0
4656

Иво Беров

През дългите дни, месеци и години без работа той правеше така – когато имаше пари, се качваше на малката си кола и обикаляше селата, до които можеше да отиде и да се върне за един ден. Гледаше, снимаше и помнеше. И после за някои от тях написа песнички. Една от тях е песента му за село Чибаовци. Качена е в You Tube през 2010 г. В клипа на песничката се виждат завоите на тесния път, окован в тунел от зеленина. Вижда се как чистачките на колата размазват капките дъжд по предното стъкло. Вижда се стадо овце, надупченият асфалт към селото, отпраните тенекии на автобусната спирка, ръждясалата табела с името „Чибаовци”, паметникът на загиналите в Балканската война мъже сред подивелия от трева площад. Иво подрънква на китарата и пее с нешколувания си глас – и изведнъж несръчната песничка се превръща в страховито свидетелство за времето, което всички ние знаем, помним и живеем и което изчегърта до кокал ценните хора.

Когато имаше пари за бензин, той се качваше на малката си кола и обикаляше достъпната му България. И понякога от тези горчиви пътешествия на самотника вдън самотата се раждаха песнички.

Попитахте ли го къде отива? Дадохте ли му колан да се препаше, защото неговият беше от времето на казармата и се беше скъсал? Дадохте ли му елече, за да му е топло на гърба? Прочетохте ли книгата му „Бетонната фея”? Попитахте ли го какво пише сега?

Ето ви сега текста на „Песен за село Чибаовци”:

– Извинете, село Чибаовци дали е натам?

– Ъхъ. 

Нахалост ли толкова път пропътува – където му хрумне, където си ще. / А пътят към село Чибаовци сякаш е изсънуван. / А селото сякаш не съществува въобще. / Тук само за малко е спрял катунът, / да напои измислените си коне. / А той ще смени една спукана гума. / И ще продължи към другите светове. / Светът се върти около три неказани думи – / думата „чао”, думата „да”, думата „не”. / А до село Чибаовци вече няма кой да пътува. / И той не може повече да го сънува. / И нощем брои – едно, две, три… / Село Чибаовци още си съществува. / До село Чибаовци има хиляда петстотин трийсет и осем овце. 

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияДървото на живота
Следваща статияДа танцуваш „извън кутията“