0
1828

Игрите на двойките

„Привидности“

Независимо дали изкуството копира живота, или обратното, кинофестивалите са чудесно място за събиране на материал за анализ на човешките взаимоотношения. В този аспект Cinelibri като фестивал на екранизациите предоставя двойна доза изкуство. И въпреки че подчертано се стреми към разнообразие в темите, а в някои от рубриките си „дръзва“ да напусне полето на литературната адаптация, тазгодишното издание на фестивала предостави любопитна възможност за съпоставяне на отношенията в двойката, видени през погледа на творци от различни националности и рамкирани от разнообразни формални решения…

В интерпретацията на французина Марк Фитуси романът „Предателство“ на шведската писателка Карин Алвтеген е повече драма (или трагикомедия) на нравите, отколкото трилър. Промяната на заглавието на „Привидности“ директно подсказва къде е поставен акцентът. За Ева (в превъзходното изпълнение на Карин Виар), директорка на библиотеката във френския център във Виена, всеки социален ангажимент е въпрос на имидж и престиж. И когато разбира, че съпругът ѝ Анри – световно известен диригент, я мами, тя измисля съсипващо репутацията (на любовницата) отмъщение, защото в буржоазната среда на семейство Монлибер и техните грижливо подбрани австрийски и френски приятели няма нищо по-важно от уважаваната фасада. Някъде между Молиер и Клод Шаброл, без да пренебрегва криминалния елемент от литературната основа, и балансирайки от сарказъм към съспенс и обратно, „Привидности“ извежда на преден план мита за перфектната двойка, който трябва да бъде спасен на всяка цена.

„Сантиментално“

Със случващото се зад фасадата на обикновена двойка продължаваме в „Сантиментално“. Испанецът Сеск Гай екранизира собствената си пиеса, която навява спомени за „Кой се страхува от Вирджиния Улф“, но без да дълбае свирепо в семейната драма, успява да се измъкне с чест от сравнението. Двойките са две, но едната е само буфер, лакмус или катализатор, за да се взриви привидното равновесие в другата. Ситуацията е камерна – за разлика от предишния филм тук зрители на „привидностите“ са само двама съседи и в действителност никой не се интересува от тяхното мнение. Поставен в контекста на „скандален“ секс дебат, интровертният сюжет напомня на двоен сеанс при психоаналитик. Хулио (Хавиер Камара е крайно убедителен като отегчено-огорчен съпруг) и Ана вече не се понасят, но някак си успяват да замаскират тази истина от самите себе си, докато не се оказват неволно провокирани да се разкрият. Думите са основното им оръжие и те са изпълнени с абсурда и горчивината на една споделеност, изгубена под пластове битовизъм, личностна неосъщественост и семейни кризи.

„Игрите на хората“

Интересуващи се повече от хорското мнение или твърде много от себе си, двойките, които не могат да намерят път към помирение на различията си, имат общо взето две възможности. Едната от тях – размяна на местата, ни демонстрира детайлно мултиплицирана  финландската режисьорка Йени Тойвониеми. „Игрите на хората“ е чудесно обобщение за отсъствието на правила, което едновременно освобождава и ограничава индивида като част от двойка. Някъде между наратива на Чехов и естетиката на манифеста „Догма ’95“, сюжетът събира група отдавнашни приятели в провинциална вила, където често са идвали като младежи. По случай 35-ия рожден ден на една от жените неволната равносметка разкрива, че изглежда никой от групата не е пораснал достатъчно. Изплъзващата се младост вече не е достоверно оправдание за житейските грешки, бивши двойки кръстосват спомени, формират се нови, думите се леят, но действията казват много повече… Любовта и ревността, носталгията и желанието за ново начало извеждат на преден план страховете от загубата и самотата.

„Историята на жена ми“

Втората възможност е раздялата. В „Историята на жена ми“ унгарката Илдико Енеди (чийто възхитителен „За тялото и душата“ (2017) спечели Златна мечка на Берлинале) екранизира романа на сънародника си Милан Фющ. Литературната основа се води „експериментална“, което сигурно е допринесло за поетичната съзерцателност и визуалната причудливост на филмовия разказ. Отвъд делничния смисъл на думите, историята се разгръща като паяжина от емоции (предимно подразбиращи се), погледи, действия и бездействие на двойката основни персонажи. Някъде през 20-те години на ХХ век капитан Якоб Щьор внезапно решава, че трябва да се ожени. И предлага на Лизи – първата жена, която влиза в кафенето, където току-що е обявил намерението си пред приятел. Бракът между непознати постепенно се превръща в предизвикателство поради дългите отсъствия на капитана и склонността на Лизи да прикрива скучаенето с недомлъвки и мистериозно поведение. За да спаси тази връзка, Якоб променя навиците си и се опитва да живее, както предполага, че се очаква от един съпруг, в това число да се бори с ревността и да бъде широко скроен, доколкото го позволява епохата… Странната атмосфера във взаимоотношенията им е подчертана от похватите на арткиното, но меланхоличната унесеност в разгръщането на сюжета не просто е в удивителен унисон с характерите и постъпките на героите, а по своеобразен начин очертава траекторията и колебанията в динамиката на всяка двойка.

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияИнформиран избор ли? Ужас!
Следваща статия30 години галерия „Аросита“