0
4532

Зрение

На това място тъмнозелените вълни се смаляваха и се смиряваха. Морето отведнъж се укротяваше в теснината, която оставяше отвън неговата бясна мощ и гнева му. Талазите се хвърляха върху скалите, разпиляваха се при удара с твърдта, за да хвърлят в протока онова от себе си, което затварящата обятията си в прегръдка земя им позволеше.

Тъмни, но и благородно зелени води пращаше Понтът върху бреговете, води, които напомняха на седналия да почине върху височината пътник за смарагдите по пръстите на жените в Дамаск – градина от белокаменни лехи, проснати пред лицето на едно жестоко слънце.  

Смирено и то тук, в този край на ветрове, които се търсят взаимно, за да мерят сили  помежду си и да се самоубиват…

Той пак се върна на това изръфано от морето и ветровете парче земя, пак влезе в неговите градове, за да говори и да разказва. А беше стигнал преди това до самия край на вселената от тая страна на света, до всяко място на север, в което се бяха намерили хора. И сега отново седеше при входа на теснината. След края ѝ се отваряше онова по –тихо море, по краищата на което солената и сладката вода се срещаха на много места и се събираха в едно, съединявайки се под закрилата на тръстиките.

Мрежите в тия краища не са кой знае колко различни от техните. Беше го видял още като дойде тук за пръв път. Но не са от лен, а от друго, от друго като че ли са направени. Иначе са подобни, много подобни… Лодките само че изглеждат различни и се държат по друг начин във водата. Защото дъната им не са същите, а са по – тесни и слизат по – надолу. И рибите също не приличат на онези, които те ловяха преди. Край Витсаида.

Сега се беше върнал от северния край на вселената и гледаше как прибират мрежите и ги изпразват от улова. При онези хора на север, в безкрайните полета, в които те живееха, беше стигнал, движейки се по бреговете на една много голяма река. Влизаше в разни села и градчета, а Господ го насочваше към онези, които щяха да чуят каквото имаше да им каже. Нямаше да се разбира с тях въобще, ако не беше спътникът му – един момък, когото откри тук и с когото тръгна нататък. Той знаеше езика им.

Голямата река ги изведе един ден при хълмове, които тогава бяха зелени. Така зелени, както хълмовете в родния му край никога не стават. След него и спътника му вървяха много хора. От дни. Бяха се събрали по пътя и вървяха след него, защото искаха да го следват, защото го бяха чули.

Той видя хълмовете насреща им, приближи ги и разбра, че това е място, което му се посочва, че е място, на което трябва да спре и да сложи знак. И като се качи на едното от тия възвишения, застана, а людете подире му – и те застанаха. Взе кръста и го заби в земята, а сетне вдигна поглед и в облака съзря Господа и вече знаеше, че е стигнал, видя, че вече ще може да се върне назад. През бреговете при теснината, която укротява тъмнозелените вълни и после през онези невъобразими планини, грамади страшни от камък, в дълбоките долини на които имаше древни градове и хората знаеха от предците си за потопа и как Ной е стигнал земя при тези върхове някъде…

Оттам ще побърза за Синоп. Ще остане там някое време, за да се види със своите, да се увери, че пребъдват в любовта, но няма да се заседява дълго, защото има да стигне в Тесалия. А после да се спусне в Ахея.

И на оня тревист, нереално зелен хълм край голямата река, течаща през полята в северните предели на вселената, той постави кръст, обърна се към онези, които вървяха с него, а те бяха множество, и каза: „На това място ще възсияе Божията благодат, ще се издигнат църкви на Христа, и истинската светлина ще излезе от тук по цялата тая страна.“

През облака пробиват лъчите на късното слънце и внезапен полъх на вятъра разклаща високите вече треви, защото е лято, разгърнало се в силата и в пълнотата си…

Но тогава видя и нещо, което го смути. Образ един мина като светкавица през ума му, яви се като мълния пред вътрешния му взор. Видя как хълмът под нозете му и кръстът върху него събират и обединяват людете по тия земи, но и как после, след време, техните внуци се разделят в подножието му и едни остават, а други тръгват по свои пътища в разни посоки. И добре ще е така, помисли си, защото ще пренесат вестта още по –нататък, до самите земни краища може би…

Но му се яви и онова, което го убоде в сърцето. Видя как разделилия се при хълма народ ще даде началото на народи, които един ден ще са в раздор и ще се препират за него, за хълма. И за кръста отгоре му. И видя как всеки един от тия народи ще издига глас и ще вика: „Това е нашият Сион, ние сме, които го наследиха! Той е наш по право!“ И още: „Ние сме първородните синове, не вие!“

Чу ги да викат така и го натисна като камък чутото. Понеже знаеше, че Сион е само един и е на всичките…

Седеше на брега при входа на протока и чакаше да дойде лодката, която да го откара до другата страна. Където щеше да преспи. При едни хора като него – рибари. Щяха да говорят до късно край огъня, а на другия ден той щеше да поеме към грамадните планини и техните бездънни пропасти. И през тях към Синоп, а сетне към Ахея. Където знаеше, че ще остане.    

Смарагдовата морска шир се вълнуваше пред него и в нея той видя още нещо. Верни да вдигат меч срещу верни и да ги посичат. И огън, в който ги хвърлят. И друго видя: да вдигат тялото му и да го разнасят, да го качват на кораб, да го пренасят по море като стока, като улов…

Но знаеше, че каквото има да става, ще да бъде по волята на Отца ни. Затвори очи и рече в себе си:

„Господи, помилуй“. Тогава лодката пристана до него.                                  

Андрей Захариев е доктор по философия, преподавател по антична философия в ПУ ”Св.Паисий Хилендарски”. Дългогодишен водещ на предаването „Библиотеката” и на новините на БНТ. Водещ на предаванията "Неделя X 3" и "История. бг". Основател и участник в хора за църковнославянска музика „Юлангело”. Автор на книгата "Метрополитен" ("Хермес", 2015) и на стихосбирката "До поискване" ("Жанет 45", 2016).
Предишна статияПовече злодеяния, по-малко животни
Следваща статияИзповедта на Толстой