0
1233

Зрителна измама с пропагандна цел

Разговор с Емил Урумов, куратор на изложбата „Палат Потьомкин“, която представя артисти, номинирани или носители на Наградата на Фондация „Рикар“. Въпросите зададе Людмила Димова.

Десетина артисти от френската сцена, номинирани или носители на наградата на Фондация „Рикар“[1], представят в изложбата „Палат Потьомкин“ в Националната галерия/Двореца (до 20 август 2017 г.) свои интерпретации върху колониалната история на Френска Гвиана, случващото се в бежанския лагер в Кале или по границата между САЩ и Мексико; коментират въздействията на туристическата индустрия върху традиционните общности, наративите на формиращото се национално самосъзнание в Косово, медийните дискурси и ролята на градоустройството и паметниците. Артистичните им жестове са обединени около редица проблеми, формулирани от куратора Емил Урумов: взаимоотношенията между изкуството и съвременното общество; между една изложба и нейния контекст; ролята на артистичната институция в центъра на града. Заглавието на проекта отпраща към техниката на създаване на зрителна измама с пропагандна цел. Неслучайно тук е цитиран споменът на Кристо от времето, когато е все още Христо Явашев: През петдесетте години следвах история на изкуството в София. Единствената връзка с външния свят беше прочутият „Ориент-Експрес” и правителството имаше голям интерес хората, които пътуват с влак и разглеждат околността, да добият впечатлението за едно функциониращо селско стопанство. Като студенти по изкуство ние трябваше да ходим в почивните дни в колхозите, за да обясняваме на селяните как да поставят селскостопанските инструменти, превозните средства и купите със сено, така че всичко да е чисто и да изглежда като благосъстояние.

Кураторът й Емил Урумов е роден през 1979 г. в Пловдив, живее в Париж. Изучавал е визуални изкуства, има магистърска степен като куратор (Университет Париж I, 2009). Асистирал е на кураторите Пиер Бал-Бланк и Ханс Улрих Обрист. Куратор и ко- куратор на изложбите Tension Economy (CAC Parc Saint Léger, 2016, Франция); Theatre of Operations (Théâtre de l’Usine, Женева, 2015); The Galápagos Principle (Palais de Tokyo, Париж, 2013); There is as yet insufficient data for a meaningful answer (2012, CAC Villa du Parc, Франция).

Настоящите му изследвания са насочени към политическата природа на изложбените пространства, пропускливостта между ролята на куратора и артиста, нестабилната форма на кураторството, връзката език – изкуство и медийния и критически контекст на съвременните изложби.

Изложбата е организирана от Перно Рикар България, Фондация „Рикар“ и Националната галерия в София, с подкрепата на Френския институт.

„Палат Потьомкин“ – така наречена, изложбата съдържа силен критически заряд. Да, наистина, много от посетителите на изложбата в София ще се съгласят, че живеят във фалшива реалност. Как стигнахте до идеята за това заглавие?

Заглавието препраща към израза „Потьомкинови села“, обозначаващ зрителна измама с пропагандна цел. Той е свързан с една апокрифен анекдот: в царска Русия по времето на Екатерина II имало посещение от чужди посланици, които обикаляли Крим. Княз Потьомкин (на него, между другото, впоследствие е кръстен и известният броненосец, който е в основата на сюжета на едноименния пропаганден съветски филм) получава ролята да разхубави тези села, като ги боядиса и построи фалшиви бутафорни фасади. В изложбата това заглавие действа като средство за критичен анализ на ролята на екосистемата на изкуството – институции, артисти и куратори – особено на това място: бившия царски дворец, проектиран от чуждестранни архитекти и декоратори, и като всеки дворец използван за показна витрина на бивши политически режими. Въпреки трансформацията му в културна институция, той още се използва епизодично като „декор“ за прием на чуждестранни политически гости или, поради разположението си, като фон на манифестации и паради.

Процесите на имитация са характерни за страните с колониалното присъствие, за периферните общества, които преживяват себе си като изостанали. Днешна България не е изключение. Като куратор в какви измерения разглеждате тези процеси?

Въпросът за имитацията е много актуален във вчерашна и в днешна България. В страната е ставало или става въпрос за други видове колониализъм: най-вече османски, съветски и неолиберален капитализъм. Например фактът, че династията на Фердинанд е „вносна“ и даже свързана с френските Бурбони (по сградата на Двореца все още се виждат френски монархически лилии наред с българския лъв), може да се интерпретира като определящ облика на Двореца, архитектурно свързан с Австро-Унгария и Франция, един поглед към Западна Европа, който след Освобождението е бил главно вдъхновение за обновлението на османския аспект на градовете, като се започне с центъра на столицата. В днешни дни от архитектурна и археологическа гледна точка в България и даже конкретно в София има много случаи, в които се наблюдава или некачествено подражателство чрез недомислена архитектура, или фасадна реновация – може да се каже даже фалшификация – на древни архитектурни обекти с „патриотична“ или демагогска цел, която би убедила само тези чуждестранни посетители, чиито светоглед се ограничава до Дисниленд.

В периода на монтажа на изложбата кои ваши предварителни идеи се наложи да преосмислите?

Всяка изложба с свързана с компромиси и по различни причини не всички идеи успяха да се сбъднат, което е донякъде нормално в този сложен процес на организиране на изложба. Например не успя да се реализира идеята за творба в общественото пространство около Двореца, за което съжалявам, понеже това щеше да свърже по-конкретно изложбата с града. Имах желание да покажа и картина от исторически български художник, изобразяваща Двореца през 1945/6 г., която поне символично щеше да свърже сградата с нейните околности и история в изобразителното изкуство. Но това беше осуетено – за голямо мое разочарование относно състоянието на българските културни институции – от Софийска градска художествена галерия, която по неуместни и най-вече идеологически причини не пожела да осигури заем на картината.

Местоположението на изложбата – Националната галерия в София, е определящо за проекта. Защо?

Сградата е много интересна, като този неин характер представлява предизвикателство за организирането на такъв тип изложба. Залите са с много декорации, нещо като антипод на неутралността на пространствата от типа white cube (бял куб), които са обичайни за съвременното изкуство. Намирам, че от естетическа гледна точка изложбата се вписа по интересен начин в тези пространства. Историческият аспект и ролята на сградата бяха, разбира се, още по-важни за проекта. Също така, в случая декорът не е само пасивен, а и активен: не става въпрос само за стени, а и за хора, които живеят или (в днешни дни) работят в тях. Институцията проследи проекта в рамките на това, което можеше да си позволи като експертиза, оборудване и налична енергия. За останалата организационна част се изгради сътрудничество с локални софийски партньори – видеотехника, транспорт, сценография, печат, технически експерти и асистенти, от които изключително важен беше артистът Калин Серапионов, във функцията си на координатор на продукция, както и участващият български автор Стефан Николаев.

Вашите настоящи изследвания са насочени към политическата природа на изложбените пространства. 

Препращам ви към книгата „Политиката на пространството“ на Анри Льофевр (La politique de l’espace). В нея се описва, че съществото на архитектурата, урбанизма и изобщо пространството е силно политическо: „Има политика на пространството понеже пространството е политическо“. В такъв широк смисъл и изложбеното пространство има своя микрополитика, освен макрополитиката, чрез която темите на изложбите и творбите го свързват с света. В едно такова пространство министрите, партиите, изборите, политическите речи и пропаганда, въоръжените и икономическите сили, финансирането се заместват от други термини: директор, екип, бюджет, партньори, спонсори, бариери, аларма, пазачи, приходи, субсидии, експертиза и контраекспертиза, откриване и т.н. Един предишен мой проект, Théâtre des opérations в Женева, се занимаваше конкретно с разликите в идеологията на пространствата за съвременнo изкуство и тези на театъра.

Как се спряхте на авторите, които участват в изложбата „Палат Потьомкин“?

Авторите като цяло са изключително интересни представители на френското съвременно изкуство или поне на някои тенденции в него. Те са млади, но утвърдени на световната сцена, работят с различни медии: фотография, видео, инсталация, скулптура, пърформанс. Сюжетите, които изследват, са много разнообразни и имат връзка с различни точки на планетата: страните от бившия Източен блок, отвъдморските територии, бившите колонии, градски или отдалечени райони във Франция и по света.

Апелирате „за критическо преосмисляне и преизграждане на основите на нашия социум“. Как виждате ролята на изкуството в този процес?

Изкуството, въпреки важната му роля, не е крайна цел в този процес; то има спомагателна или съпътстваща функция, но за да има успех в крайна сметка, трябва в по-общ план да има активен граждански процес на критическо мислене и желание за прогрес. Във всеки случай, изкуството понякога има свойството да изразява успешно алтернативно мислене или критика, различни от политическия или медиен мисловен „мейнстрийм“. Оттам нататък всичко зависи от съзнанието на широкия социум, без който гласът на художниците остава глас в пустиня.

Преди изложбата бе обявена и стажантска програма за гидове, насочена към студенти и докторанти от Националната художествена академия. Как мотивирате участниците в нея?

Гидовете са изключително важни спрямо контекстуализацията на тази изложба, в която има сравнително непривични медии и сложни концептуални процеси. Те са „живите гласове“ на творбите от изложбата и ще могат да представят своя собствен поглед към тях.

Не сте чужд на българската културна сцена. Спомням си вашето участие като куратор в Нощта на музеите в Пловдив, преди това беше изложбата на Стефан Николаев отново в Пловдив…

В България засега съм организирал няколко проекта, които споменахте. Един от тях беше в едно интересно и проблематично място: изоставеното кино „Космос“ в Пловдив, което, надявам се, не ще има Потьомкинова съдба, като например Тютюневите складове в града. Иначе най-вече творя в Западна Европа, в страни като Франция и Швейцария.

Как гледате на вашата връзката с българската художествена сцена?

По време на откриването констатирах, че проектът вдъхновява българската сцена, като (цитирам) – „пример и доказателство за това, че може да се постигне впечатляващ проект на съвременното изкуство в тази столична институция“.

С какво опитът ви като асистент на куратора Ханс Улрих Обрист определи вашата представа за професията?

За Ханс Улрих Обрист би трябвало да говоря в множествено число, понеже става въпрос за една изключително ефикасна система, нещо като конвейер за куриране и писане на всевъзможни текстове. Тази система зависи до голяма степен от една организация по швейцарски, по-ефикасна от финансова институция или прес-агенция, и от асистенти, между които бях и аз. Този опит ми беше много полезен, за да разбера как функционира кураторството на такова световно ниво, в своята леко „неолиберална“ глобализирана версия. Междувременно по отношение на съдържанието успях да изградя свой собствен авторски подход, за което беше изключително важна срещата ми с Пиер Бал-Блан, френски куратор, по-малко известен в България, но невероятно ключова фигура в съвременния размисъл около изкуството и изложбите. Той ще има участие в рамките на изложбата, през уикенда на 1-2 юли 2017 г., когато ще има пърформанси и разговори с артисти. Ще говори за кураторската си роля в документа 14 Атина/Касел – една среща, надявам се, споделена и с читателите на Портал Култура.

 

[1] Основана през 1999 г., наградата на Фондация „Рикар“е първото отличие за млади таланти в сферата на съвременното изкуство. Всяка година се отправя покана до независим куратор, който да организира изложба във фондацията, представяща група от млади артисти от френската сцена. Жури, в чийто състав влизат колекционери, директори на музеи и куратори от предишни издания, присъжда награда на един от участниците. Тя се състои в откупка на негово произведение, което след това се дарява на Центъра „Жорж Помпиду“ и се представя в постоянните му колекции, както и във финансиране на проект на лауреата в чужбина.