„Игра на топчета” на режисьора Димитър Димитров е филм за насилието, продиктувано от непотвърдена любов. Представя го Димитър Радев.
„Игра на Топчета” – 30 мин., 2008 г.
режисьор – Димитър Димитров
сценарий – Мая Неделчева
оператор – Борис Славков
монтаж – Йосиф Кокончев
В ролите: Йоанна Буковска, Борислав Младенов, Владимир Колев
Ще започна от това къде искам да търся фокуса на филма, който представям в рубриката „15 минути”, „Игра на топчета” на режисьора Димитър Димитров.
Цитатът е от разказ на Мигел де Унамуно, озаглавен „Премеждията на Сусин”. Сусин е малко момче, предполагам на възраст, приблизително близка до тази на героя от филма на Димитър. В разказа на Унамуно се срещат едно малко момче и един полицай, който във въображението на детето се превъплъщава последователно в различни персонажи, но все пак таласъмът полицай проговаря на момчето:
– Кажи ми чий си?
– На татко.
– А кой е твоят татко?
– Татко.
– Но кой татко, дете мое?
– Този на мама.
Служителят на реда се усмихна, защото също беше „на своята жена”. Твърде необичаен въпрос за детето – „кой е твоят татко?”. Сякаш можеше да има повече от един!
– Къде живееш?
– У дома.
– А къде е твоят дом?
– В дома на татко.
Казах, че започвам с разказа на Унамуно, защото отчаяно ми се иска всеки баща да има до себе си токова момче, такъв син, който да може безметежно да припознае в негово лице закрилник на своя дом, на своя живот, на любовта си, както казва Унамуно: „Сусин опря пламналата си буза на гърдите на своя защитник и остави на съня да заличи болките му.”
Все пак животът е изпълнен с противоречия и филмът на Димитър показва отношенията между родителите и децата в много по-различна светлина от разказа на испанския писател.
Ето накратко за какво става дума във филма „Игра на топчета”.
Действието се развива в малък град в България, в годините на комунизма. Младо семейство с малко дете отива да живее в провинцията, заради назначението на мъжа, който е военен. Адаптацията на новото място върви най-трудно за момчето, на майката също й е мъчно, бащата приема като истински войник промяната и е сигурен, че за семейството свикването е въпрос на време. Драмата във филма е, че майката и бащата са твърде заети със себе си и проблемите си, за да обърнат внимание на детето. Натрапчиво не искат да го забележат, дори на моменти липсата на желание за внимание към собственото им дете се превръща в бягство, в тъмнина, в безразличие!
Искам да спомена една от пакостите на детето във филма, момент, който е от най-ключовите. Родителите за пореден път отказват да подарят вниманието си на детето и то, ядосано и огорчено, отива да играе самичко в двора, където убива буболечка. Случката показва същото онова почти незабележимо, но ужасяващо отсъствие на любов, което в „Декалог” на Кшищоф Кешловски кара жената, която не знае какво да прави със собствения си живот, в пристъп на безсилие и ярост да счупи с пръсти стъблото на красивото домашно растение. Да, в единия случай насилникът е дете, а в другия – зряла жена, но и в двата насилието е продиктувано от отчаяно безсилие, от загубена надежда, от непотвърдена любов.
Понякога човек се събужда от сън и е благодарен, че кошмарът си е отишъл. Филмът на Димитър за мен е опит да се зададе въпрос: доколко детската психика може да различи нощните кошмари и тъмните призраци от тягостните дневни моменти на безобична врява?
Димитър Радев
Димитър Димитров е роден в София през 1986 г. Завършва НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” през 2010 г., специалност филмова и телевизионна режисура. През 2011-2012 г. учи в режисура в Мет Филм Скул – Лондон. Режисьор и съсценарист на късометражните филми: „Вечеря”, Borderline, „Игра на топчета”, „Зала номер 4”, „Кратка спирка по пътя”, „Мълбери Уолк”. През 2009 г. „Игра на топчета” получава трета награда на журито на Next Reel Film Festival, проведен в Сингапур и организиран от NYU Tisch School Of The Arts, както и наградата за операторско майсторство на Форум Хонорис Кауза в НАТФИЗ. През 2012 г. филмът му „Зала номер 4” е удостоен с наградата на публиката и втора награда на журито на Cergy Pontoise International Short Film Festival.