0
2480

Играта на Милчо Манчевски

© manchevski.com

Разговор с македонския режисьор преди премиерата на новия му филм „Върба“, с която се открива есенното издание на 24-ия София Филм Фест.

Преди пандемията новият филм на Милчо Манчевски „Върба“ успя да види доста свят и пропътува огромни фестивални разстояния от Тайпе до „Фанташпорту“. Дойде моментът и есенното издание на 24-ия София Филм Фест в тази толкова странна година да бъде открито именно с него – на 25 септември от 19.30 часа на платформата „София Съмър Фест“, с още една прожекция същия ден от 18.30 часа в кино „Люмиер“. Манчевски, който е сред любимите гости на публиката на СФФ през последните две десетилетия, ще получи наградата на фестивала на откриването, а интересният факт е, че прожекциите на 25 септември ще бъдат и премиера на „женската версия“ на „Върба“, тъй като на всички световни фестивали досега е била показвана, селектирана и награждавана „мъжката“ версия. На въпроса да търсим ли паралели с „Хазарския речник“ на Павич, или с други световни примери, режисьорът отговори, че често се получава – не само в киното, а и в други изкуства – накрая да имаш повече от една версия и да не ти се иска да се откажеш от нито една. Във всеки случай двете версии не са чак толкова различни една от друга, просто „мъжката“ е малко по-динамична, а „женската“, която ще видим в София – малко по-дълбока. Разговорът ни започна в началните дни на пандемията, когато Милчо Манчевски беше първият македонски творец, който се включи активно в кампанията да се пазим взаимно по време на COVID кризата (с инициативата „Остани вкъщи с Милчо“, предоставяйки всичките си филми на Македонската телевизия за излъчване). Продължихме да разговаряме и по време на подготовката на есенния СФФ.

Г-н Манчевски, ще ми се да започна от един детайл във „Върба“, автоцитатите – от уж съвсем дребни визуални детайли до фундаментални послания.

Част от тях са преднамерени, да, но когато човек тръгне веднъж по тоя път, като се отвори тази врата, се получават и някои случайни автоцитати. И това, мисля, е една игра, хубава и за автора, и за публиката, но най-важно е тази игра да не стане централна за произведението, а да си остане подправка, добавка за вкус. Като при Хичкок, който във всеки свой филм се появява в някой кадър. Или като при Полански, някои предмети се повтарят в различни негови филми. Така и аз си поиграх с някои цитати: някои са по-големи като ритуалното семейно биене на девойката в първата част, други са по-малки… ето, например във всеки мой филм аз се появявам на фотография – не в роля, а фотографиран. Тук (изрязан от картон – б.а.) рекламирам кафе, в предишния филм – „Бикини Муун“ – бях отпечатан на тениската на един от героите и т.н. Това е игра, но мисля, че в цялостната картина по-важното е, когато схванем, че правенето на изкуство трябва да бъде игра, отиване в непознатото, трябва да е весело – както му е весело на детето, което си играе спонтанно. Това трябва постоянно да го има, да се търси и намира нещо ново, като същевременно е нужна страшно много дисциплина и много работа. Като казвам да си играе човек, не искам да кажа, че той трябва да е и безотговорен. Само да бъде свободен… А за да се претвори тази игра в изкуство, трябва страшно, страшно много работа и много дисциплина, особено в едно такова изкуство като филмовото, което се нуждае от изключително добра организация, техника, финанси, работа с други хора. Значи за да я отиграеш добре тази игра, трябва да бъдеш и добър ученик.

И в трите истории във „Върба“ темата за майчинството е централна. Да търсим ли паралели с по-ранния ви и доста по-различен жанрово филм „Майки“?

Да, забелязвам и аз, че темата на „Майки“ се повтаря. Това не е преднамерено, но е истина. Аз имам написана и една книга, която се казва „Духът на майка ми“ (издадена през 2000 г.). И тъй като правя авторски филми, а не холивудски или подвластни на индустрията, тук винаги има и някое отражение на автора, ама това не съм го планирал, тоест отражението тук е на нещо несъзнателно. Обикновено когато работя, се захващам още в самото начало, в ембрионалната фаза или с някое чувство, с някоя основна емоция, или с някой основен, универсален сюжет, около който ще се развива цялата история. Така че не тръгвам нито от темата, нито от посланието, а от интересна наративна ситуация. В случая с „Върба“ – какво се случва, когато хората имат вътрешен конфликт в семейството си, например, искат да имат деца, пък не могат да имат… А чувството, което ме водеше в тоя филм, изначалното чувство беше желанието да изследвам нещо архаично, приказката, преданието – да бъда като дете, което се въодушевява от приказка. И така се появи тази архаична, стара, средновековна част от филма в началото… Но с развитието на филма виждаш, че това не ти е достатъчно, искаш да му поставиш и контраст, нещо, което е допълващо, за да се получи накрая по-пълно, по-оформено. И така се появи и съвременната част във филма.

Кадър от филма „Върба“,

Също запазена марка и в предишните ви филми…

Да, да. Аз много обичам този контраст – и като зрител, и като автор. И ми е много интересно, когато в един момент си в дадена история, а в следващия земята под краката ти е сякаш изчезнала и се намираш на съвсем друго място. Е, разбира се, това трябва да бъде много добре отработено, да е оправдано, за да може накрая двете състояния да се съберат и да ти дадат ново, трето измерение, а не да бъде само шок. И съм много доволен от начина, по който във „Върба“ преминаваме от едната към другата история – по подобен начин беше и в „Преди дъжда“… Спомням си, че веднъж гледах като зрител „Преди дъжда“ в Болоня – вече беше минало малко време от премиерата и можех да погледна на него от дистанция – и като зрител много ме зарадва точно този момент на промяна. Казах си: въодушевяващо е, интересно е.

Едно от нещата, с които боравите изключително майсторски, е тази… как да я нарека… асиметрия в разказването на различните истории.

Мисля, че симетрията винаги е малко насилена. Трябва по-скоро да има баланс – и емоционален, и наративен баланс трябва да има в произведението на изкуството. Но пък и балансът не е задължително винаги да е симетричен. По-комплексното равновесие е асиметрично, но дава по-балансиран резултат. Във „Върба“ имаме три истории, от които първата е старовремска, но втората и третата са съвременни. От друга страна, имаме моменти, които свързват първата история директно с третата, или втората излиза на преден план… И могат да се правят много пермутации, но мисля, че емоционалното пътуване на зрителя е много по-важно, отколкото рационалният анализ на творбата. Ако книгата или песента,  платното или филмът са в състояние да ме грабнат и да ме поведат, не ми трябва да разбирам структурата и механизмите им. Можем да разговаряме за структурата и механизмите, разбира се, дори от гледна точка на това дали произведението ни е харесало, или не. Но това по никакъв начин не може да замести емоционалното му преживяване.

Признавам си, че гледах „Върба“ точно по този начин – първия път емоционално, а втория – анализаторски.

Обикновено така и трябва, нали? Ако творбата е добра, ще ме поведе – колкото и да съм опитен или критичен… А втория път и аз гледам анализаторски, защото искам да разбера как е направена. Относно „Върба“, съвсем оправдано е в такъв един филм да се концентрираме и върху структурата, защото тя е важна в него, тя го прави уникален… А на мен като автор структурата винаги ми е била интересна, дори в експерименталните ми студентски филми, които бяха структуралистки.

Какъв е личният ви баланс между глобалното и локалното? Езикът в архаичната първа част е доста различен от съвременния македонски като изговор и това допринася и за особената автентичност.

Всеки филм трябва да бъде и локален, и универсален, както и всяко произведение на изкуството изобщо. Не вярвам, че съществува произведение, което да е само универсално, бидейки изцяло откъснато от своята почва, от своята култура. От друга страна, мисля, че често се прекалява, когато фестивалите наблягат на националните кинематографии… Филмът е добър или лош. Откъде идва е по-маловажно. Има автори, които успешно преминават от една кинематография в друга. И всичко накрая опира по-скоро до една бюрократична необходимост да бъдат поставени някъде. Да, „Върба“ е македонски филм, който е приет много добре и по други меридиани, например в Тайван или в Италия, на тези места хората го приеха, защото го почувстваха свой, защото им говори за нещо, което им е близко. И това се постига, чини ми се, защото говорим за универсални човешки ситуации, за тъги, болки, радости, присъщи на хората по цял свят. А относно автентичността… почтително към разказваната от филма или от книгата история е начинът, по който героите говорят или са облечени, да съответства на този исторически момент, за който авторите на произведението са решили да говорят. Но това е и неизбежно. Добре, ако е книга, може и да не споменеш как са облечени героите, ама във филма няма как да го избегнеш. Ситуацията, локацията, сценографията във филма са много конкретни, дори когато иде реч за фантазия. Затова аз винаги се опитвам да правя честно и правдиво предварително проучване – как е изглеждало едно планинско македонско село от XV век например, но също и как се живее в днешно Скопие – и като чувство, и фактологически, че и политически. По същия начин направих проучванията си за филма „Прах“ – как са живели хората в Дивия Запад в края на XIX век и в Османската империя в началото на XX век… Мисля, че когато правим филм, който е относително реалистичен или относително натуралистичен, трябва да останем верни на обективната картина. Но задачата на филма не е да прерисува действителността по начина, по който го правят соцреализмът или някои други направления днес, задачата на изкуството е да създаде един комплексен емоционално-философски свят, а не да прерисува нещо. С други думи, не е най-важно да се покажат политическата и обществената ситуация на разказвания момент, а да се създаде един богат емоционален, интелектуален и философски свят. А снимката на реалността е само бонус, въпреки че много често хората се хващат точно за нея и изпадат в капана на очакването филмът да бъде политически репортаж или новина за CNN или „Нешънъл Джиографик“… Всичко това го разказвам заради опита, който съм имал в Холивуд или въобще със западния поглед върху култури, които за Запада са непознати.

Както във всеки ваш филм, тук има и безброй музикални референции – освен факта, че може би за първи път използвате във ваша кинотворба собствена песен от периода на ню уейв групата „Бастион“, тук ще добавя и музиката на „битолския Жобим от Ню Йорк“ Кръсте Роджевски, участията на видни авангардисти като Джиян Емин или представители на съвременната ромска музика в Македония като тромпетиста Асан Рашид от „Черкезите“… И всичко това, без музиката да е от основните теми във „Върба“!

Много ми е драго, че и това сте забелязали, защото то също беше част от скритите намерения на филма. Всички хора, които споменахте, плюс Шпато, Диме Поповски и Игор Василев… Македония има хубава музика и история на хубавата музика, която тук исках да регистрирам. По същия начин, по който искаш близките приятели да ти дойдат на празника, така тези хора, които са ми мили и създават музика, която обичам, попаднаха във филма. И дали за няколко секунди само, дали за цяла сцена, във филма има цял куп интересни музикални фрагменти от голям брой отлични музиканти.

По време на снимките 

Къде е това магично място, където е заснета средновековната част от филма?

Първата част е снимана в Мариово, което е обширна планинска област с равнина, намира се между Кавадарци, Прилеп, Битоля и гръцката граница, под връх Каймакчалан. Там е бил Солунският фронт и все още има каски от Първата световна война, които местните хора използват да сипват храна на кокошките, 100-годишни военни каски… Магичен е този край, прекрасен е. Вулканичните скали се простират на много широка площ, а визуалното богатство идва от това, че карстовите образувания карат целия пейзаж да изглежда по-графичен. От тези камъни селяните строят къщите си от векове, поради което тези къщи все още изглеждат като да са вдигнати през X или XV век. А областта е почти изцяло обезлюдена, затова малко се променя в наши дни и когато отидеш там, не знаеш какъв момент от миналото ще откриеш.

Скалите, камъните… Камък има и по-дълбоко вплетен в наратива – и буквално, и метафорично. Какво означава камъкът във „Върба“?

Намерението ми беше да оставя това каменно присъствие мистично, камъкът да бъде част от мозайката, която част всички ще видим. И всеки, който поиска, ще опита да му даде своето обяснение и да го вгради в своята си история. Аз не искам да правя внушения. Камъни има и в първата част, и във втората – във втората мотивът се повтаря няколко пъти… В един момент исках камъкът да го има и в заглавието на филма дори… Мисля, че това е още една от ония игри, за които говорихме в началото. Ето, в първата част Милан убива бабата с камък (то не е камък, а съд, корито, ама на много хора им прилича на камък), също така поставя камъка под главата на Донка под върбата, когато правят бебето, и на стареца във втората част, когато е блъснат от кола, му поставят камък под главата, за да му помогнат… А камъкът е и причината, поради която двамата млади успяват да се срещнат в любовта.

Още един ключов мотив – тишината и мълчанието. И в този филм имате централен персонаж, който не говори. Само маркирам въпроса, за да не издаваме какво става на финала на третата част…

Да, с това като че затворих един кръг. В началото на първия ми филм главният герой не говори и в края на последния ми засега филм главният герой не говори. Има нещо много интересно в това мълчание по ред причини: когато човек мълчи, вероятно чувства и мисли повече, неговият диалог със средата е по-инакъв. Когато този диалог е без думи, това не означава, че човекът не общува – означава, че просто не казва нещата експлицитно, с думи – и това ми е много интересно. И трето, филмът е медия, в която имаш милион други изразни средства, които могат да бъдат дори по-убедителни от думите. И е добре понякога авторът да бъде по-аскетично настроен, да не се обляга само на диалога, а и на тия други средства. Може би това са причините, поради които от време на време се връщам към герои, които не говорят.