0
764

Зюлейка Добсън

Романът „Зюлейка Добсън, или Оксфордска любовна история” е създаден през 1911 г. и е блестяща сатира на университетския живот и трагико-романтичната литература. Прочетете откъс от него.

zul1На български език се появи един легендарен, така да се каже „каноничен”, роман – Зюлейка Добсън, или Оксфордска любовна история на Макс Биърбом, известен с измисления си от Дж. Б. Шоу прякор „несравнимия Макс”. Биърбом (1872-1956) е сатирик, театрален и литературен критик, есеист, прозаик, карикатурист; но и денди – впрочем, романът опитва да подхвърля размишления тъкмо по темата що е дендизъм. Биърбом е автор на един есеистичен текст от 1898 г., който и до днес остава манифестен за цялото дендистко движение, но тъкмо настоящият роман е основният му артистичен принос към текстуално „освещаване“ на дендизма. Така или иначе, Биърбом, благодарение на произхода и талантите си, съчетани с менторството на Оскар Уайлд, с лекота навлиза в литературните и артистичните среди на късновикторианска и едуардианска Англия. И ги превзема със замах.

Романът се появява в далечната 1911 г. и носи името на главната си героиня. Неизменно присъства във всички класации за най-добрите англоезични романи на всички времена. Прилича на трагедия, звучи като комедия, някак встрани от която иронично стои авторът и често-често намига с някой къс история или литература. Романът има реномето на блестяща сатира на университетския живот и трагико-романтичната литература; реномето на виртуозен разказ за цената, каквато една култура или една прослойка може да плаща  за своите илюзии.

Изданието е на КХ – Критика и Хуманизъм, а преводът на Атанас Игов.

 

„Зюлейка Добсън, или Оксфордска любовна история”, Макс Биърбом, изд. КХ – Критика и Хуманизъм, 2015, превод Атанас Игов, художник Яна Левиева

 

I

Старата камбана, която известява пристигащия влак, прозвуча на Оксфордската гара и студентите, които чакаха там – пъстри фигури в туид или каша, – отидоха до края на перона и безцелно се загледаха в релсите. Млади и безгрижни, в заревото на следобедното слънце те никак не пасваха на протритите дъски, върху които стояха, на избледняващите светлини на семафорите и на вечно сивите стени на добре познатата им и маловажна за тях старовремска гара, която все още нашепваше на туриста последните прелести на Средновековието.

На вратата на чакалнята за първа класа, надменен и вдъхващ респект, стоеше ректорът на колежа „Джудас“. Облечен като старомоден свещеник, той приличаше на абаносов стълб на традицията. Между широката периферия на копринената му шапка и бялото пространство на нагръдника на ризата се показваха очи и нос, които често будеха завист у ястребите и орлите. В напредналата му възраст го крепеше абаносовият бастун. Единствен той беше достоен за обстановката.

В далечината прозвуча свирка. Сред облак дим се появи корпусът на локомотива, а след него – виещият се дълъг влак. Облакът нарастваше. Шумът ставаше все по-силен и го изпревари. Влакът се превърна в огромно побесняло чудовище, и следвайки инстинкта си за самосъхранение, всички се отдръпнаха от края на перона. (Те обаче не знаеха, че заедно с влака пристига една далеч по-ужасна опасност.) Влакът навлезе в гарата с фучене, дим и трясък. Едва бе спрял и вратата на един от вагоните се отвори и оттам на перона пъргаво изскочи едно жилаво и лъчезарно създание, облечено в бяла пътна рокля и с мека шапчица, обсипана с изящни диаманти.

Истинска звезда! В нея се вторачиха стотици очи, а притежателите им изгубиха сърцата си по нея. Ректорът на колежа „Джудас“ беше сложил на носа си очила с черни рамки. Когато го забеляза, нимфата се втурна към него. Тълпата й направи път. Тя застана до него.

– Дядо! – извика тя и целуна стареца по двете бузи. (Нямаше младеж, който не би дал поне петдесет години от бъдещето си за този поздрав.)

– Скъпата ми Зюлейка – каза той, – добре дошла в Оксфорд! Имаш ли багаж?

– Купища! – отговори тя. – Имам и прислужница, която ще го намери.

– В такъв случай – каза ректорът, – да тръгваме направо към колежа.

Той й предложи ръката си и двамата бавно се запътиха към изхода. Тя бърбореше радостно, без да се изчервява заради дългата редица очи, покрай които преминаваше. Запленени от нея, всички младежи вече бяха забравили за роднините си, които бяха дошли да посрещнат. Родители, сестри и братовчеди тичаха насам-натам по перона. Нехаейки за задълженията си, младежите бяха образували стегнат кордон в чест на своята чародейка. Те я следваха мълчаливо. Видяха я как скочи в ландото на ректора, видяха как той седна от лявата й страна…

Ландото се носеше към колежа „Джудас“ през бедняшките квартали, които свързват Оксфорд със света. По пътя нямаше много млади хора, тъй като всички бяха долу при реката и поздравяваха екипажите – беше понеделникът от седмицата, в която се провежда лятната Регата на осморките[1]. Но се появи един прекрасен младеж, яхнал кон за поло. Той повдигна сламената си шапка, опасана със синьо-бяла лента, към ректора.

– Това – каза ректорът – е дукът на Дорсет, студент от нашия колеж. Днес ще вечеря на моята маса.

Зюлейка се обърна да погледне Негова светлост и видя, че той не беше дръпнал юздите на коня и дори не погледна през рамо назад към нея. Тя леко се сепна от смайване, но устните й едва се бяха нацупили, преди да се извият в усмивка…

Когато ландото излезе на „Корн Стрийт“, друг младеж, който вървеше пеша и беше съвсем различен, поздрави ректора. Беше облечен с овехтяло и безформено черно сако и твърде къси панталони, а и самият той беше доста нисък – почти джудже. Лицето му беше също толкова безлично, колкото и походката му. Той гледаше с присвити очи иззад очилата си.

– А този кой е? – попита Зюлейка.

Ректорът силно се зачерви.

– Този – каза той – също е студент от „Джудас“. Мисля, че се казва Ноукс.

– А той ще вечеря ли с нас? – попита Зюлейка.

– Със сигурност няма да вечеря с нас – каза ректорът. – Категорично не.

За разлика от дука, Ноукс се спря, за да хвърли пламенен поглед назад. Той гледаше втренчено, докато ландото се изгуби от късогледите му очи, и после продължи с въздишка самотната си разходка.

Каретата се движеше по „Броуд Стрийт“, над мястото, където навремето земята бе почерняла под кладата на Латимър и Ридли[2], премина през порталите на колежите „Балиол“ и „Тринити“, покрай музея „Ашмолийн“. Суровите бюстове на римски императори гледаха надолу към хубавата непозната в колата от пиедесталите, с които са осеяни перилата на театъра „Шелдониън“. Зюлейка им отвърна с непринуден поглед. Неодушевеното не криеше особен чар за нея.

Миг по-късно един стар университетски преподавател се показа от книжарница „Блекуел“, където си купуваше книги. Той погледна през улицата и – за свое учудване – видя по веждите на императорите едри капки пот. Потрепери и побърза да си тръгне. Същата вечер в Общата зала на колежа той разказа какво е видял; нямаше учтив скептицизъм, който би го убедил, че става дума за халюцинация на човек, прекаляващ с четене на Момзен. Той упорстваше, че е видял точно това, което описва. Щяха да минат цели два дни, преди да повярват поне малко на разказа му.

 

Да, докато ландото пътуваше, от веждите на императорите наистина започна да се стича пот. Поне те видяха опасността, която бе надвиснала над Оксфорд, и отправиха предупреждение, доколкото можеха. Нека им се признае това. Нека то ни направи по-снизходителни към тях. Знаем, че приживе те са били отвратителни, някои от тях – nihil non commiserunt stupri, saevitiae, impietatis[3]. Но в края на краищата твърде малко ли им е наказанието? Тук, в Оксфорд, неумолимо изложени завинаги на мраз и пек, на ветровете, които ги брулят, и на дъждовете, които ги рушат, те изкупват като статуи мерзостите на гордостта, жестокостта и похотта си. Някогашните развратници сега нямат тела, някогашните тирани сега са короновани, но с корони от сняг; някогашните богоравни биват бъркани сега от американските туристи с дванайсетте апостоли… За тези императори, които никой не оплаква, времето няма да има край. Със сигурност това, че този ясен следобед те не се радваха на злото, което щеше да сполети града на тяхното покаяние, бе знак за някакво милосърдие.

ХI

Казах вече, че съм слуга на Клио. И когато го казах, усетих, че ме погледнахте със съмнение и ропот.

Не че се съмнявахте, че съм свързан по някакъв начин със семейството на Клио. Дамата, на чието име нарекох тази книга, е жива и някои от вас я познават лично, а всички вие я познавате по име. Още щом прочетохте първата страница и се досетихте, че темата ми ще бъде онзи епизод от живота й, който преди няколко години се превърна в такава сензация сред четящите вестници… Нека ви обясня как стоят нещата…

Знайте тогава, че много дълго Клио никак не била доволна. Била достатъчно щастлива – така каза, – когато напуснала за пръв път дома на баща си Пир, за да стане Муза. Това скромно начало тя си припомня с нежност. Имала само един слуга – Херодот.

Романтичният елемент у него й харесвал. Той умрял, а тя се озовала заобиколена от способни и верни слуги, които така си вършели работата, че тя се изнервяла и потискала. Очевидно за тях животът се състоял единствено от политика и военни операции – неща, към които тя, като жена, била доста безразлична. Ревнувала от Мелпомена. Струвало й се, че собствените й слуги работят… по някаква маса от сухи подробности, които можело и да бъдат забравени. Слугите на Мелпомена пък работели с материал, който бил неизменно интересен – с душите на мъжете и жените…  Клио била особено поразена от една забележка на Аристотел, че трагедията е „по-философска“ от историята, тъй като се занимава с това, какво би могло да бъде, докато историята се занимава просто с това, какво е било. За нея това резюмирало едно чувство, което изпитвала често, но не можела да формулира точно. Разбирала, че дисциплината, на която е начело, в най-добрия случай стои по-долу. Разбирала, че точно това, което харесвала – и то с право – у бедния Херодот, било същото, което му пречело да бъде добър историк. Не е редно да се смесват факти и фантазии… Но Клио можела поне да се въздържа да не чете творби, които… се предполагало, че вдъхновява. Веднъж-дваж всеки век хвърляла по един поглед върху една или друга нова историческа книга единствено за да я остави със свиване на рамене… Общо взето, през вековете се преструвала, че смята историята за най-голямото от всички изкуства… Прекарвала почти цялото си време в четене на романи…

Една неделя следобед – в деня преди понеделника, когато започва настоящият разказ – й хрумнало колко хубаво нещо може да е историята, ако историкът разполага с привилегиите на романиста. Представете си, че той може да присъства на всяка сцена, която ще описва – едно невидимо и неизбежно присъствие – въоръжен със способността да надзърта в сърцата на всички лица, чиито действия се е заел да наблюдава…

Докато музата се реела така замечтана, Зевс (приел облика на последното произведение на мис Ани С. Суон[4]), направил обичайното си посещение. Подвоумила се тя с острия си ум и се обърнала към него с крилати слова: „О, Зевсе, баща на богове и хора, гръмовержецо, какво искаш от мен? Но първо ще кажа какво аз искам от теб!“, и започнала да го умолява да даде на пишещите история същите привилегии, каквито бил дал на романистите. Държанието му изцяло се променило. Изслушал я изключително строго, с онази внушителност на господар, който никога не допуска личното влияние да замъгли преценката му. Мълчал известно време, след като тя приключила с молбата си. После, с гръмовен глас, от който планината Парнас потреперила, й отговорил. Признал неудобствата, които съпътстват труда на историците. Но романистите – нима не били и те в неудобно положение? Трябвало да работят с хора, които никога не са съществували, със събития, които никога не са се случвали. Единствено благодарение на привилегията си да се намират във водовъртежа на тези събития, в самите черва на тези герои, те можели да се надяват да задържат вниманието на читателя. Ако и историците получели такива привилегии, търсенето на романи щяло да спадне моментално и много хиляди прилежни и заслужили мъже и жени щели да останат без работа. Всъщност Клио го молела за невъзможна услуга. Но той можел – „би могъл евентуално“, били думите му – да склони поне веднъж да стане нейното. В такъв случай всичко, което трябвало да стори, било да държи под око земната шир, и веднага щом тя има основания да смята, че някъде предстои да се случи нещо много важно, да избере някой историк. И него Зевс щял моментално да направи невидим и неизбежен и да го дари със способността да прониква в душите и с безукорна памет.

Следобеда на следващия ден бдителното око на Клио видя как Зюлейка се качва от перона на гара Падингтън на влака за Оксфорд. След няколко мига се озовах на Парнас. Клио набързо ми разказа защо съм там и какво трябва да правя. Каза ми, че ме е избрала, защото знае, че съм честен, способен и с трезва мисъл, а и познавам Оксфорд. След миг вече бях пред трона на Зевс. С един наистина величав жест, който никога не ще забравя, той протегна ръка към мен и се сдобих с обещаните дарове. И после – хоп! – и се озовах на перона на гарата в Оксфорд. Влакът щеше да пристигне чак след час…

Какво щеше да се случи? Далновидността не е част от арсенала ми. От всичко, което знаех за мис Добсън, заключих, че тя щеше да има голям успех. Това бе всичко. Ако имах инстинкта, даден на онези императори от камък, и даже на кучето Коркър, щях да помоля Клио да изпрати на мое място някой с по-здрави нерви… Винаги съм бил привърженик на доктрината, че да разбираш всичко, означава да прощаваш всичко. Благодарение на Зевс разбрах всичко за мис Добсън и при все това имаше моменти, когато тя ме отвращаваше – моменти, в които ми се искаше да не съм я виждал никога нито отвътре, нито отвън. Веднага щом дукът на Дорсет я срещна в понеделник вечерта, почувствах, че съм длъжен да го държа постоянно под око. И все пак имаше моменти, когато ми беше толкова мъчно за него, че се чувствах като скот заради това, че го следях.

Откакто се помня, непрекъснато ме тормози едно съмнение дали съм истински джентълмен, или не съм. Никога не съм се опитвал да дефинирам това понятие – единствено трескаво се чудех дали в обичайно приетото му значение (каквото и да е то) то важи и за мен. Мнозина твърдят, че качествата, които то включва, са главно морални – добро сърце, почтено поведение и т.н. По време на мисията на Клио установих, че честта и добрината ме теглят в противоположни посоки. И ако честта ме теглеше по-силно, това правеше ли ме повече или по-малко джентълмен? …”

превод от английски: Атанас Игов



[1] Гребна регата, в която се състезават отбори от по осем гребци от различните колежи на Оксфордския университет; бел. пр.

[2] Хю Латимър и Никълъс Ридли – англикански епископи, изгорени на клада на 16. X. 1555 г., двама от тримата „Оксфордски мъченици“; бел. пр.

[3] лат. – Няма нещо, което от безчестие, жестокост или вероломство да не са извършили; бел. пр.

[4] Псевдоним на шотландска писателка на романтична проза за жени (1859-1943); бел. пр.