Начало Книги Зорница Гъркова, Александър Шпатов и необичайността да си млад
Книги

Зорница Гъркова, Александър Шпатов и необичайността да си млад

Митко Новков
26.11.2015
4594

1

„Младежката лига”. Излъчват такова серийно анимационно филмче по Cartoon Network, в което наследници на известни супергерои поемат в свои ръце грижите и отговорностите в борбата със злите сили и злодеи за спасяването на планетата от пагубните им кроежи. Мотивацията на младите във филмчето не се обяснява, те сякаш са предопределени да бъдат добри. В живота обаче, знаем отлично това, няма подобно нещо, ама хич – нито добрите са добри по аксиома, нито пък злите, просто и едните, и другите стават такива. Да не говорим, че изобщо е трудно да кажем за който и да е: Той/Тя е много добър, а Той/Тя – много зъл. Но има в сферата на човешката общност една дейност, в която трябва да си добър, за да й бъдеш съответен. Добър обаче не в смисъл етически, а в смисъл естетически: добър да правиш изкуство, култура, ученост, ако щете. Да ги правиш добре въпреки всичките неуредици, царящи в сферата на българската културна политика; въпреки всички несгоди, на които си подложен в един комерсиализиран и консуматорски пазар като българския; въпреки всичките безперспективности, на които си обречен, след като твориш на един език, мъничък и непознат. Иска се някаква самоотреченост, за да се върши това, някаква саможертва, та дори и усещане за мисия. Впрочем, струва ми се, че самото оставане на тези млади хора тук, в България, при цялата масирана кампания да бъдат изгонени, да се махнат, да ги пропъдят в „пустата чужбина”, че да не пречат на мерзките планове на олигархичните български обръчи и на техните още по-гадни и отвратителни блюдолизци и несъзнателни (или напълно съзнателни) помагачи, заливащи ги с отровната си злост от всяка медия, от всеки билборд, от всяка улица, е само по себе си подвиг, само по себе си чудо, само по себе си мисия. С тази рубрика в Портал „Култура” ще се опитаме да разберем защо въпреки всичката тая мръсна и лоша енергия, излъчвана от мястото, наречено България, те продължават да настояват, че ще останат в него и ще направят всичко възможно тази негова лоша енергия да я претрансформират в добра, в оптимистична, в светла и в позитивна. Да превърнат страната си не в бърлога на мутри и „успели” негодяи, а в храм на просветлени, чисти и ведри, свестни и добри хора. Които ще поздравяват с усмивка, които ще ги поздравяват с усмивка. Срещайки ви с тях, вярваме, че и вие ще се усмихнете. Младостта е радост, нека да се радваме с младите!…

Митко Новков

Зорница Гъркова (1981) е родена в Перник, завършва бакалавърска степен по „Българска филология“ в ЮЗУ „Неофит Рилски“. Магистър по творческо писане от програмата на Факултета по славянски филологии на СУ. Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ публикува през 2013 г. първия ѝ сборник с разкази „Пътят на мравките“, отличаващ се с овладян, но леко макабрен почерк. Именно тази мрачност на писането ѝ предизвика Митко Новков да я срещне с Александър Шпатов (1985, юрист и един от двигателите за създаването на „Читалнята“ в градинката пред Народния театър), чийто последен сборник с разкази „#НаЖивоОтСофия“ спечели Наградата на София при тази година. Срещна ги, защото той пише по съвсем различен начин – ведро, весело, забавно. Разликата ще се усети, когато се прочетат двата приложени текста – разказът на Александър Шпатов „Относно „Зрънчо“ и Вселената“ и откъсът от Зорница Гъркова „Макет на морето“. Питането беше дали има нещо, което предопределя емоционалните нюанси на почерка при единия и при другия. И, разбира се, основният въпрос: защо пишат във време и място, където писането не се ползва с кой знае какъв престиж?

Прочетохте си книгите?

Александър Шпатов: Да.

Харесахте ли се?

Зорница Гъркова: (Смее се.) Да, но аз съм чела негови книги и преди това.

АШ: Аз, покрай многото ангажименти по откриването на „ЧитАлнЯта“, четох много набързо, но в разказа „Пътят на мравките“ действието се случва в „Младост“, съвсем близо до моя блок.Бях убеден, че Зорница също е живяла в „Младост“.

Живяла ли си?

ЗГ:Да. Няколко години.

Прочели сте се, харесали сте се. Какво бихте си разменили, взели един от друг? Зорница?

ЗГ: Лекотата. Защото в самите изречения тя се усеща. Тези елементи, които измъкваш отнякъде и около тях изграждаш разказа, историята.

Сашо?

АШ: Ти сега искаш нещо конкретно да кажа, но аз по-скоро си мисля, че – и това е важно особено много за българските книги, – те да се четат. Защото българските книги са писани на български език с българския език в главата като първо нещо, с българския ритъм. И аз смятам, че трябва да четеш възможно най-много български книги, защото всеки стил и всяко писане ти дават по едно зрънце отгоре, което е, както гласи клишето, „съкровищница на езика“. То оттам идва, защото много малки зрънца и бисери я съставят… А конкретно? Трудно е да каже човек, но аз заради тези зрънца много обичам да чета българска литература – не само да си сверявам часовника, а най-вече, защото българската литература си е наша и потенциалът ѝ да ти влияе е най-голям. Става дума за нашия си език, за нашите си неща, които се случват. Това е важно.

Сверяване на часовниците… Ако вземем тази метафора, твоят часовник колко показва?

АШ: (Замисля се.) Е, моят е някъде рано сутринта, ама то в един момент, ако не знаеш, ако не видиш времето навънка, може да се окаже и късно вечерта, зависи дали си спал…

А твоят?

ЗГ: 2-3 през нощта (смее се).

Не е ли тъмно, мрачно, страшно дори?

ЗГ: Да, тъмно е, но страшно? Не, не е страшно. Всъщност, зависи, би могло и да е страшно понякога. А друг път страшното е през деня.

А какво не бихте взели от другия?

ЗГ: Хм… Това е сложен въпрос. Предпочитам да оставя на Сашо да каже пръв (смее се).

АШ: Аз първо ще кажа, че е некоректно така да питаш.

Е, не съм давал обещания, че ще бъда коректен…

АШ: Въпреки това ще ти кажа веднага: цялото, не можеш да го вземеш цялото, защото това са различни гласове. Писането, мисленето, каквото и да е – то е на друг човек, не можеш да го вземеш. Можеш да вземеш само малко, едно зрънце.

Измъкна се ти по адвокатски…

АШ: (Смее се.) Ама ти какъв отговор искаш на такъв въпрос?

А ти?

ЗГ: Преди малко казах „лекотата“ и имах предвид начина, по който той работи с думите. Това, което не бих взела, е оптимизмът му. Защото неговите истории са ведри. Аз, както се разбрахме вече, съм на обратната страна. Гледам първо дъното на нещата и след това се опитвам да изляза. Мен по-скоро ме предразполага история, която подлага човека на преразкрояване на света, към драматизъм, който го вади от зоната на комфорт. Такава история ни кара да правим всичко това, което правим. Тя разкрива алтернативи, но може и да „свали“ читателя. И в двата смисъла на „свали“.

Сашо, ти не си съгласен с това мое усещане, че пишеш ведро?

АШ: Трудно убивам хора, да…

И ти като Палми Ранчев, и той казва същото…

АШ: Може би затова звучат позитивно, защото не съм убивал досега никого (смее се). За мен е много отговорно. Де да знам, ако го убиеш веднъж, то… Но може би затова звуча позитивно, защото не съм избил достатъчно хора, нито един впрочем.

Не, не, не мисля, че това е причината.

АШ: С времето човек се променя, разбира се. Моите любими разкази впрочем са много сериозни, тежки дори – „Колимски разкази“ на Варлам Шаламов, например. С теб сме си говорили и за „Корените“ на Васил Попов – това е една също толкова песимистична и изключително тежка книга. „Конармия” на Исак Бабел. От друга страна, абсолютната класика за мен е О.Хенри и страшно много надежда има в него. В последните години Етгар Керет също ми стана страшно любим. Това, че пиша по някакъв начин, няма как да определя вкусовете ми.

О да, естествено, никога не съм имал нещо такова предвид. Зорница, твоите любими?

ЗГ:Това е много пространен въпрос. Един от любимите ми разкази е „Идеален ден за лов на рибка-бананка“. Има един страхотен разказ на Хулио Кортасар, не си спомням в кой от сборниците беше, казва се „Силвия“. В него няма смърт, но е много магичен. Аз не чета само мрачни книги, напротив.

Да, да, моля те, и на Сашо казах – никога не съм имал това предвид…

ЗГ: А и съвсем не чета само разкази, в последно време дори сякаш романът като форма ми е по-интересен. Определено наблягам върху романите в последно време.

Да не пишеш роман?

ЗГ: (Смее се.) Ами… Не съвсем.

Какво значи „не съвсем“?

ЗГ: Категорично не правя още опити да пиша роман, макар че имам някъде в главата си идея, че това ще стане на някакъв етап. С ясното съзнание, че не е никак лесно.

Ти не си ли се изкушавал от някакви по-големи форми, Сашо?

АШ: Крайно време е. Но трябва да си напусна работата, за да го направя. За роман нагласата е прекалено различна. Някои от най-хубавите книги, които съм чел, са писани на един дъх, доколкото знам. Трябва ти 100% концентрация, 2-3 месеца, в които да си само в историята. А аз повече от две седмици – не зная от колко време – години, не съм почивал. Това е практическият момент.

Затова ли първият ти сборник с разкази се казва „Бележки под линия“ – не си работил тогава и просто си се забавлявал?

АШ: Още във въведението май си пишеше, че историите вътре са точно като бележки под линия към някакъв голям текст, където има любов, смърт и всички тези важни неща от истинския живот. Между другото, през декември стават десет години от излизането на книжката и по този случай с „Колибри“ ще я преиздадем заедно с разкази от следващите две книги. Доста променям и пренаписвам. От дистанцията, която сега имам, нещата изглеждат доста по-различно .

Казваш много променяш в „Бележки под линия“. А кой от четирите ти сборника не променяш, с други думи – кой харесваш най-много?

АШ: То е хубаво най да си харесваш последния, защото това значи, че нещо се случва и се развиваш (смее се).

А ти чела ли си всичките му неща?

ЗГ: Не всички, но харесвам много „Календар с разкази“. Даже бях впечатлена от идеята за автобуса, който излиза извън града, защото и аз имах подобна идея, която по мой маниер преосмислих и се превърна в нещо друго, по-мрачно (смее се).

Да, да, нали трябва да си вярна на себе си! Но ти имаш една тролейна история, която пък е с много гневна социална насоченост…

ЗГ: Да, точно за „Тролейна история“ говоря. О-о-о, има такъв гняв в мен понякога!… Колкото повече напредват годините, толкова повече осъзнавам, че справедливостта е много относително понятие. Че има две страни. Давам си сметка, че няма теория, а дори и практика, която да обхване справедливостта и да я постави някъде. Като един измъкващ се от кожата си идеалист, имам много неща да кажа по въпроса, но Сашо като юрист може да даде и по-професионално мнение.

АШ: Каква справедливост – няма справедливост! Единственото достоверно обещание за справедливост е в религията.

ЗГ: Аз имам особено мнение по отношение на религията. Масовата и поне според мен отдавна опровергана заблуда за религията е, че може да те спаси или, от друга страна, че тя манипулира хората. Аз съм по-склонна да твърдя второто. Просто не вярвам! Нито вярвам в това, в което вярват повечето религиозни хора, нито вярвам в самата институция, която държи вярата им.

А в справедливостта вярваш ли?

ЗГ: Все още да. Въпреки събитията, които непрекъснато се опитват да опровергаят вярата ми, вярвам в справедливостта. И може би затова тази „Тролейна история“ е написана по такъв начин. По онова време постоянно пътувах с тролей 9 и съм наблюдавала шофьорите, които… не знам как се справят. Аз не бих могла. Това е ужасен труд. Прииска ми се да вляза в главата и живота на един такъв хипотетичен герой. Резултатът беше фикционално убийство, а такива неща вероятно се случват и в реалността.

Съществува ли изобщо справедливост?

ЗГ: Силно се надявам. За мен да. Но проблемът тръгва оттук, когато изляза от себе си. За всеки друг, според мен, съществува някаква лична, негова справедливост. Тук стъпваме в полето на практиката, където справедливостта добива други тежнения.

Съществува ли?

АШ: Като обещание. Да не говорим за това, че правото е много красиво, като го учиш в университета, но в практиката… Само като видиш времевите рамки – закъснялото решение по даден казус никакво решение не е. Докато законът го казва така, че все едно се случва веднага. И забравяш, че са минали девет години преди да се излезе с решение. Няма никакъв смисъл… И колко хора си отиват преди да им свърши делото?… Затова съществува, но като обещание.

Твоите разкази не са ли бягство от тази окъснялост на справедливостта в реалността?

АШ: Справедливост може да има само в някакъв Голям текст. Докато „Бележки под линия“ например са едни много леки и дребни истории. В „Разкази под линия” е същото. Има разказ за битката между един суперконтрольор и един супергратисчия. Сам разбираш, че това няма как да е сериозна история. Това не е много рекламно, но си е така (смее се). Впрочем, от Деян Енев съм го чувал: в хубавия разказ има съдба. Може всичко да се случва и в много малък период от време, но от разказа трябва да видиш каква е съдбата на този човек. Задължително е. Иначе аз винаги съм се чудил с много книги – знам, че ми е харесала, но ако ме питаш какво точно – особено за сборниците с разкази – не мога да ти кажа. От този тип разказване на истории по-скоро ти остава чувството накрая. Емоцията.

Е, има и хрумки в разказа, аз помня онази за това кой е най-популярният отбор в света – „Манчестър Юнайтед“, защото дяволът владее света, а те пък се наричат „червените дяволи“. Как ти идват такива хрумки – свежи, истински? 

АШ: Какво да ти кажа? Мисля ги по няколко пъти просто. И не сядам да пиша, преди да съм измислил историята. Но аз пак искам да се върна към това: писател много трудно се става, ако не си читател. Това е много важно.

Това е задължително според мен!

АШ: Колкото повече четеш, колкото повече различни стилове четеш – от ниския, от високия, всякакви неща, това е изключително полезно. Аз именно по тази причина обичам да чета къси книжки, защото те ми дават възможност да чета малко повече книги (смее се). С дебелите –  оставам в техния свят много по-дълго време, много по-дълбоко навлизам, обаче това е само едната страна, много време се губи.

zornica-2
Зорница Гъркова, фотограф Иван Кьосков

При теб как се получава разказът?

ЗГ: (Замисля се.) В повечето случаи е ситуация. В която съм попаднала или която ми хрумва внезапно. Даже в определени случаи може да е припомняне на ситуация, едно особено déjàvu. Разбира се, тази хрумка претърпява сюжетна (и не само) трансформация във времето на осмисляне. Много рядко сядам да пиша директно веднага след като се е случило хрумването, нещото. Или – ако седна, само си записвам някакви неща, някакъв скелет, опитвам се да тръгна наопаки, отвътре на самата история. Да я хвана от средата евентуално. Или да си избера вътрешен наблюдател, който да я разкаже от неговата гледна точка. Обикновено няколко месеца трае осмислянето, отлежаването. Имам един разказ, той не е част от книгата, написах го по-късно, върху който започнах да работя през ноември и го завърших в средата на януари. Бях написала само първата страница, която остана, остана и цялата концепция, но просто исках за себе си да доизясня някои други неща след вече написаното, за да го направя на един път, да не накъсвам създаването на няколко пъти, да не си почивам от историята, щом веднъж вече съм я започнала. За краткия разказ това не е добра концепция – да го пишеш на няколко пъти. Или пък дори да го пренаписваш няколко пъти. По-добре е да изясниш за себе си какво искаш.

Правиш ли си бележки?

ЗГ: О, да, телефонът и бележникът ми са пълни с бележки! Имам бележки за няколко разказа (смее се).

Кога и как разбираш, че точно тази бележка ти трябва?

ЗГ: В много случаи дори и не разбирам. Не си сигурен, аз поне почти никога не съм сигурна. Трябва да има нещо необичайно още с първото изречение, което ми идва в главата, нещо хващащо. Може да е само елемент, само нюанс на някакво чувство. Дали е на място – става ясно едва по-късно.

Сашо, ти на един дъх ли пишеш?

АШ: Не.

По този ли начин го правиш, който Зорница описа?

АШ: Обикновено доста премислям всичко, преди да седна да пиша, а после още по-дълго редактирам. Но пък един от най-харесваните мои разкази го написах наистина на един дъх. Исках да направя подарък на едно момче, беше рожденик на следващия ден и трябваше да го напиша бързо. „Принцеси от „Славейков“ се казва разказът. А миналата седмица се запознах с този, който прави принцесите. Вика ми: „Ти си Александър, нали?“ – „Да“. И ми призна човекът: „Аз първо малко се ядосах, като го прочетох твоя разказ, ама сега се кефя!“ (смее се). И се разбрахме да се видим тия дни.

Вие двамата правите всъщност нещо, което е важно – утвърждавате едно писане за града, „градско“ писане. При теб, Сашо, е съзнателно, съвсем целенасочено. Зорница, а при теб?

ЗГ: Градът ме интересува по-скоро от гледна точка на струпването на хора, тази колажност, която в един момент натежава. Струпването на хора, на сгради, на всякакви артефакти. От гледна точка на разпада на всичко това. Разпадането на хората в града и на самия град в сравнение с природата, която е по-компактна, по-самостойна, която в някакъв смисъл е извън нас, поне за мен.

Разпадат ли се нещата в града?

АШ: (Замисля се.) Не знам. Градът е средище в много по-голяма степен от природата. И дори и да се разпадне, нещо го замества. Ето, ще дам един пример: на Орлов мост имаше един човек, който продаваше пуканки. Много години един възрастен дядо продаваше пуканки. И един ден той изчезна, най-вероятно е починал, той беше много възрастен. Аз съм си говорил с него, той ми обясняваше как синът му не искал да поеме занаята, заминал за чужбина и т.н. Сега там, на спирката на автобусите, тия пуканки ги няма, но ако това беше в едно село – човек, който продава пуканки на центъра, всички щяха да го знаят, да усетят липсата му сериозно. А сега там, на Орлов мост, будката е останала, махната е горната част, вероятно някой да не я открадне, но някак си липсата на павилиона за пуканките не се усеща, защото и другаде можеш да отидеш, това не е най-важното, нали?

Но това не е ли тъжно? В смисъл – ето, имало е човек, сега го няма и той никому не липсва?

АШ: Ми-и-и-и… То май така е винаги.

Така ли е винаги?

ЗГ: В повечето случаи.

Вие двамата обаче май малко се посъбрахте в песимизма…

АШ: Защо песимизъм? Нали ти казвам – в града нещо изчезва, но се замества с нещо друго и съществуването продължава. Може и да напишем разказ за този дядо, „Човекът с пуканките“…

ЗГ: Това ще бъде много интересен експеримент. Аз съм склонна да опитам.

Ами ето, отправям ви предизвикателство! Хайде, напишете ги, пък аз ще ги прочета и ще дам критическа оценка…

Задружен смях.

Всъщност, защо пишете тук, в България? Публиката е малко, световна слава няма да спечелите с този, бих го нарекъл, екзотичен език, екзотичен и малък, пазарът е свит… Защо тогава един млад човек се захваща с толкова тежка и неблагодарна работа като писането?

АШ: Ще ти кажа. Измислил съм го, не зная дали ще остане, но съм го измислил следващият ми сборник с разкази да се казва „Поръчкови разкази за приятели“. Ще ги дам на приятелите ми да ги прочетат и да им се радват (смее се). Казал съм им: „Каквото искате да ви се случи, споделяте го, ще го измислим още по-интересно и на хартия поне ще ви се е случило“. Да има някакъв ефект от цялата работа, да доставя радост. Някой да го чете, да му се радва, да го кефи. Но това е шеговитият отговор. Другото е по-сериозно: за последната ми книга „#НаЖивоОтСофия“, когато я свърших, аз много добре си спомням къде бях, когато написах последното изречение… И ми олекна! Толкова много съм мислил, че е важно да я напиша и въобще не изпитвах удоволствие, не ми е било приятно – просто ми беше като тежест. И като я написах книгата, тежестта изчезна… И ми олекна. Идеята, струва ми се, беше приета добре – някаква книга за София, това ми е ценното. Това е за нея, а за предишните… Не помня (смее се).

А ти?

ЗГ: Аз също имам история в отговор на твоя въпрос. Срещнах наскоро един приятел, когото не бях виждала много време. Приказвахме си кой какво прави, казах му, че пиша, и той ми зададе абсолютно същия въпрос: „Добре, защо пишеш? Никой не чете!“ Казах му: „Напротив, не си прав, има страшно много хора, които четат“. Това е негативната нагласа относно четенето, която цялото общество и той включително отстоява и вярва в нея (въздъхва). И се замислих защо пиша. След като опитах да му обясня някакви такива повърхностни неща – защото искам, защото трябва, защото какво друго да правя, се замислих. И може би е това: държа да си създавам малки светове, малки островчета на сигурност. Малки парченца свят на сигурност. Преорганизиране, пренареждане на някакъв ред, който не ми е по вкуса.

А криеш ли се в тези светове, които създаваш?

ЗГ: Сигурно.

Това ли ти е мотивацията, така да се каже – скриването, защитата, бункерът?

ЗГ: Е-е-е (смее се)! Зависи от световете. Ако са твърде мрачни – не. Понякога са мрачни и ми се иска да избягам от тях, след като съм започнала работа. Но не би било достойно да се откажа, в крайна сметка това е свят, който трябва да се роди. Би било твърде удобно просто да се откажа от него.

Минахме през много големи думи – справедливост, памет, смисъл. Но коя е най-важната за вас? Сашо, за теб?

АШ: Е-е-е-е, не-е-е така (смее се)! Това е същото като въпроса за София, когато си представям сборника: „А кое ти е любимото място в София?“ Хората, които не са чели книгата, какъв друг въпрос да измислят освен за любимото място…

Е, аз знам за себе си кое ми е любимото – оная малка площадка точно пред стълбището преди да се спуснеш към Гьоте институт. Там мога да седя с часове и съм седял с часове, между другото. Седя, мисля си и се кефя…

АШ: Е, не, не мисля, че така става. Хубаво е да са повече от едно местата, нали? Тази дефинитивност на мен не ми харесва. И какво? Казваш една дума и ще я повтаряш цял живот ли? Думите са съответни на ситуациите, да ги използваш спрямо тях, да представяме някакви идеи. Затова думата трябва да прераства в изречения…

И изреченията в разказ…

АШ: Да! Същото е и за София: „Кое ти е любимото място?“ Ако ходя там всеки ден, ще ми писне, ще ми доскучее, ще е само едно и също. Хубаво е да сменяш, да откриваш нови места. В София, слава Богу, е възможно. И на жълтите павета, а аз сега работя точно там – на жълтите павета по средата. И ми е писнало от тия жълти павета, дето се вика. Сигурно ако всеки ден минавам от Павлово до „Овча купел“, жълтите павета ще ми се струват много по-хубави.

Как да те разбирам? Че си човек, който много държи на промените, на разнообразието?

АШ: Рутината наистина ме плаши. Последният разказ в сборника говори точно за това – на всяко от Петте кьошета по различен начин героят изпада в рутина и това в крайна сметка го погубва.

А как човек може да избяга от рутината?

АШ: Ето – да не търси една-единствена дума, да не търси едно-единствено място, а да търси… Да, да търси, да търси постоянно…

С google?

АШ: (Смее се.) И с google, защо не…

Няма ли да се умориш от това непрекъснато търсене?

АШ: И какво, да се заковеш в едната-единствената дума ли?

Не, не само дума, по принцип…

АШ: Аз това често съм го чувал: „София ще ти омръзне ли?“. Понякога ми омръзва. В един момент може би ще ми писне и ще поискам някъде другаде да живея. Макар и толкова да съм ѝ се кълнял в любов с разказите.

А искал ли си изобщо другаде да живееш?

АШ: Не. Но пак ти казвам: с натрупването на рутината…

А ти мислила си другаде да живееш?

ЗГ: Да.

Къде?

ЗГ: В Ирландия.

Била ли си?

ЗГ: Не, но много искам да бъда (смее се). Единственото, което ме притеснява, е предразполагащото към депресии време. Но сигурно се преживява. Струва си да се види. Това е страхотна страна с много ценна за мен култура.

Сашо, както чу и разбра, ме разби на пух и прах за едната дума, но все пак коя е твоята?

ЗГ: Докато го слушах, се замислих коя е любимата ми дума и осъзнах, че е прав. Наистина, прав е, че няма. Сетих се за един разказ от сборник с фантастика (не си спомням дали авторът беше българин), „Златен Кан“ е сборникът, издаден преди няколко години (сборникът „Златен Кан“ събира непубликувани фантастични разкази, участвали и отличени в конкурса със същото име за български фантастичен разказ на издателство „Лингея“ – б.м., М.Н.). Разказът се казваше „Думата“. Фантастика, класическа фантастика. За един преводач, който трябва да преведе някаква дума от един език на друг. Говорим за планетарни езици. Отива на съответната планета да провери тази дума. Специалисти в областта му обясняват, че на този език тази дума значи това и това. Той отива в друг свят, за да я провери и там. И накрая, в последния свят преводачът бива убит, защото там, в този свят, тази дума значи нещо ужасно. Така е, няма една-единствена дума, самият език не го предполага, в крайна сметка той е жив организъм.

Хайде сега да вземете моята роля: ти, Зорница, какво би го попитала?

ЗГ: Как ти хрумна тази идея с шампоана и фонтана (смее се)?

АШ: Не помня (смее се). Но това много хора на много места са го правили, не е нещо кой знае…

ЗГ: Не съм чувала за такива опити извън твоя разказ.

АШ: Е, те започнаха да ми пращат. В Румъния писали, не знам още къде. Но първо съм го виждал на живо пред Народния, докато го правеха. Бяха приятели, които с няколко бутилки „Веро“ навиваха и мен да се включа.

ЗГ: Стига бе!

АШ:Да!

А ти какво би попитал Зорница?

АШ:Две неща: едното ме притеснява, другото ми е интересно. Смяташ ли, че е лесно преминаването от писане на разкази към писане на роман? Защото ти каза, че в момента мислиш за роман, но за мен е съвсем различно като нагласа. Смяташ ли, че е лесно?

ЗГ: Не е лесно, но не е и невъзможно.

АШ: Знам, но ми е интересно. Особено ако си започнала да го правиш… А другият: съжаляваш ли, че излезе в тази серия „Нова проза“ на Университетското издателство с други хора и някак си сега сякаш вървиш в пакет с тях?

ЗГ:Не. М-м-м-м, не, няма за какво.

АШ: В смисъл не че са добри или лоши, а просто, че те сложиха в един пакет и това е, там си…

ЗГ: Не, не мисля. Ти си там индивидуално. Всеки попада в някакви серии, поредици, но индивидуалността му далеч не отпада. Но пък и трябва да се разровиш като читател, да видиш цялата поредица. Това е като литературните серии или школи – декабристи, имажинисти или символисти, изреждането далеч не спира тук. Пакетността и етикетът са неминуеми, поне според мен. Искаш или не искаш – пак влизаш в съзнанието на хората определен вече като автор, като почерк, ако приемем условно, че почеркът може да се види още в първата книга. Това обаче не отменя индивидуалността ти.

АШ: Е да, то от една страна, помага, защото ако ти хареса някой от поредицата, ще намериш и другите, но има и обратното – ако не ти хареса, тогава може да зачеркнеш всички. Втора книга може ли да излезе в тази поредица?

ЗГ: Не.

АШ: Аз например много съжалявам, че и четирите ми книги са в четири различни издателства. По-хубаво е да си вървиш с едно. Това е по-добре и за книгите, защото едната като излезе и се търси, тя помага и на другите.

Не си ли противоречиш: като те слушах, стигнах до извода, че много те е страх да не ти сложат някакъв етикет, а така, с едно издателство, можеш да се превърнеш в автора на „Колибри“ примерно и хоп – ето ти етикет?

АШ: Нека казват „автор на „Колибри“, какво лошо има (смее се)? Но това е хубаво, защото издателят се грижи за автора си.

А-ха, липсват ти значи грижи?

АШ: Да, защо не? За разпространение, за представяне. Като си разкъсан между много издателства, те просто вече са загубили интерес, което е нормално – книгата ти е излязла, вече не си актуален. И се замислих: хубавото е, че Университетското издателство дава шанс веднага, много по-скоро, отколкото иначе, ама, от друга страна, втора книга там?…

ЗГ: Според мен втората книга, в моя случай, трябва да си намери някакво друго издателство. Но това е нещо, за което е твърде рано да мисля, и тези трудности, с които неминуемо ще се сблъскам, засега стоят в сферата на абстрактното.

АШ: Аз сега ще ги събера в „Колибри“ на куп и четирите си книги.

И какво, наистина ще станеш „авторът на „Колибри“

АШ: Ще стана автор на „Колибри“, да (смее се).

А ти? Ти си автор на Университетско издателство, така ли да те броим?

ЗГ: Да, засега.

Как, впрочем, избираш какво да четеш?

ЗГ: Различно е. Приятели споменават заглавия или аз самата попадам на нещо интересно. Друг път следвам нишките в книгите и вървя по тях към следващите книги.

Какво четеш в момента?

ЗГ: „Пътуване на юг“ на Михал Айваз, един чех. Препоръчана.

Знам, знам. Много хубава книга, дори съм писал за нея. Със Силвия Чолева я представяхме. А ти какво четеш, не те питах?

АШ: Аз в „Читалнята“ в момента имам хиляда книги, които искам да прочета (смее се). Но сега чета преработената версия на „Черната кутия“ на Алек Попов, защото ми е много интересно да видя защо е преработена и как. Чета Дани Радичков от тяхната поредица и чакам Уелбек да го върнат, за да го почна.

ЗГ: Аз прочетох вече последния му роман „Подчинение“.

шпатов-1
Александър Шпатов

Сашо, моля те, рекламирай „Читалнята“!

АШ: (Смее се.) Веднага! Събрали сме вече всички – е, хайде да не са може би всички, – но повечето хубави български книги. Така че, който иска да прочете нещо хубаво и съвременно, може да заповяда! И тук искам отново да кажа, че трябва да се четат български автори, защото те са си наши, пишат на нашия език. Вярно, няма селекция като при чуждите, имам чувството, че всичко се издава, но въпреки това трябва да се четат българските автори. Те трябва да бъдат прочетени, защото са български, говорят за нашата среда и я осмислят по някакъв начин. Това е много важно.

Много използваш това българско. С какво ти е важно?

АШ: Не е някаква патриотична линия. По-скоро – няма кой друг да пише за нещата, които ни се случват, освен ние самите, нали така?

Да, напълно си прав, точно така е. Благодаря и на двама ви!

 

Макет на морето

 

Зорница Гъркова 

Плътно по брега до двете му окончания, едното – далеч на югоизток, дълбоко врязано в морето и образувано от високи скали, а другото ниско и доколкото можеше да види, гъсто застроено със сгради в горната си част, бяха наредени рояли. Изглеждаха черни и лъскави като гърбове на бръмбари рогачи, но по-късно, в разходките си по брега, галейки клавишите и широко отворените капаци на роялите, щеше да установи, че те всъщност съвсем не са толкова черни. Сиви може би – прегоряло сиво, над което останките от лака се лющят на едри парчета, така сякаш огромни влечуги мъчително бавно сменят кожата си.

Двете пристигнаха късно вечерта, пешком, в края на топлия сезон, когато от всяка къща се носеше упоителният аромат на печени чушки. Първото, което опита в този град, бяха печени червени чушки с бяло сирене. Преди да стигнат до къщите обаче, пресякоха огромно тревно поле, за което по-сетне тя мислеше като за тревно море, дори и след като видя истинското море или поне залива, част от онова голямо море, което често, преди да заспи и след като се събуди, наблюдаваще и си мечтаеше да посети. Единственият шанс беше това да стане с рибарска лодка, но новините, които дочуваше често от новите ѝ познати – новини за рибари, успели да излязат от залива, но не и да се върнат, се превръщаха постепенно в част от кошмарите, които сънуваше, след като беше мечтала за едно друго море. Спокойно като стъклото на прозореца, през който понякога хвърляше поглед към подредените стъпаловидно по брега къщи, накацали плътно над тесния фуниевиден залив, отдавна напуснат от водата, за да се видят прекрасни творения – кули от корали, между които нагъсто бяха обрасли, като килим, като много гъст и плътен килим, странен сорт водорасли, вечно зелени или поне така се струваше на всички, по които, и това беше местната забележителност, в топлите месеци и дори в началото на по-хладния сезон, се спускаха ентусиасти тревни сърфисти. В разгара на сезона те крещяха ентусиазирано по цял ден, а по-смелите и тези, които можеха да понесат миризмата на разлагащата се морска флора и фауна, се събираха и крещяха дори и през нощта. Всъщност имаше месеци, в които градът не спеше – юни, юли, август, дори септември и много рядко октомври. Една нощ се събуди от крясъците им и се хвърли към прозореца. Слабата светлина, която две факли, качени незнайно как на върховете на кулите, хвърляха към сцената, никак не беше достатъчна, но след това, когато се връщаше към събитията от нощта, беше сигурна, че видя проснато тяло на дъното на залива, неподвижно тяло, поне гледано от тази дистанция. Останалите тела край него се движеха в странен ступор. Обикаляха го отдалеч, после се оттегляха, жестикулираха и очевидно спореха, но нямаше как да чуе за какво, а и езикът не можеше да разпознае. После пак се приближаваха, пак се отдръпваха, докато накрая вдигнаха тялото и го понесоха към дъното на залива, а покривите на най-долните къщи ги скриха от погледа ѝ. Това, което пропусна, най-вече заради тъмнината, но и защото тъкмо се беше събудила, бе един човек с униформа в наситен зелен цвят, който се спусна по въже вдясно на залива, отиде при сърфистите, помогна да вдигнат тялото, а когато вече бяха извън погледа ѝ, той отвори една врата, съвсем в дъното на фиорда, скрита за погледите под гъстата растителност на вечнозелените водорасли и няколкото по-малки кули от корали. Ако някое от момчетата беше достатъчно наблюдателно, щеше да разбере, че тези кули са изкуствено направени и по повърхността им още личаха полуотворени черупки от продълговати миди, невиреещи вече по тези брегове, и чието наименование така и не научи. Много по-късно щеше да види тези колони, от които като бодили или като полуотворени, за да поемат дъх устни, се подаваха тесните краища на мидите.

 

Относно Зрънчо и Вселената

 

Александър Шпатов

Седя на най-добрата пейка за четене в Борисовата, хапвам царевични пръчици и изобщо не подозирам, че само след минути ще бъда посветен в една от най-големите тайни на Вселената.

Пликчето още не е преполовено, когато някакъв тип се приближава до пейката, пита ме дали е свободно и без да дочака отговор, си сваля червената раница от рамото, закача я отстрани и се настанява, все едно си е у дома. Честно казано, трудно ми е да реагирам (място, така или иначе, има), а и точно сега въобще не ми се разправя с нахалници. Местя царевичните пръчици от моята страна на пейката, хапвам две-три и отново се зачитам в новия сборник на Деян Енев. Три параграфа по-надолу обаче усещам, че онзи стои с ръце в скута си и, откакто се е намърдал до мен, единственото, което прави, е да се пули в „Зрънчото”[1]. Отново оставям книгата, поглеждам го, но той така и не се усеща. Усмихвам се (не знам какво друго може да се прави в такива моменти), взимам пликчето и го разтварям още малко, за да му е по-удобно.

– Искате ли?

Ако не друго, поне изглежда като човек, който спазва някаква хигиена.

– Не, благодаря – отговаря ми и се вкопчва в раницата си така, сякаш нахалникът съм аз.

– Сигурен ли сте?

– А вие сигурен ли сте? Знаете ли въобще как го правят „Зрънчото”?

– Не е най-здравословната храна, ясно ми е – усмихвам се още веднъж и неволно посягам да си взема.

– Никаква храна не е. Това е въпросът. Хапваш нещо, глътваш нищо, нали така му казват.

– Зарибявка. Веднъж седмично ако е, няма проблем.

– Вижте, въобще не става дума за това. Аз ви питам знаете ли от какво се прави, това е въпросът?

Явно няма да се чете. Отбелязвам си страницата и с едно не знам от какво се прави се настройвам за пълната програма и нищо по-малко. Всъщност кой знае, понякога така е по-интересно отколкото да се забиваш в книгите.

– Уж е от царевица, а се казва „Зрънчо”, тоест хем царевични пръчици, хем от зърно. Още оттук на човек трябва да му светне. То по тая логика и лукчетата се правят от лук, ха-ха! Като се замисли човек обаче, веднага разбира, че със „Зрънчото” няма как да е така. Вижте, работата е много проста. Едно ударение всъщност. Искам да кажа, нали сте чували, че понякога човек се ражда с трето зърно. Така де, нали разбирате – на гърдите.

– Разбирам – кимам аз.

Проста работа наистина. Само може би точната епикриза ще се окаже малко по-сложна. Пък иначе – гледаш го с тази раница, горе-долу симпатичен, спретнат, ама ето – стресът не прощава.

– Добре, де – онзи продължава, въпреки че усеща растящото ми недоверие. – А виждали ли сте на живо човек с три зърна?

– Нито съм виждал, нито искам да виждам!

Предполагам, че в този момент погледът ми е говорил достатъчно, а и, доколкото помня, вече се бях дръпнал във възможно най-далечния край на пейката.[2]

– Извинявам се, не съм луд. И не, не съм тръгнал да се събличам, ако това ви притеснява… Ни най-малко. Просто искам да ви обясня за какво става дума, от друг няма как да научите истината. Вижте, пак ще се върна на темата за третото зърно. Този феномен уж съществува, обаче никой никога не го е виждал с очите си. Преди хората са се криели, а сега – сега просто отиват при хирурга. Та ето и моята теория: неслучайно началото на козметичната хирургия съвпада с изобретяването на „Зрънчото”. Представям си как първия път, когато е имало такава операция, хирургът отстранява третото зърно от гърдите на пациента, слага странния израстък в някакъв алуминиев съд и само след минутка с учудване установява, че от съда започват да излизат безброй жълтеникави дунапренени топченца. Защо се смеете? Моля ви, само ме изслушайте.

Слушам и още как – късна пролет в Борисовата, идеален сезон за лов на истории…

– Нали си представяте какъв шок е било първоначално? Лекарите изнамират още няколко пациенти с трето зърно, повтарят операцията и получават абсолютно същите резултати. Хиляди дунапренени топчета, които извират сякаш от нищото. Всичко се засекретява и идва ред на учените. Следват всевъзможни експерименти и десетки безсънни седмици за дузина лаборатории с фармацевти, биолози, химици, биохимици и така нататък, но без някакъв съществен резултат. Накрая някой разсеян асистент по случайност глътва едно от топчетата и така се разбира – те не само не са опасни, но и са суперинтересни на вкус. И не бива въобще да се съмнявате – когато това откритие е стигнало до правилните уши, всичко веднага е било изнесено от секретните лаборатории. Още на следващия ден е била намерена подходящата фабрика, инсталирани са били необходимите съоръжения и след не повече от месец съдовете с хирургично отстраненото трето зърно вече са изсипвали безкрайното си съдържание върху специално приготвения конвейер. Ето как според мен са се появили първите пликчета „Зрънчо”, това е моята теория. Името на новия артикул говори недвусмислено. Историята, че това били царевични  пръчици, пък е измислена, за да прикрие тайната на производителите, които междувременно трупат впечатляващо състояние и елегантни директорски шкембета. Накрая и последните следи към истината са умело прикрити – вместо „Зрънчо” така наречените царевични пръчици вече се казват „Лъки бой”, „Флинтстоун”, „Зайо Байо” и други такива кухи названия. Сега разбирате, нали? Няма как да знам, че всичко това се е случило точно по този начин, но ви гледам, интелигентен човек сте, четете книги, така че знам – ще схванете. Пък ако някой има по-добро обяснение, ако може – нека ме обори. Досега никой не е успял. Извинявайте за безпокойството, но си мислех, че за всеки е важно да знае.

Човекът си слага отново раницата, извинява ми се още веднъж, че ми е прекъснал четенето, и с едно Някой друг път ще ви кажа кой бели белените семки става и скоро го изгубвам от погледа си. Зачитам се отново в разказа и след малко пак посягам по навик към „Зрънчото”. В пликчето няма нищо.

P.S. Една петъчна вечер няколко години по-късно отидох на парти за новия брой на списание „Едно”. Първата причина – трябваше да има мой разказ вътре и много исках да видя как се е получила илюстрацията към него.[3] Другата – партито щеше да е в завода на „Зръчно”. Бившият, по-точно. От поточните линии не бе останало нищо, само някакво табло с надписи на руски на най-горния етаж и нещо като фуния, пробиваща плочата към долното ниво.

Загледах се през фунията. Фокусът ѝ беше точно върху един от редакторите на списанието. Той говореше с някакъв човек, който също ми се стори познат. Видях го, че посяга за нещо към раницата си и чак тогава ми светна. Побързах да сляза на долния етаж, определно ми беше интересно за какво си говорят. Дълго обикалях залите, но така и не ги открих. (Впрочем случайно или не, броят с моя разказ се оказа последният за списанието.)

Няколко години по-късно отново го видях. Беше се натрупал суперголям джакпот и баща ми ме нави да отидем да пуснем тото. Точно бях стигнал до гишето и се чудех кои цифри да допълня към двете от рождената ми дата, когато опашката отвън  се раздвижи. Имаше прекалено много хора, за да го видя, но нещо в гласа му ми се стори познато.

– Рискът си е ваш – чух го да казва. – Нали знаете за какво са го измислили тотото? Защо си мислите, че после не им съобщават имената на спечелилите, а? Сто процента в бъдещето вече са изобретили машини на времето, няма начин да не са. А не се е чуло за нито един човек поне да е пристигнал от „тогава”. Или по-точно – те пристигат, обаче веднага ги хващат. Ето, затова е тотото, няма човек, който да не може да бъде изкушен по този начин. Ако не сте схванали още, да ви кажа. Щото, ако се разбере, че идват хора от бъдещето, знаете ли какъв скандал ще стане? Всичките, дето сега правят конспирации, ще ги хванат. Не ми се смейте. Въобще не е смешно – ще вземете по случайност да уцелите числата, ще се зарадвате, ще отидете уж да си взeмете фиша и после – ни вест, ни кост от вас. И ще ви разпитват, и ще ви карат да си признаете, докато накрая не се пречупите. Да не мислите, че не знам…. Така си ги обяснявам аз нещата – иначе защо да не ги показват спечелилите, никаква логика няма…

Между другото, наскоро гледах едно клипче на How it’s made, в което обясняваха за чипса (средно 36 парчета от картофи, формата на Pringles е тествана в аеродинамични тунели, за да не литват, когато им издухват мазнината, пликовете се пълнят с азот, за да пазят чипса по-хрупкав, такива неща). Като бонус тръгнаха да показват как се прави американската версия на „Зрънчо”. Гледах не повече от пет секунди и го спрях. Повече измислици по темата не ми трябваха.

 


[1] Което отдавна вече не се казва така, но именно затова ще стане дума по-надолу.

[2] Предполагам също, че ако вече не усещах, че историята ще става за записване, отдавна да съм го препсувал поне три пъти и да съм си тръгнал, независимо че тази пейка ми беше любимото място за четене.

[3] Анимирано аз на фона на НДК, което в разказа обявява независимост като Ендекария – първата държава сграда в света. Дълго го ползвах за профилна във фейсбук, а в Goodreads си стои така и досега.

Митко Новков
26.11.2015

Свързани статии

Още от автора