долу промяната на времето.

* * *

Трудно е да намериш в Ориента сграда, красива и чиста от горе до долу, на която да не й намериш някакъв кусур. Но, от друга страна, на Изток няма и сграда, все едно колко изпаднала и занемарена, без педя зелен двор, чеш­ма с жива вода или поне една саксия с грижливо отглеждано цвете, я обички, я месечинки.

Това място е душата на разнебитената постройка. В къщите на Запад няма такива работи.

Ако едно здание в Западна Европа бъде запуснато със същото безгрижие, невежество и не­излечима леност, то ще засмърди на труп и ще отрови всичко наоколо.

Ориентът е дивно чудо и върховен ужас, защо­то там границата между смъртта и живота не е ясно очертана, а криволичи и трепка.

* * *

Дори в юлските дни Сараево не губи свежестта си. Утрото осъмва ведро и слънчево. Но щом денят напредне и слънцето се вдигне, над Бакие и около Требевич излизат бели облаци, гъстобели, сребристи, сивкави вълма. И след като наедреят до някакъв размер, оста­ват така цял ден, неподвижни и тежки над гра­да, облян от слънцето, което огрява и тях.

Докато безделните пият кафе и пушат тютюн по дворове и чардаци, тези облаци като царски шатри от бяла коприна непрестанно изпълват очите им и извикват в мислите образи и сцени от неясни походи и войни, странни картини, прекалено силни и пищни.

* * *

Настъпи ли времето, когато стане възможно да чета в шест часа следобед само на дневна свет­лина, за мен започва истинският живот, добрата поло­вина от годината. Това време идва с първите дни на април и продължава приблизително до началото на октомври.

Красива светлина! Когато си отида, аз и скромното ми съзнание за собственото аз, бих искал да остана тук — доколкото е необходимо някой да остава — поне с една частица от мен като малка дневна светлина във въздуха, върху предметите или в очите на хората.

* * *

Зимна нощ с тънък воал от сняг по земята, ясно небе от зелена светлина с  незримо ситни звезди и пълна студена луна. На Калемегдан няма осветление, целият е в лунни и снежни бели повърхности, и тъмни сенки в ъглите между крепостните стени. Земята е замръзнала, въздухът ре­же. Минувачите са рядкост, трудно се забелязват, плашат се един от друг. Мислите са мъл­ниеносни, всеобхватни. За раждането и движенията на живота, един-единствен в многообразие от форми и прояви; за растежа и съзиданията, на кои­то сме били свидетели, за другите, които не сме подозирали, и за третите, които напразно са се случили или внезапно са били пресечени; за борба­та и постигането, и устрема им във всеки от нас – резонанс от голямата вълна в земните недра, – за тяхното пресичане, разбиване, трагично пречуп­ване или естествено затихване; за умирането, за про­мяната на формите, съществата и вещите, за светлината и из­черпването на слънцето, което виждаме, но и на вътрешния огън във всичко живо; за съдбата на хората, които съм познавал, и за течението на собствения ми живот такъв, какъвто бе, и какъвто трябваше да бъде.

В тези мисли всичко е голямо, ясно и необратимо. Те текат напълно отделно от мен, почти овъплътени. Няма да се уплаша, нито изненадам, ако в този миг, както в старите драми, съгледам духове да се разхождат по крепостните стени, защото в мен и около мен стават още по-големи и по-немислими чудеса.

Величествена нощ и предизвестена гибел.

* * *

Трябва да се види как размишлява се­лянинът, когато го сполети непосилна семейна грижа или голяма имотна щета, как „си блъска главата” или тъгува, сякаш извършва тежък физически труд. Седи прегърбен, по челото му избиват капки пот като грахови зърна, гледа пред себе си и от време на вре­ме полугласно промълвя по някоя дума. Прави всичко това с тежка и достолепна сериозност, непозната за град­ския свят и учените хора. Очевидно цял се предава на връх­летялата го грижа, измъчва се и се съсипва, без да се щади, докато не я реши или преболее. Затова пък преди и след това духът му е истински смирен и не познава на­шите болезнени безпокойства, суетни мисли и издевателско въобра­жение, които тровят дните и нощите ни и изпиват силите ни за сериозните и големи усилия в живота.

* * *

Тук, както и в Белград, срещам по ули­ците доста млади жени с леко и дори силно прошарени коси. Лицата им са измъчени и все пак млади, а телата още по-красноречиво издават младостта им. Струва ми се, че виждам как ръката на войната е минала над главите на тези крех­ки същества и преждевременно е посипала с белота косите им, където още проблясва младостта.

Тази картина няма да се запази за бъдещето; глави­те ще побелеят още повече и по-бързо, а после съв­сем ще изчезнат от развълнуваната повърхност на жи­вите минувачи. Жалко. Нищо не може да разкаже по-добре и по-ясно на бъдещите поколения за нашето време от тези млади побелели глави, на които напълно или отчасти бяха откраднати безгрижието и радостта на младостта.

Нека в тази бележка остане поне споменът за тях.

(Сараево, 14 юни 1946 г.)

* Превод на стиховете: Христо Попов.

* * *

Видях как на пясъчния бряг изкопават неексплодирали снаряди и ги отнасят към пусто място за обезвреждане.

Много млад войник носи на рамо такъв един снаряд от трийсетина килограма. Лицето му бледо, погледът сведен. Възложена му е опасна работа и той определено е

смутен и уплашен. Крепи необикновения товар на дясното си рамо, сякаш е самата смърт, стъпва колкото може по-предпазливо и по-леко, със ситни и особени крачки, както не съм виждал да правят вървящи хора. Всичката му кръв се е дръпнала около сърцето, цялото му внимание и сила са приковани само в това да не позволи някое непредпазливо движение да събуди смъртта на неговото рамо. Не знае има ли някой до него, не помисля как изглежда в очите на другите, погълнат е от играта си със смъртта, някакъв странен балет, трагичен, величав и малко смешен.

Така зави зад ъгъла, стъпвайки като по жица, мобилизирал всичката сила на мускулите и волята си за постигането на една цел: да остане жив и колкото се може по-скоро щастливо да се освободи от немилия си товар.

* * *

Три мисли на морския бряг.

1. На морския бряг мисълта тече по-бавно, вестява се по-рядко, но когато се появи, е по-нюансирана и по-изострена.

2. Стихията на морето може да се сравни само със стихията на снега.

3. Край морето сякаш няма цвят без мирис.

* * *

Когато обвивката на дивия кестен, вече набъбнал, лъскав и тъмен, наближи да се отвори, на повърхността най-напред се появява леко оголване, бледозелено в основата и руменеещо към върха, прилича на бледото първо проблясване при разсъмване на пролетно небе.

* * *

Ако пристигнеш в Мостар по мръкнало и на другия ден се събудиш не с първите лъчи, а чак около седем сутринта, ще усетиш най-добре разликата между светлината на Мостар и, например, на Сараево. В Мостар светлината е нещо самостойно; тя е мощна, жива, вездесъща, всепроникваща и свирепа. Тя прави тукашните хора можещи и рационални, но също така студени и безразлични.

* * *

След като звездите завземат цялото тъмно­синьо небе, после, все по-многобройни и по-ярки, грейват на гроздове точно над слабо осветения ка­менен град. Особено гъсти са на североизток, над кръглата градска кула, като рой златни пче­ли около тъмен кошер.

* * *

Чудни са сараевските гръмотевици в летните бури. Заради близостта и гъстотата на планините около града гръмотевиците отекват по-силно и създават впечатление за катастрофа. Напомнят за въздушни бомбардировки.

* * *

– Бабо, как е презимето на Бога?

– Всемогъщи.

– Ами да! И аз това казвам, а Халет вика, че Бог нямал презиме.

* * *

Стара мюсюлманка говори наизуст, сякаш чете от книга:

– Бог не е никъде. Ни горе, ни доле, ни отпреде, ни отзаде, ни наляво, ни надясно. Не е роден, нито може да роди, както и не може да умре. Няма лице, ни външност. Той е всичко. Който каже: „Боже мой!” и дори само посочи с ръка небето, той вече е отхвърлил вярата.

* * *

Вечер, бащата седи и работи, а в съ­седната стая майката подготвя сина си за първо при­частие и за изпита, който трябва да издържи преди причастието.

Десетте божи заповеди. Майката ги изговаря дума по дума, а синът, сърдит и сънен, повтаря след нея. „Не убивай! Не кради!” — това още върви някак, но когато сти­гат до „Не пожелавай жената на ближния си!”, мом­чето изплаква горчиво: „Не ми трябва жена! Не ис­кам! За какво ми е!”

* * *

В покрайнините на босненските градчета ще забележите характерни градинки, намират се най-често зад къщите, а не пред тях. Обик­новено са с неправилна форма и миниатюрно малки, сбутани в някое усойно място между гърба на къ­щата и съседна стена или висока дъсчена ограда, съединени така, че да не може дори да се надникне между тях. Представляват две-три леко издигнати лехи, различ­ни по големина, обикновено елипсовидни, но винаги несиметрични и засадени с едни и същи местни, скром­ни и обикновени нискостеблени цветя в живи багри: невени, латинки и шибои, попови шапчици и кученца. Засети са така нагъсто и разбъркано, някак щастливо-случайно, или може би нарочно, че лехите приличат на шарена мостра за килим, който никога няма да бъ­де изтъкан.

Пътеките между тези лехи не са по-широки от пе­дя; колкото да стъпи човек на тях с еди­н крак, докато сади и окопава цветята, после и пътеките обрасват с ниска трева и с по някое цвете от изпуснато семе. Досами оградата, която е вечно леко полегнала, все едно не е била изправена и равна даже в първия си ден, растат зелен чемшир, ту­фи перуники или тъмночервени гергини.

Потулени и малко тайнствени изглеждат тези гра­динки. В загадъчната простота и скромността на слож­ното им потекло има нещо от ритуала и магията; има и обилие от жизнерадост, стегната и заглушена от онова в живота, което не е красота, нито игра или без­грижие; има и нещо заветно, гробищно.

Тези градинки са като скришни олтари в прослава на кратките, сподавени, а силни чувства, които са над всекидневните потребности, над нуждите и гнета на личния и общия живот; затова им е отделено толкова малко място, но и затова ги засаждат и от­глеждат с такава любов, че грабват от пръв поглед.

* * *

Мисля, че изживях мига на голямото вълнуващо осъзнаване на осемнайсет години край пясъчното устие на мътната Дрина. Случи се една лятна привечер насред вилнееща буря. Вървях потиснат и сам, когато ме пресрещна вселенска вълна и ме спря в крачка. Прикова ме към земята и ме вдигна високо, не зная кое от двете усещания е по-точно, както не ­мога да определя колко продължи това без­крайно мигновение.

Ако съдя по моя спомен и впечатления — без да мога да им се доверя изцяло, — всичко започ­на като звук, но не от познатите, макар и не­обичайни, човешки звуци. А като казвам „започна”, само отбелязвам момента, в който гласът ­стигна до мен.

В него имаше и звук, и светлина, неразривно вплетени в една сила и в едно движение. Беше звук-сияние, който не удря с гръм и трясък, но по пътя си расте, усилва се, озарява, буди, вдига и изправя всичко, що докоснат кръговите му вълни, а след него то остава спасително променено и пречистено. Този звук-сияние се появява за кратко и нередовно, на неравни интервали от дни, години или векове, в мигове, бележещи зрелостта на нашата вселена, той е по-силен от всичко, по произход е далечен и необикновен, надхвърля сетивата на слуха и зрението, както и способността ни да разбираме, затова го виждаме и оценяваме само по промените, които носи.

Това са миговете на големите, резки и спасителни проме­ни в живота на хората и на човешките общности. Ми­говете, за които човечеството отвеки бленува, разказ­ва или пее, които възприемаме с неверие, но в които всички трябва да вярваме, за да имаме сили да по­несем невъобразимото в нашия човешки живот.

Това е неведомата сила, която в изключителни светли моменти отваря вратите на най-глухите и безизходни тъмници, точно когато сме изгубили всяка надежда. Когато красивата царска дъщеря се появява със своята девича свита, за да развърже и освободи благородния затворник, хвърлен от бездушния цар да гние и гине в тъмницата без грях и вина.

Това е спасителният удар, който понякога разрешава само с един замах най-тежките човешки неразбории и разпри, предлагайки безкръвния изход на лю­бовта и разума пред застрашително надвисващите сблъсъци и безумия. Този тон-сияние, тази истинска, макар и невидима сила с необясним про­изход, не само отключва най-отчайващите тъмници; той стига много по-далеч и по-дълбоко; внася светлина в отношенията между хората и никъде не губи силата си. Понякога прониква в кръвта, в съзнанието или в мечтите ни, извършва там своята спасителна операция и ни опазва от изкушенията, често блазнещи мислите и бляновете ни, срещу които нямаме оръжие или сме напълно безпомощни. Той може да налее ум на слабия и на несведущия, да го изправи, упъти и окуражи, защото ни за­щищава от всичко тъмно и низко в нас и около нас, освобождава ни от страха и пораженството и ни въвеж­да в онова щастливо състояние, в което не е нужно да си храбъ­р.

* * *

От пътуването ми из Китай. Минаваме през провинция Шантунг. Чисти гари, чисти и спретнато облечени младежи продават хлебчета във форма на плетеници и печени патешки бъбреци.

Гледам тази страна и все имам ед­но и също усещане: не зная нищо, съвсем нищо, за много работи се досещам на сляпо, а ми се струва, че всичко разбирам.

Безкрайни предели, а навсякъде еднакво: всичко се свежда до съотношението земя – вода. Когато водата е толкова, колкото да напои земята, но не и да я от­несе, тогава всичко е наред, но ако равновесието между двата елемента се промени, настъпва нещастие, мъ­ка и смърт.

Така е било от край време и така ще бъде, докато хората не овладеят взаимодействието между водата и земята и не го обърнат в своя полза.

* * *

Този голям град, изглежда, винаги е бил такъв: разпокъсан, разпилян, сякаш никога не съществува, а вечно се създава, догражда и поправя. От единия край никне и расте, от другия — вехне и пропада. Постоянно е в движение и разлюлян, никога не ми­рува и не знае какво е покой и тишина. Град на две реки, на високо място, с много ветрове.

Но започнах не за да разказвам за това, а за друго и обратно, за затишията, които дори този град познава, за драгоценните, леки, светли къдели тишина, които понякога се завиват в поруменялото небе над пръснатите падини на този град.

Най-после свобода, беззвучие като най-кра­сива музика!

Точно това се случва и сега, неприятната белградска врява и бученето на септемврийската привечер изведнъж заглъхват и утихват и под светлото небе се спуска благодатна тишина, коя­то позволява на измъчения човек да отпусне душа, да си вземе дъх и за миг да намери покой и закрила от всичко, което е станало и което тепърва може да стане.

* * *

Има особени дни, какъвто е този. Напразно се мъча да работя, нищо че утрото е свежо, а аз съм здрав и в добро настроение. Започвам две-три различни неща, но след първите редове всяко запъва, и то не защото духът ми е замрял, а въображението – пресъхнало, както се случва понякога. Не, напротив! Мисълта ми върви бързо, въображението ми тъче прецизно. Но вместо измислените лица, пейзажи и предмети в съзнанието ми се появяват само мои близки и места, които съм обичал и изгубил. Хората ме навестяват с най-красивите си усмивки и познати движения; пред очите ми се ширят изразително красиви краища.

Гледаме се, както не сме успявали да се ви­дим, говорим си, което не сме смогнали да си кажем. Нижат се картини, цял един живот, който не е минало, но не е и настояще, а по малко от едното и от другото.

Това ми пречи да работя, както някога ми прече­ха и ме гонеха от вкъщи живите и силни страсти.

(Сараево, 7. VIII. 1945 г.)

* * *

Още една бележка от пътуването ми из Китай.

Оризови полета под ситен гъст дъжд. Гледка като от стара китайска картина. Селяни с широкополи шап­ки и къси наметала от оризова слама. Жени и старци под жълти чадъри. Навсякъде влага и сиво-черна хранителна, благословена кал, от която се живее и в която се ляга, когато животът стигне края си. Моги­лите на покойниците се издигат над висококаменните синори на оризовите поля. По пътя между нивите вървят жени с деца на гърдите. Тукашните жени носят децата си не като товар, а ка­то скъпоценност, сякаш непрестанно ги прегръщат. А девойките и младежите водят старите баща и май­ка, обгръщайки ги с една ръка през рамо, а с дру­гата разпервайки чадър над тях.

* * *

Като се изкатериш на скалата, пред погледа се отваря широкият полукръг на морския залив с рязко очертаната ивица на водата, сякаш по цялото му протежение е обтегнато сапфирено въже, по което въображението повежда своята невидима, беззвучна игра. Дивен кът, облян в светлина, където се сливат безкраят на морската шир и небесната ведрост, без облаче и вълна, без кораб на хоризонта. Светла пустиня и богата с всякакви възможности празнота. За гледащия тук се случват ненадейни промени, изникват невероятни гледки, които вижда само той, но няма власт над тях, защото те се раждат и умират в един и същи миг, така че между тяхната поява и изчезване няма дори най-малък интервал и времето не може да вбие помежду им своя разрушителен бацил. Вестяват се и изчезват в един проблясък; не траят, но са вечни, понеже непрестанно се менят и затова не подлежат на общия закон на смъртта.

Такива гледки изникват в определен момент при определени обстоятелства, когато искрата на човешкия поглед пламне в съприкосновението си с вселенския огън на хоризонта, разперен от земята и морето пред нас. В тези гледки всичко е огън, но различен по произход и природа огън, способен да се видоизмени и преобрази хиляда хиляди пъти. Тези картини не се помнят поотделно, защото всяка от тях прелива в идващата след нея, а накрая всичко се запазва с цялата си сила и пълноценен смисъл в последната и живее дори след като нашите очи с все искрата си угаснат.

* * *

В Сокобаня приказлив самохвалко келнер от Босна, родом от едно село в Босанска Крайна. Отвели го някога от бащиния край като си­раче от войната и оттогава живее тук; има жена и син на шест години. Разправя как миналото лято наобиколил родните места и си донесъл, казва, камък от основите на семейната къща, изгорена и срината по време на войната. Донесъл и една роза, израснала край къщата, и я засадил тук, в двора си. Казва, поливал я всеки ден и тя растяла добре.

Всичко това ми напомня за Шопен и за Словацки, нищо че този човек е простоват и практичен крайненец, той изпитва силна необходимост да е нещо или поне да изглежда, че е нещо в очите на своя събеседник.

* * *

Не мога да кажа кога се роди в мен тази мисъл; зная само, че стана в онзи край, в подножието на стръмния зелен хълм. И тогава под старите дървени воденици два потока бързаха и ромоляха по надолнището като два малки водопада. Шумовете на водите им се блъскаха и смесваха в моментен звуков хаос, но после той завършваше като неочаквана хармония при общото им ус­тие в равнината под нас.

Ако по време на моите младежки разходки между потоците под зеления хълм някой ме е наблюдавал, едва ли е отгатвал какво гледам и слушам там, какво чувам и виждам. А аз, поне така ми се струва, за първи път в живота си разбрах тогава или поне долових говора на течащата вода и сми­съла на мълчанието на привидно спокойната. На онова място си помислих, че всички води на тази наша планета Земя са постоянно свързани и скрито скачени, че през всички времена и разстояния тече тяхното шепнене и заговорничене някой ден да се надигнат и да настъпят заедно, за да си потърсят друго място, което ще приляга по-добре на водната при­рода.

Оттам нататък все повече се убеждавах, че това желание и порив могат да се разчетат в шумовете и движенията на всички води, от сребърните водоскоци до подзем­ните реки, невиждали слънцето, от мощните водопади и гневните планински бързеи до ситните капчици, които ни засипват, докато бързаме да се скрием от дъжда. Струваше ми се, че навсякъде и във всяка форма водата упо­рито и непрестанно търси своето истинско място и последно устие. Защото – продължавах да разсъждавам – не е изключено всичко около нас, което наричаме во­да, и което е съставна част на живота ни, всички извори, чешми, потоци, езера, реки и рекички, всички кладенци, язове и водопроводи, един ден, ако се съз­дадат условия, изцяло да излязат от теченията, коритата и леглата си и под напора на силното си въжделение да залеят пространството в своя устрем към далечината и общото устие.

Годините минаваха и предчувствията ми никога не станаха действителност, водите не на­пуснаха позициите си, но не престана да ме преследва мисълта, че там някъде стремежът е жив и на моменти мога да го уловя във всяка вода, във всеки неин глас и движение.

С времето слухът ми се изостри още повече за говора на водата и успявах да го чуя или усе­тя навсякъде и във всичките му проявления, в капките роса по неокосените босненски ливади или в кратковременните вадички и локви след летните порои, дръзко бляскащи по площадите на крайморските градове; обаждаше ми се в проливните дъждове от улични канали и лама­ринени улуци, от водопро­води и разхлабени чешмяни кранчета на евтини хоте­лски стаи из европейските градове и света, в нощните доби на моите безсъници. На своя език без думи, с рев, бучене или едва доловимо плискане, с глухо давене или остро ръмжене, водата говореше, че не се чувства на свое място и само ако можеше, би поела надалеч.

Тази мисъл никога повече не ме напусна, както не се спасих и от неизменното настръхване, вървящо с нея; тя изчезва за известно време, но отново се връща, не се оставя да я изгоня, нито да я обясня.

* * *

Наблюдава, и не от днес, а отдавна, гледа и слуша какво се прави и говори наоколо и все си мисли, че някъде над или зад кар­тината, която вижда, съществува, трябва да съществува друг свят, с други хора, с различно мислене и поведение. Трудно му е да повярва, че животът е това шествие, в което сам участва. Не­що постоянно му нашепва, че тъмният заден двор от разпарчетосаната босненска земя изведнъж ще се освети отвътре и ще се разбули, а от проясняващото се пространство ще се зададе друго, истинско шествие, да, още неспокойно и несъвър­шено, но по-умиротворено и по-чисто, по-човешко, не толкова зверско и безумно. Трябва да се случи нещо подобно, защото всичко човешко в човека го иска, човешкият ред и разум го желаят, надяват се на това и са убедени, че така не може да продължава, не бива да продължава. Без никакво основание и право, обратно на всичко познато, видяно и чуто, човекът вярва, че ставащото не е такова, че всичко това, непрестанно идващо и отминаващо, е само сън, върволица от страшни сънища, бъл­нувани през дългото ни пътуване към една съвсем друга и различна действителност, в която ще се озовем при събуждането ни в края на нашия път.

* * *

                                                                Verbena por el Montepío del Sindicato de los actores, в парка Ретиро,

събота, 27 юли, 1929[4].

В свежестта на парка, който иначе нощем се затваря, но тази вечер е специално окичен с фенери, цветя и испански шалове, около единайсет часа, започва да се събира народ.

Повечето жени са без шапки, но са загърнати в бродирани шалове и много от тях се повдигнали косите си с високи гребени. В театъра под открито небе програмата започва около единайсет и половина. Сцени от оперети и комедии. Пеене. Танцува Custodia Romero.

Докато програмата върви на сцената, в кафенето, ресторанта и вдигнатите шатри свирят три военни оркестъра и две механични пиана. Публиката негодува, защото не чува какво се говори и пее на сцената, но с ропота си само усилва хаоса и какофонията.

Най-после програмата свършва. Хората се събират около музиките да танцуват или се блъскат около шатрите, борят се за маси и столове, пият и ядат. Видни актриси продават тънко навити горещи сладкиши, наричани churos, или разливат андалуска ракия, mаnzanilla. При това държанието им е по-неестествено, отколкото на сцената.

Пием сидер, нещо като пенливо ябълково вино, което се продава в бутилки от шампанско. Поднася ни го красива млада актриса, съдейки по външността й, може би е рускиня. Казвам й:

– Много питиета съм изпил и много заведения съм посетил, но толкова красива кръчмарка още не ми е сервирала.

Тя дрънва монетите в торбичката, закачена на кръста й, и с церемониален поклон ми отговаря напълно сериозно:

– Много ви благодаря.

Прииждат нови, все по-красиви и по-скъпоценни шалове по гърбовете на жените. Те ги носят и замятат с грация, каквато няма никъде. Тъкмо си мислиш, че си видял най-забележителния шал, някой старинен исабелино [5](бяла бродерия върху бяла коприна, добила с времето цвета на слонова кост),предаван от майка на дъщеря повече от стотина години, и изведнъж грейне нов шал със съвсем различни ефекти в червено, зелено и жълто, сякаш някой е нарисувал по него всички цветя и плодове на Валенсия.

Когато видиш съвършена жена с усмивка на скъпа кукла и изгарящ поглед, който не говори нищо, но сякаш крие и обещава много, решаваш да не я изпускаш от очи, ала изведнъж се появява друга, още по-красива и по-стройна, със зелени очи и смугло лице и ти се прояснява като бял ден, че за теб е важна само тя. Докато не я измести трета.

Още по-късно започва лотарията. На една балюстрада първи мадридски актриси, красавици, продават лотарийни билети. С усмивки, приканвания и едва забележимо кокетство всяка от тях се старае да продаде колкото може повече. На тази тераса се разиграват едновременно десетина комедии и няколко мелодрами. Докато прибират парите или подават билетите, по лицата на много от тези жени избива нещо от студенината и безочието, които обикновено крият в себе си артистките.

Публиката сипе шеги; артистките ги отбиват мълниеносно като светли топки и подпалват нови залпове от смях.

Междувременно зората наближава. Всички сетива са изтощени. Свежестта на разсъмването довява умора и желание за сън.

* * *

Verbena, мадридското предградие Quatro Caminos,

събота, 3 август, 1929 г.

Напомня на вербената в Ретиро. Шатри за стрелба по фигурни мишени, за хвърляне на дървени пръстени върху гърла на бутилки, за предсказване на бъдещето. Полуриба, полужена. Люлки и въртлежки. Панаирджийски цветове, панаирджийски крясъци, както навсякъде по света. Че и по-зле. Защото към всичко трябва да добавим и испанската навалица, първична и изконна като мравуняк, без да е организирана и работлива като него.

Стълпотворение, деца на ръце, деца, стискащи полите на майките си, безброй деца навсякъде. И всичко това се лепи едно о друго. И всички говорят и се надвикват едновременно, без много изгледи да се чуят и разберат едни други.

Въздухът е изпълнен с прах, който образува около безбройните лампи вихри като пред буря. Но ако човек отправи поглед отвъд прашния облак над главите ни, ще види високо горе ведро нощно небе с летни звезди.

Гърлото ви дави и пари от острия мирис на зехтина, в който пекат сладкишите churos, та да ги дъвче народът цяла нощ. Камари дини под ярката светлина на електрическите лампи. Евтини ракетки прорязват небето; припукването им едва се чува.

В един момент от тълпата еква възторжен врисък, последван от разтърчаване, което прилича на паника. Четирима младежи препускат, понесли дървен бик, от чийто гръб святкат въртящи се фоейерверки и засипват всичко наоколо с дъжд от червени и сребърни искри. Народът бяга и пищи, като че го гони жив бик и го изгаря истински огън. После фойерверките изпръскват и последния си заряд и угасват, а младежите натоварват бика на една каруца, теглена от дръглив кон, и си заминават. Трудно си проправят път през сборището, дървеният бик отгоре смешно се клатушка, изпял песента си и раздърпан, с избили жици от огромните картонени рога.

Трамваите не спират да разтоварват новите прииждащи от града, а да се връщат абсолютно празни. И като те видят в напускащия Quatro Caminos празен трамвай, хората дълго се чудят как жив човек може да си тръгне в разгара на красотата и щастието (около един часа след полунощ) на вербината. Гледат те, сякаш си болен или не знаеш какво правиш.

* * *

Звук в природата.

Лежа край реката, на самата ивица на брега, кой­то стръмно се спуска надолу. Върбите под мен са залети с вода; „до пояса“. Това е пролетна вода, мътна, бърза и бясна. На местата, където се отблъсква от брега и гъсто израсналите върби, образува ново, по-силно течение и бръмка като обтегната жица.

Дълго слушам звука на водата, той ме из­пълва и аз си го повтарям в себе си. А в същото време си мис­ля: този звук, който за миг ми стана скъп и близък, бяга и бързо ще изчезне в морето от тишина, заело обратната страна на морето от звуци. Още утре, със спадането на реката, тук няма да ги има нито мощното течение, нито този звук. Тогава усетих, сякаш сам пътувам към това море на тишината, очакващо ме в ниското, към което се плъзгам бавно и неудържимо. Инстинктивно искам да се хвана за нещо, да се противопоставя с цялата сила на изопнатото си тяло. Но с ужас забелязвам, че се свличам не само аз, а и брегът, и реката, и цялата околност с все планините, небето и облаците, потъваме заедно всички, бавно, но постоянно, потъва и гасне целият зрим и звуков свят, а този звук на водата, който отлита, трябва да бъде забравен, както всичко обича­но и знайно.

* * *

Събудих се с усещането, че е много къс­но, а аз съм проспал и пропуснал нещо. Посегнах към малкия часовник на масичката до леглото ми и се загледах в него, сякаш бе едничката картина на света. Часовникът показваше малко след девет. Още сънен и неопомнил се, помислих, че вероятно е доста по-късно, но часовникът е спрял. Допрях го до ухото си, не чух звук. За да се уве­ря, се загледах в стрелката на секундите, изчаках миг-два и я видях да се движи, сле­дователно часовникът работеше. Тогава внезапно ми мина следната мисъл: докато съм се убеждавал, че ча­совникът работи, са минали три-четири секунди, скъпоценни и невъзвратими секунди от моя живот, които може би щяха някога да ми потрябват, за да се спася.

* * *

Предпоследна страница на тетрадката и на нея записвам следното.

Предпоследната страница посвещавам на радостта и щастието. Това е усмивка, спокойно сияние, не от мо­ето лице, а от прекрасните лица, които минават край мен.

Пожелавам на всички вас да минете през тази усмивка като през дъга, която се вижда само когато човек не е в нея. Но веднага я предайте на друг, за­щото бързо гасне. И не съжалявайте. Аз не съжалявам.

* * *

Рано тази сутрин, на разсъмване, мисля че разбрах сравнението на Омир „море като чер­вено вино“ и окончателно се убедих във всевечната му точност. Посред Кварнерския залив се разля широко трепкаво течение от яркочервено вино. Дори за миг не си помислих за кръв. А когато малко по-късно се сетих и за това сравнение, вели­чествената гледка изгуби смисъла си и й обърнах гръб.

* * *

Около единайсет през нощта, пред сън, в мен се включиха някакви радостни светлини, по­ред, една след друга, както се палят фенери ­край алея. И всичките сега горят и пръскат светлина.

Нищо не се е променило. Към края на живота сме, не към веселия край, знаем това, виждаме го. Но въпреки всичко и над всичко се разстила тази неочак­вана радост — сияние от незнаен извор — като сила, съществуваща сама по себе си, без връзка с всич­ко, което е било, което е и което все още може да бъде.

Друга нощ.

Седя край приготвеното си за сън легло. Отново е еди­найсет и отново между мен и съня стои цял един свят. Но тази вечер, тази вечер той не е радост от незнаен извор, а моят стар, черен страх и чувство за безизходност.

Седя като човек, очакващ удар, какъв и откъде, не мога да кажа, но зная, че винаги съм го очак­вал, че наближава, ще дойде и не ще му устоя.

 

превод Рада Шарланджиева



[1] Обичам мълниеносното гмурване в нечий живот, каквото е случайно дочутото изречение (фр.). — Б. пр.

[2] Бягството и престоят в Египет са тайнство, което ми е много скъпо: то ме държи и е модел за мен в пътуванията и отдалечаването. Шарл дьо Фуко. (фр.)  – Б.пр.

[3] Египет. (ар.)  – Б.пр.

[4] (Исп.) Увеселение на открито, организирано от Фонда към Синдиката на актьорите. Фондът подпомага оттеглили се или нуждаещи се актьори. – Б.пр.

[5] Буквално исабелински, художествен стил, характерен за управлението на кралица Исабел ІІ (1843-1868).  – Б.пр.