Начало Идеи Гледна точка Иван Методиев
Гледна точка

Иван Методиев

Деян Енев
07.12.2016
6186

DEnev 

Старият механизъм беше механизъм на колячеството, а сега действат удушвачи. Оставят те мизерията и криминалните престъпници да те довършат. А те са чисти. Ужасяващо чисти.

 (Иван Методиев, в интервю с автора от 2001 г.)

Мизерията и унижението – съдбата на огромната част от българското общество – бяха съдба и на поета Иван Методиев. Затова викът-плач на неговата поезия не е литературна тема, а съдба. И именно защото страданието не бе само негово и именно защото бе и негова съдба, неговата поезия придобива класически смисъл, нарежда се до поезията на големите в мартиролога на българската литература, чието слово е било глас и съвест на своята епоха.

И именно защото този глас бе глас на онези, които остават неми в подземията на историята, този глас бе опасен.

(Светлозар Игов, из предговора към „Избрано” на Иван Методиев, 2004 г. „Факел”.)

Този текст по-долу трябваше да излезе като послеслов към новата стихосбирка с избрани стихотворения на Иван Методиев „Пейзажи на душата” (Избрани стихове и поеми, поредица „Световни поети” на „Изток-Запад, 2016 г.), наред с текстовете на още няколко човека. Но някой прецени, че текстът по някакъв начин нащърбява паметта на поета. И текстът не излезе като послеслов към стихосбирката.

IM

Ето сега този текст.

***

Поетът Иван Методиев умееше като никой друг да говори с душата на родината си – с нейния пейзаж, с нейните животинки, с нейната земя и с нейното небе.

Той ги посочваше и ги заговаряше. И от техния диалог се раждаше поезията му. Именно способността да говориш с родното пространство в ехото на времето отличава гласа на големия поет от гласовете на всички останали поети.

Нещо повече – той беше баткото на онези малките, населяващи родината му. Беше закрилникът им. На щурчетата, на вълчетата, на жабчетата, на костенурчетата, на рибите, на селцата, на калинките, на шипките, на щурците. На децата, на майките, на бащите. На сираците. Една от стихосбирките му дори се казва така – „Песни за сираци и сирачета”. Той, който сам не можа да оцелее в мутропрехода ни, в поезията си съумя да ги защити, защото им даде глас.

Ето какво написа Светлозар Игов в предговора си към „Избрано”, книгата, която поетът сам подреди, но не доживя да я види отпечатана. „…през юли 2003 г. поетът напусна дома си, казвайки, че тръгва към Пирин. След седмица тленните му останки са намерени край Банско. Смърт при „неизяснени обстоятелства”? Напротив, обстоятелствата са прекалено ясни, замъгляват ги онези, които не желаят да се види очевидното, което поетът пределно ясно е казал в заветната си творба „Дай ми” – бягството му от „голямото тържище”. Защото истинската поезия представя „ценни книжа”, които не се котират на тържището на живота…”

Запознах се с Иван Методиев в началото на осемдесетте. Той беше бляскав човек. Кариерата му вървеше стремително нагоре. Още първите му две стихосбирки „Прости сетива” и „Пейзажи на душата” го бяха превърнали в явление. Беше редактор на поезията в сп. „Септември”, беше член на Управителния съвет на СБП. Но понеже още през 1983 г. бе написал „милиони майки вият в бедняшките вселени”, знаеше къде е границата между поезията и голямата поезия.

Сега малцина си спомнят за онзи прословут „Град на истината” от началото на прехода. Още по-малко си спомнят, че той беше основан именно от поети и писатели – това добре може да се види на архивните снимки. Иван Методиев също живя няколко месеца в палатка до президенството. В едно интервю година-две преди смъртта си той ми каза: „Българските поети и писатели направиха този преход, те го подготвиха и го подготвяха много дълго време. Политиците не могат да разберат, че поетиката е пътят към хармонията – т.е. към собственото им оцеляване. Голямата драма на нашите политици е, че те са пирамидални, те не са хармонични.”

Това са думи, за които може да се отдели един билборд пред парламента, мисля аз. Един вечен билборд.

В началото на деветдесетте Иван Методиев издаде няколко книжки от своето списание „Нава”. Спомням си как трескаво събираше в кафенето на писателите на „Ангел Кънчев” 5 текстовете за първия брой. След време, ако използваме западната терминология, тези няколко неугледни книжки на „Нава” ще струват хиляди евро.

Така че, който ги притежава, да си ги пази. Те наистина са „ценни книжа”.

После Иван Методиев стана галерист. Държа две галерии, в гаражче на ул. „Елин Пелин” до сегашния площад „Журналист” и в един апартамент на ул. „Любен Каравелов”. С една дума, поетът се опитваше да оцелява. Беше се оженил за трети път и освен двамата синове, Милен и Йосиф, от предишните си бракове, вече имаше и щерчица, Ния. В онова интервю го бях попитал:

– Ти как оцеляваш, поете? С какво живееш, с какво храниш семейството си?
– Не знам какво да кажа. Живея с огромна вина към децата си. Три деца са това. Хайде, единият е голям. Но щерката е на четири години и половина. Трудна работа…

Както се вижда, отговорил ми е сдържано, стиснал зъбите. В стихотворението „Дай ми” не е така. Там бащината му болка е хрип. Не хрип – кръв! Намерете стихотворението, прочетете го.

То, впрочем, не е включено в настоящото издание.

В интервюто го бях попитал още:

– Какво представлява духовното ти убежище, „малката стаичка на сърцето ти”?
– Аз живея на партера, работя в кухнята, има една джанка, която расте точно до прозореца. Няма нужда от завеси. По нея се катери една котка с котенцата си. Сега има три. В джанката живеят синигери и врабчета. Кухнята изглежда много голяма с това дръвче. Врабците и синигерите изведнъж се стрелкат да клъвнат някоя троха, когато котката е задрямала. Имам чувството, че обичат да си играят с тази котка. Всичкото това може да се нарече духовно убежище. Във всеки случай в него има и ритъм, и безкрайност – двата цвята на нищото, което наричаме душа. Зад дръвчето наблизо е детската площадка. Гласовете на децата не ми пречат, а ми помагат. Само ако някое се разплаче по-силно, скачам веднага на прозореца. Това също е ритъм.

Какво ли се е случило с тази джанка сега, със синигерите и врабчетата? Сигурно джанката пред блока на Иван в „Младост” е изчезнала в изкопа на нов блок.

През юли 2003-а поетът Иван Методиев се качи на влака и замина за Пирин. Слезе от влака, стигна до една река и започна да си говори с шипките, скакалците и рибите. Посмъртните издания на книгите му „Повече тишина” и „Избрано” излязоха благодарение на хората, които и приживе му бяха подавали ръка – Румен Леонидов, Иван Цанев, Екатерина Йосифова и вече покойните Малина Томова и Калина Ковачева.

Три години след смъртта му излезе и поетичният му трактат „За образите и световете”. Вътре той формулира гениалното си прозрение, че поетичният принцип е основен закон на мирозданието.

Нещо, за което споменава и Йосиф Бродски.

Иван Методиев е погребан в гробищата на Банско. За гроба му се грижи една местна жена, Мария. В началото, разбира се, тя изобщо не била чувала за Иван Методиев. Стигало й да знае, че това е гробът на Поета. След време изчела книгите му. А сега Мария също пише стихове. И хора, които са ги чели, казват, че стиховете й са много хубави.

Ето така се отплащат посмъртно поетите. Големите поети.

Деян Енев
07.12.2016

Свързани статии

Още от автора