1
1271

Игра на символи и човешки слабости

Жорис-Карл Юисманс,„Наопаки”, ИК „Персей”, 2014, превод Румен Руменов, редактори Красимир Проданов и Мариян Петров

HuysmansJorisKarl
Жорис-Карл Юисманс

След 130 години българският читател разгръща романа на Жорис-Карл Юисманс „Наопаки” (ИК „Персей”, 2014 г.).

„Боже, смили се над християнина, който се съмнява, над неверника, който иска да вярва, над каторжника на живота, който отплава сам през нощта, под небе, неосветено вече от утешителните светлини на старата надежда!” (Дез Есент, главният герой на „Наопаки”)

Korica NaopakiИма произведения, които се явяват ключови за разбирането на една епоха. Нещо повече, времето обикновено помита детайлите и следващите поколения виждат нещата глобално, някак от разстояние. Затова е толкова важно да притежаваме тези ключове – те носят удовлетворението да проумеем отдавна отминалото, да го съживим. Нали именно това, което е присъствало в него, помага да се развият вкусовете ни, предпочитанията – и да сме такива, каквито сме и ние сега…

С двойно по-голяма сила тези размишления важат за „Наопаки”, романа на Жорис-Карл Юисманс, роден Шарл-Мари-Жорж Юисманс (1848-1907). Между двете му имена всъщност няма голяма разлика, няма и неразгадаема история. Просто баща му е холандец и Юисманс избира като почит към него холандски еквивалент на френското си по рождение име.

Големите провокации обаче предстоят. Сега, от дистанцията на близо век и половина, може да срещнете любопитни определения за Юисманс. Писателят, създал „Наопаки”, е едно от тях. Или пък Кръстника на декаданса. Също писателят сатанист. Откривателят на Маларме. Всичко това е вярно, прекарано през призмата на биографията му, явява се част от многоликия образ на Юисманс. Често в живота си е бил неразбиран, неподкрепян. Самият той не спира на едно място, не се задоволява с определения, които го причисляват към дадена школа. А има превъзходни шансове за това. Част е от Групата на петимата заедно с Мопасан, Гонкур, Зола и Флобер. Сякаш с кръвта си възприема „Възпитание на чувствата” именно от Флобер – признава, че това е творбата, която му оказва най-голямо влияние.

Ролята му в утвърждаването на натурализма на френската литературна сцена е безспорна. Юисманс публикува творбите си и те му носят славата на един от най-добрите в това течение. Някъде в началото на 80-те години на ХІХ в. обаче в него се заражда идеята да създаде роман, който да отговори на тогавашния начин да се консумира изкуството изобщо. Юисманс мечтае да създаде картина на света, който оформя културните ценности, но да го направи смело, дръзко – като не се съобразява с представите за същността на литературната фраза. „Наопаки”, или „Наобратно”, както може да се преведе още заглавието на книгата – A Rebours, ще влезе в разрез не само с литературните, но и с естетическите норми като цяло. Създавайки съвършения свръхестет, Юисманс се надява да удари шамар на всички, които крепят живота си върху претенцията, че разбират от изкуство. Нещо повече, използвайки език, в който фразата се разпада, думата често мени изначалния си смисъл, Юисманс разчиства затлачената според него от прекалено много форми, от прекалено много създадени творби културна реалия. Първоначално красива като цвете с много листа, с цветове, книгата се превръща в октопод, чиито пипала настъпват ту към времето, в което и Римската империя се е разпадала, ту в лоното на Църквата, за да покаже фалша, който и там битува. А героят на Юисманс е ненадежден, той е всичко лошо, което носи тази епоха, той е парвенюто, човекът със снобските вкусове, с претенциите, изпитващ ужас от простолюдието и от… стомаха си.

Навлязохме май в същността на „Наопаки” – за да я караме поне ние наред, нека кажем, че книгата излиза през 1884 г. След точно 130 години я разтваряме и ние. Първото впечатление идва от подзаглавието на „Наопаки” – роман без интрига. Залогът обаче е около 2000 години човешка история, защото символите, с които борави ловко Юисманс, се разпростират сякаш върху носна кърпа – носна кърпа на благородник, именно върху тази лесно обозрима времева епоха. По своя си начин върху повествованието влияят Саломе, Ирод, после римските поети, профанирането на латинския, запазването му в християнските манастири… Идва ред и на Маларме, на Верлен – на съвременниците на автора. Изведнъж се оказваме обградени от изкуството на вековете, макар че главният герой не прави и крачка извън скромната си къща в провинцията. Казахме ви, стомахът му в повествованието е поставен на една нога с тези форми на изкуство. Няма как да преглъщаш велики рими или да се наслаждаваш на хармонични образи,  ако те боли корем. Свойство е на лошата поезия, на лошото изкуство и на лошата храна да ти докарват неразположение.

Директно казано, героят на „Наопаки”, Дез Есент, има запек – обаче при това западащо изкуство и този невротичен свят, какво друго може да си докара човек, освен някоя досадна болест… Символното ниво на „Наопаки” е много по-дълбоко, разбира се. За да илюстрира обаче плиткостта на възприемане на същностните процеси в изграждането на личността, формирането на вкусовете й, Юисманс се нуждае от известна доза натурален изказ. А избраният герой е превъзходен за това… Едновременно богат и беден, от аристократичен род, който и съществува, и вече е изчезнал от картата на благородието; смел, но страхлив; даже Дон Жуан, но всъщност маркиз дьо Сад… Противоречията в характера на Дез Есент са безброй. Кой друг, ако не напълно объркан човек – със запек, може да подреди световната култура, да изтласка стойностното напред…

„Наопаки” е фина книга, въпреки че наглед интрига липсва, тя е силна с панорамата, която дава на своите читатели – и именно това сякаш ги привлича към сюжета, към думите, към действието… Юисманс декларира, че действие няма, но невротичният му герой непрекъснато препуска из вековете, преценява, премисля, издига пиедестали, само за да събори от тях тези, които току що е обявил за недосегаеми. Той оспорва върховенството на природата, в името на бляскавия фалш инкрустира например корубата на костенурка със скъпоценни камъни… Готов е да направи оранжерия от отровни цветя, за да докаже пошлостта на света. Всичко вече създадено е в тази категория с много малки изключения. Важното е да вървим наопаки – ние да създаваме ароматите, вкусовете, шарките, живота…

Важна част от изграждането на този необикновен роман е играта с думите, словосъчетанията, езиковата форма. Често изреченията са безсмислени на пръв поглед, защото ги произнася човек с помътено съзнание и липса на ясен фокус по отношение на интересите си, на вкусовете си. Именно обаче тази форма казва за един или друг поет, за тази или онази картина, за навиците, за нравите на парижкия елит, на отците от Църквата много повече, много по-директна истина. Интересно е как грубият наглед език на Дез Есент се явява неизменно свързан с разяждащите съставки в душите на тези, за които сега, в този момент, си мисли… А той мисли наистина много…

Именно мисловният процес е онова, което приковава вниманието ни към „Наопаки”. Макар и без интрига, книгата на Юисманс носи удивително много преживявания за разглезения ни откъм действие на героите вкус. Сам авторът казва, че това е неговата провокация към читателите – да няма действие, да отсъства диалог. Стигнал дори по-далеч, което може би шокира аудиторията от края на ХІХ в., Юисманс лишава романа си от женски образ, няма я любовната авантюра. Точно това парижани не могат да му простят.

А книгата се разпада всеки път, когато опитаме да я четем по нормалния за един роман начин. Прилича на онези калейдоскопи, в които изуменият поглед открива стъклен пъзел – толкова цветен и толкова непостоянен в същото време. Всяка глава от „Наопаки” е един такъв поглед вътре в калейдоскопа. Лично Дез Есент, благородникът не на място, завърта калейдоскопа, за да скрие от нас естетически издържаната гледка. Юисманс е дал на героя си правомощия да използва цялото си презрение, обидчивост, сухота, даже снобизъм… Но честно казано, каквато и лошотия да вложи в мислите си, накрая и тя се разпада. В липсата на смисъл – основна позиция на декаданса по отношение на всяко едно явление, Дез Есент изгражда свой индивидуален поглед към същността на нещата, към творчеството, към основни ценности, да речем религията. Затова и книгата е силна именно с този елемент на преобразуване на старите енергии, на старото изкуство и ценности. Юисманс е дал тласък, който води до срутване на всякакви кули, пиедестали, паметници, дори кръстове… Изведнъж Вселената се свива до отправната си точка, именно точка… В „Наопаки” това е стомахът на Дез Есент. Но зарядът, пък и залогът са наистина много големи – включително за думите, както и за всяко едно друго изкуство тук; изпразваме ги от съдържание, за да им дадем силата отново да постигнат своя взрив… Може би Голям взрив.

Това, естествено, е просто един от ключовете как да четем тази книга. Ако тя помогне да се разпаднат собствените ни вкусове, да прогледнем отвъд непосилната лекота на битието, може би Дез Есент е полезен и за нашата епоха. Както е бил полезен за предишните… Няколко години след „Наопаки” се появява „Портретът на Дориан Грей”. Оскар Уайлд сочи „Наопаки” чрез своята творба – сам Дориан Грей я чете… Декадентството и дендизмът се оказват свързани. Дез Есент се явява граховото зърно, което толкова убива и в крайна сметка размърдва литературните вкусове в средата на ХХ век. Ако приемем, че експлозията на Юисманс се е състояла, то именно разширяването на схващанията ни за света ражда после Камю, Сартр. Нещата са свързани, Дез Есент може да ви го обясни… С нелогизма си, със своя неуместен естетически вкус, но пък с критиките за обществото – въпреки странните методи да се бори с него, героят на Юисманс се превръща в аристократа разбойник и за контрапоколението на 60-те. Според една популярна фраза оттогава, достатъчно било да те забележат с „Наопаки”, за да си част от вълната на новото, че и повече – да задушиш разума с прегръдките на плътското, нали точно то пък тогава се свивало до една точка, за да избухне в божествена наслада, миг удовлетворение, свръхнова…

„Наопаки” е бил провокация, скандал по времето, когато излиза. Ударът идва някак неочаквано – това показва, че Юисманс е успял. Сам следва пътя на героя си в следващите десетилетия. Избира изолация, заменя я със съмнителни практики и вярвания. Като героя си, бяга от вярата, докато тя не го погълне… И пак като героя си, разрушавайки всички стойности, успява да създаде предпоставките да се родят нови.

Като се има предвид, че тези 130 години от създаването на „Наопаки” са изключително интензивни за разбиранията ни, за процесите, които текат на всяко едно ниво, книгата на Юисманс попада на богата за размишления почва. Просто ни дава семенцето, погледа към калейдоскопа. Всеки вижда в него нещо различно.

А вместо да разтваряме завесите към самата книга – нали тя е манифест на декаданса, по-добре да ги спуснем. Такъв е светът, когато е наопаки