1
4009

Иван Милев и неговото време

Монографията „Иван Милев” от изкуствоведката д-р Евдокия Петева-Филова (1901-1973) има своята стойност не само като първата студия за творчеството на художника, но и поради факта, че доста от репродуцираните в нея картини са в неизвестност. След 73 години Националната библиотека  „Св. св. Кирил и Методий” пусна второто й издание. Публикуваме кратък откъс от него заедно с изказвания на редактора Петър Величков и на Светла Хантова, родственица на авторката.

Milev1Монографията „Иван Милев” би имала друга съдба и би била преиздавана след 1940 г. неведнъж, ако д-р Евдокия Петева-Филова не бе съпруга на министър-председателя Богдан Филов. След екзекуцията му за нея започват тежките години на изселническия живот. Обречена на самота, далеч от близките, тя обикаля от град: Дулово в Добруджа, Русе, Ловеч… Оставена без никакви средства, живее при нечовешки условия. Забранено й е да пише и да получава писма от близките си, които я мислят за умряла. От 1957 г. до края на дните си е въдворена в Самоков, където започва да работи над монография за възрожденския иконописец от Самоковската школа Никола Образописов.Тази последна творба излиза чак през 1994 г.

„Иван Милев”, Евдокия Петева-Филова, Национална библиотека  „Св.св. Кирил и Методий”, 2012, 15 лв.

Д-р Евдокия Петева-Филова е родена на 21 март 1901 г. в Шумен. Баща й, полковник Васил Петев, взима активно участие в Сръбско-българската, Балканската и Междусъюзническата война, награждаван е. Бил е адютант на цар Фердинанд, известно време ръководи Военното училище в София. Майка й, Неда Папазова, произхожда от заможна казанлъшка фамилия, производители и търговци  на розово масло.

Scan10001 copyЕвдокия Петева завършва Първа девическа гимназия в София, след което заминава за Вюрцбург, Германия, за да следва история на изкуството и философия. Завършва висшето си образование през 1924 г. и защитава докторат. След завръщането си от Германия работи като уредник в Етнографския музей в София. Занимава се с научна работа. Авторка на критически отзиви, на статии и изследвания в областта на българската етнография, на студии, посветени на българските народни песни, накити, на керамичното и текстилното изкуство. От това време са трудовете й „Български народни шевици”, „Български народни колани”, „Метални съдове” и други. През 1941 г. става член на Клуба на българските писателки. През 1932 г. тя се омъжва за проф. Богдан Филов, един от изявените български археолози и държавник: председател на БАН, министър на народното просвещение, на външните работи, министър-председател в периода 1940-1943 г. и регент на малолетния цар Симеон II (1943-1944). Осъден на смърт чрез разстрел от т.нар. народен съд след 9 септември. Присъдата е изпълнена на 1 февруари 1945 г. Евдокия Петева-Филова умира на 5 март 1973 г.

Ето какво разказва Светла Хантова, племенница на Евдокия Филова, за тежката съдба на своята леля след 9 септември.

През 1940 г. излиза монографията на Евдокия Филова за Иван Милев, с когото я свързва лично познанство. Богато илюстрирана, книгата има своята стойност не само като първата студия за творчеството на художника, но и поради факта, че доста от репродуцираните в нея картини са в неизвестност. Както днес твърди внукът на Иван Милев, арх. Александър Тодоров, 30 платна на Иван Милев (1897-1927) са били откраднати от трезора на БНБ и изнесени отвъд океана. Обирът се е случил между 1944 и 1950 г., а картините били оставени на съхранение от вдовицата Катя Наумова след първите бомбардировки над София през Втората световна война. Съпругата и нейната дъщеря Мария са водили две дела, които са били прекратени от прокуратурата, след като следите стигнали до бивши високопоставени банкови служители. Фотоси на 23 от изгубените картини има в монографията на Евдокия Петева-Филова.

Редакторът на актуалното издание, писателят Петър Величков, напомня, че ако след 1989 г. Евдокия Филова е преоткрита като съпруга на известен политик и е издаден нейният дневник, то тя все още не е реабилитирана като изкуствовед.

Д-р Евдокия Петева-Филова

Иван Милев и неговото време

… Интересно е наистина обстоятелството, че Милев, който не бе уведомен за естетическите убеждения, съществуващи в другите страни, остави картини, които имат допирни точки в общия си характер с творбите на създателя на виенския сецесион Густав Климт (1861-1917). Някои приятели и критици у нас твърдят, че Милев е силно повлиян от Климт. Тъкмо затова е интересно да се съпостави изкуството на двамата художници.

Онова, което свързваше тези двама художници, тъй далечни един от друг, родени и отрасли в тъй различни условия, са следните характерни черти в изкуството: елегантен рисунък, широки, ритмични линии, орнаментални детайли, плоски повърхности, употребяване на контрастни тонове и онова декоративно (макар и у двамата художници не съвършено еднакво), почти хиератично великолепие, което се среща както у Милев, така и у Климт. Милев напомня на Климт само в цветовете, в декоративната живопис на своите работи от първите години.

Климт и Милев имат нещо общо и по отношение на съдържанието на тяхното изкуство. Климт избира прости сюжети за композициите си, първобитни факти от човешкото съществуване, които и Милев тъй много обичаше: живот, смърт, приятелство, любов. Но Климт не обича разказвателната живопис, той често рисува алегории, откъснати от анекдотични детайли, а у Милев обратно. При това у Милев се градеше всичко (въпреки идеята, мисълта) на една по-конкретна, по-първична, народна психология на формата.

Густав Климт започна с едно съвършено академично, западноевропейско художествено становище. Неговата силна и зряла индивидуалност, след като създаде особен стил, се прояви със своя съвършено ориенталски акцент едва по-късно. У Ив. Милев не беше така. Той не получи западно образование. Той носеше ориенталски акцент у себе си и го прояви още в гимназията и като студент. Това, което Милев създаде като студент и в първите години на своето творчество, има най-много допирни точки със стила на Климт. Тъкмо затова едва ли е допустимо едно влияние от страна на големия виенски майстор върху провинциалния български художник. Ив. Милев не беше още нищо видял, когато у него картините се зараждаха изобщо само във връзка с някакъв разкошен декор, нещо, което констатираме и у Климт. Младият Милев сигурно дори не е подозирал за съществуването на Климт, когато, подтикнат от своята интуитивна сила, създаваше източни стилизации и геометризирани форми. Дори да допуснем, че Милев е видял някои Климтови репродукции в списания – те в никой случай не могат да бъдат от такова крупно значение за цялото творчество на Милев, който още от самото начало прояви едно много лично и характерно дарование.

Родството на двамата художници ще трябва да си обясним по друг начин. За влияние и дума не може да става. Един странен афинитет, една психологична и морална прилика лежи сигурно в основата на това родство. Климт и Милев си приличат така, както двама съвършено чужди хора могат да си приличат по характер, по темперамент и вкус. Нареде с това чисто психологично обстоятелство нека потърсим и едно чисто културно-историческо звено. Климт е имал слабост към Ориента. Той притежавал сбирка от ценни паметници на ориенталското изкуство, японски щампи и други. Споменахме също каква голяма слабост имаше Милев към художествените произведения на Далечния изток. Неведнъж той е твърдял, че там е само истинското изкуство. Климт се възхищаваше от Изтока. Милев го чувстваше. Милев знаеше и ценеше духовната същност на източното изкуство, без да се поддава на някакво директно влияние оттам.

Ако за Климт историците на изкуството цитират думите на Метерних, че при вратите на Виена започва Азия, и с това искат да обяснят източния вкус у Климт, колко повече за Ив. Милев имаме право да кажем, че той е наистина дете на Изтока. Ако Климт е източен човек, колко повече Милев има право да бъде смятан за такъв, без оглед на значението и величината на единия или другия художник. Наклонността към ориенталщина е много по-естествена, по-спонтанна и налагаща се, отколкото у Климт, който беше напълно европейски художник, преди да приеме за своето изкуство нещо от Изтока. Връзката между Милев и Климт е Ориентът. Онзи Ориент, който Милев носеше в себе си и нямаше нужда да отива във Виена или да вижда творбите на Климт, за да го почувства.

Ив. Милев, още преди да излезе от родното си място, бе започнал своята декоративна живопис според своята природа, според своята кръв и спонтанно чувство. Творческият път, по който Милев тръгна, не е бил чужд и на виенския художник. Интересно е да се съпоставят два портрета на г-жа Блох-Бауер от Климт и на г-жа Анна Стайнова от Милев. Те и двата в общия си вид напомнят на руски икони. И при двата портрета лицето, ръцете бият в очи със своя матов блясък, а останалото тъне в едно орнаментално великолепие, което тъй много напомня на колорита и златото на византийските мозайки. Ето къде се крие тайната на приликата между двамата художници. Че Милев и Климт са сходни изобщо по начало и по природа, се вижда и от линията, по която върви едното и другото изкуство. И двамата художници, след увлеченията си към силно хиератични и плоски фигурални композиции, както и към орнаментални ефекти, показват желанието да рисуват човешко тяло и да заместят първобитните фигури с по-гъвкави пластични тела. И Милев, както и Климт, в основата си не беше декоратор. В края на живота си Климт промени отношението към формата, увеличи обема, намали значението на рисунъка и колорита, започна да търси в пространството пластичната сила на изобразеното тяло. Същите етапи, както бе обяснено по-преди, преживя и Милев. Разликата е само тази, че Климт успя да постигне своите художествени стремежи, а Милев умря, преди да бе направил това. Той не се беше занимавал още с човешкото тяло, с положението на неговите членове, с неговото тегло. Той знаеше, че не може повече да разрешава пластични задачи само със средствата на колорита. Милев очакваше тепърва едно прояснение, едно освобождение, едно избистряне, което трябваше да го доведе до голямото изкуство, до собствен проблем в изобразяването.

На главната страница: Ив. Милев, Свети Илия (фрагмент)