Публикуваме разказ от сборника на американската писателка, издаден от „Кръг“ в превод на Василена Мирчева

Лусия Бърлин e наричана „една от най-добре пазените тайни на Америка“. Приживе тя не е популярна. Умира през 2004 г., а през 2015 г. най-добрите ѝ разкази влизат в сборника „Идва събота“ (A Manual for Cleaning Women) – на български го издаде „Кръг“. Сборникът съдържа 43 разказа с автобиографични елементи, писани от Бърлин в различни периоди от живота ѝ. Веднага след публикуването си, книгата се превръща в бестселър и вече е преведена на повече от 30 езика.

Сякаш Бърлин се е огледала и е видяла празно място в прозата, което никой друг не е забелязал, затова е решила да го запълни с толкова живот, колкото може да побере – е, оказва се, че може да побере всичко, споделя поетът Майкъл Робинс в „Чикаго Трибюн“.

Бърлин разказва за поети, музиканти, бармани и домакини, за политици и предприемачи. Неподражаемият ѝ стил изцяло кореспондира с темите, които тя засяга в разказите си – чудото на обикновения живот, където трудностите, с които тя самата се сблъсква, са представени с хумор и самоирония, живо и почти документално.

Лусия Берлин (1936–2004) е родена в Аляска (САЩ). Детството ѝ в малки миньорски градчета е последвано от бляскави младежки години в Чили, тежък алкохолизъм, здравословни проблеми и множество различни професии, които практикува, за да се издържа. Има четирима синове от три провалени брака. Била е гимназиална учителка, телефонистка, чистачка, санитарка в спешно отделение. През 90-те години е била гост-преподавател по творческо писане в Университета на Колорадо в Боулдър, а по-късно става доцент в същия университет. Написала е 77 разказа, част от които приживе е публикувала в три сборника.

„Идва събота“, Лусия Бърлин, превод Василена Мирчева, издателство „Кръг“, корица Албена Лимони

Ел Тим

По една монахиня седи на вратата на всяка класна стая, черни раса, веещи се в коридора с вятъра. Гласовете на първокласниците, молещи се: Света Дево, пълна с благодат, Господ е с теб. Оттатък коридора втори клас започваше звънко: Света Дево, пълна с благодат. Застанала в средата на сградата, чаках триумфалните гласове на трети клас, последвани от първи: Господ е с тебе, последвани от ниско­то жужене на четвърти: Света Дево, пълна с благодат.

Пораствайки, децата започваха да се молят по-бързо, тъй че гласовете им се смесваха, сливаха се в един внеза­пен радостен напев… В името на Отца и Сина и Светия дух. Амин.

Преподавах испански в началното училище, което беше на другия край на игрището, подобно на детска оцветена играчка. Всеки ден, преди да вляза в клас, мина­вах през прогимназията, за да чуя молитвата, но и прос­то за да вляза в сградата, строена навремето за църква. Училището е било мисия, градена през XVIII век от испан­ците, строена, за да устоява насред пустинята. Беше раз­лично от другите стари училища, неговото спокойствие и солидност още служеха като заслон за питомците. Още пазеше покоя на мисията, на светилището.

Монахините в прогимназията се смееха и децата също се смееха. Всички монахини бяха стари, но не като уморе­ните старици, които стискат чантите си по автобусни­те спирки, а горди, обичани от своя Бог и от своите деца.

Те реагираха на обичта с благост, с гукащ смях, кътан и пазен зад тежките дървени врати.

Няколко послушнички метяха игрището, душейки за цигарен дим. Те бяха млади и нервни. Учеха „непривиле­гированите деца“ или „нарушителите на благоприличие­то“ и тесните им лица бяха уморени, изтощени от безиз­разно взиране. Нямаше как да проявяват благодушие или обич като монахините към средношколците. Техните средства бяха неумолимостта и безразличието към уче­ниците, които бяха тяхно задължение и техен живот.

Редицата прозорци на девети клас проблеснаха, дока­то сестра Лурдес ги отваряше, както обикновено, седем минути преди звънеца. Аз стоях пред оранжевата входна врата, гледайки моите деветокласници, които крачеха насам-натам пред телената ограда, телата им свободни и гъвкави, вратовете пружинираха, докато се движеха, ръцете и краката се полюшваха в ритъма на тромпет, който никой друг не чува.

Надвесваха се през оградата, говореха на англо-испан­ски диалект, смееха се шумно. Момичетата носеха тъм­носините училищни униформи. Като птички без глас, те флиртуваха с момчетата, които виреха зализаните си перчеми, обути в яркооранжеви, жълти или тюркоазени тесни панталони. Носеха разгърдени черни ризи или пуло­вери с V-образни яки на голо, тъй че разпятията блещука­ха върху гладките им кафяви гърди… пачуко[1] разпятията, които освен това бяха татуирани на опакото на ръцете им.
– Добро утро, мила.
– Добро утро, сестро.
Сестра Лурдес беше излязла навън, за да провери дали седмокласниците са се подредили.
Сестра Лурдес е директорката. Тя ме нае, никак не ù се искаше да плаща за преподавател, но никоя от монахини­те не говореше испански.
– Като на светска учителка, първата такава в „Сан Марко“, сигурно ще ви е трудно да контролирате учени­ците, особено като се има предвид, че част от тях са ви почти връстници. Не бива да допускате грешката, която много от младите монахини правят. Не се опитвайте да се сприятелявате с тях. За учениците всичко е сила или слабост. Вие трябва да държите властта… чрез дистан­ция, дисциплина, наказания и контрол. Испанският е из­бираем предмет, тъй че пишете колкото двойки искате. През първите три седмици ще можете да изпращате про­винилите се при вас ученици при мен да учат латински. За него няма никакви желаещи – тя се усмихна. – Ще видите, че това ще ви е много от помощ.

Първият месец мина добре. Заплахата от латинския беше голямо предимство. До края на втората седмица бях изгонила седмина ученици. Беше лукс да преподаваш на толкова малоброен клас, от който двойкаджиите бяха елиминирани. Родният ми испански много ми помогна. За тях беше изненада, че една „гринга“ говори толкова добре, колкото родителите им, ако не и по-добре. Бяха изне­надани, че схващам обидните им думи, жаргона за мариху­ана и за полиция. Стараеха се много. Испанският им беше близък и важен. Държаха се добре, но ме дразнеха тъпото им покорство и автоматичните им отговори и ги приемах почти като обида.

Имитираха думите и изразите, които използвах, и на­края започваха да ги използват толкова често, колкото и аз. La Piňa[2], подиграваха ми се за прическата, но скоро момичетата се подстригваха като мен. „Тая тъпачка не умее да пише“ – казваха, когато пишех с печатни букви по дъската, но не след дълго и те започваха да пишат печат­но в тетрадките си.

Още не бяха станали пачуко, гамените, които толко­ва им се искаше да бъдат, подмятаха сгъваеми ножове по чиновете и се изчервяваха, когато ги изпуснеха и те па­даха. Още не казваха „Няма на какво да ме научиш ти“. Ча­каха, с вдигане на раменете, да им бъде показано. А какво можех да им покажа аз? Светът, който познавах, с нищо не беше по-добър от онзи, който те имаха куража да пре­дизвикват.

Наблюдавах сестра Лурдес, чиято сила не беше като моята, обект на техния респект. Учениците виждаха вярата ù в Бог, в пътя, който бе избрала; те го почита­ха, без да ù позволяват да забележи отстъпчивостта им пред суровата сила, с която ги контролираше.

Тя нямаше как да се смее с тях. Те се смееха само когато се присмиваха, само когато някой се изложеше за нещо с въпрос, с усмивка, с грешка, с пръдване. Всеки път, докато усмирявах безрадостния им смях, си мислех за веселието, виковете и изблиците на радост у малките ученици.

Веднъж седмично и аз се смеех с девети клас. В понедел­ниците, когато внезапно се чуваше тропане по паянтова­та метална врата, едно властно ДУМ, ДУМ, ДУМ, което разтрисаше прозорците и отекваше в цялата сграда. Все­ки път подскачах от невъобразимия звук и класът започ­ваше да ми се смее.
– Влез – казвах и тропането спираше, и се смеехме, ко­гато влезеше някой дребен първокласник. Той пристъпва­ше по гуменки до бюрото ми.
– Добро утро – прошепваше, – може ли да ми дадете списъка за столовата?
После на пръсти се измъкваше и затръшваше вратата, което също беше забавно.
– Мисис Лорънс, бихте ли дошли за минута?
Последвах сестра Лурдес в кабинета ù и изчаках, дока­то звънецът спре да бие.
– Тимъти Санчес се връща в училище – тя спря, все едно трябваше да реагирам. – Беше изключен за кражба и при­тежание на наркотици. Но властите смятат, че трябва да завърши училище колкото е възможно по-скоро. Той е доста по-голям от съучениците си и според тестовете им е изключително интелигентен. Тук пише, че трябва да бъде „окуражаван и предизвикван“.
– Има ли нещо конкретно, което искате да направя?
– Не, всъщност, не мога да ви дам съвет… той е съвсем различен проблем. Смятам, че трябваше да го кажа. Не­говият отговорник по предсрочното освобождаване ще проверява напредъка му.

На следващата сутрин беше Хелоуин и децата от на­чалните класове бяха дошли маскирани. Забавих се да пог­ледам вещиците, стотината дяволи, които треперливо казваха сутрешните си молитви. Звънецът би, когато стигнах до вратата на девети клас.
– Свята майко Мария, моли се за нас – казваха те.
Останах до вратата, докато сестра Лурдес проверява­ше отсъстващите. Изправиха се, когато влязох в стаята:
– Добро утро.
Столовете им изскърцаха, докато сядаха.
Стаята утихна.
– Ел Тим – прошепна някой.

Той стоеше на вратата, светлината идваше отзад и очертаваше силуета му като този на сестра Лурдес. Беше облечен в черно, с риза, разгърдена до кръста, с ниско закопчани, опънати на стройния кръст панталони. Зла­тен кръст блестеше на мощните му гърди. Полуусмивка играеше на устните му, докато гледаше надолу към сес­тра Лурдес, а миглите му образуваха нащърбени сенки по мрачните скули. Черната му коса беше дълга и права. Той я приглади с дълги, изящни пръсти, чевръсти като птица.
Наблюдавах страхопочитанието на останалите. На­блюдавах момичетата, хубавките млади момичета, ко­ито си шушукаха в съблекалнята не за гаджета и любов, а за бракове и аборти. Бяха напрегнати, наблюдаваха го, изчервени и оживени.
Сестра Лурдес пристъпи в стаята:
– Седни, Тим.
Тя посочи стола точно пред катедрата ми. Той преко­си стаята, широкият му гръб приведен, вратът издаден напред, стойка на пачуко мъжкар.
– Разкарай лудата монахиня! – той се ухили, гледайки към мен.
Класът се засмя.
– Тишина! – каза сестра Лурдес.
Тя застана до него.
– Това е мисис Лорънс. Това е учебникът ти по испан­ски – той изглежда не я чу.
Броеницата ù тракаше припряно.
– Закопчай си ризата! – нареди му тя. – Закопчай се!
Той си вдигна ръката към гърдите, започна да търси копчето, а с другата – илика. Монахинята му избута ръ­ката и припряно започна да закопчава ризата му.
– Не знам как съм се оправял без вас, сестро – провлачи той. Тя излезе.
Беше вторник, диктовка.
– Извадете лист и молив. Класът автоматично се под­чини. – Ти също, Тим.
– Лист – изкомандва той спокойно. Лист хартия се стрелна към чина му.
– Llegò el hijo[3] – продиктувах аз.
Тим седеше и гледаше към стаята.
– Моливът ми е счупен.
Гласът му беше дълбок и груб, с онази грапавина, която се появява, преди да заплачеш. Подостри си молива бавно, въртейки острилката така, че да звучи като палки по ба­рабан.
– No tenian fé[4].
Тим спря, за да сложи ръка върху косата на едно момиче.
– Сядай – наредих аз.
– Кротко – промърмори той. Класът се засмя.
Предаде празен лист с името си, ЕЛ ТИМ, написано от­горе.

От този ден нататък всичко се завъртя около Ел Тим. Той бързо навакса материала. Тестовете и упражненията му винаги бяха отлични. Но учениците вече реагираха само на намусената му безочливост, на тихото му безнаказано отричане. Четенето на глас, спрягането на глаголи, диску­сиите, нещата, които преди бяха почти забавни, сега бяха невъзможни. Момчетата бяха станали насмешливи, срам ги беше да правят нещата както трябва, момичетата бяха засрамени и неуверени в негово присъствие.

Започнах да давам задачи най-вече за писане, неща, ко­ито можех да проверявам от бюро на бюро. Давах много съчинения и есета, въпреки че това не се предвиждаше за девети клас по испански. Това беше единственото, което Тим харесваше да прави, работеше съсредоточено, трие­ше и преписваше, прехвърляйки страниците на испанския речник на бюрото си. Съчиненията му показваха богато въображение, безупречна граматика, винаги безлични… за улица, за дърво. Пишех коментари и похвали по тях. По­някога ги четях пред класа, мислейки си, че те ще се впечатлят и че добрата му работа ще ги насърчи. Твърде късно установих, че ги обърквам, като хваля работата му, че го оставях да триумфира с подигравките си… Pues, la tengo[5]… Сложих я на мястото ù.

Емитерио Перес повтаряше всичко, което Тим каже­ше. Емитерио беше бавноразвиващ се, държаха го в деве­ти клас, докато порасне достатъчно, за да го освободят от училище. Той събираше листовете, отваряше прозор­ците. Давах му това, което и на всички други. Кискайки се, той изписваше безкрайни страници с добре оформени драскулки, които аз оценявах и му връщах обратно. Поня­кога му пишех петица и той много се радваше. Сега дори и той не работеше. Para que, hombre[6]? – подшушваше му Тим. Емитерио объркано започваше да мести поглед от Тим към мен. Понякога плачеше.

Безпомощна, наблюдавах растящия безпорядък в кла­са, който даже сестра Лурдес не успяваше да контроли­ра. Вече не беше тихо, даже когато тя влизаше в стаята, усещаше се тревога… перване на ръка през лицето, под­хвърляне на гумички, прелистване на страници. Класът изчакваше. Гласът на Тим, винаги бавен и дълбок: „Тук е доста студено, не мислите ли, сестро!“. „Нещо ми влезе в окото, елате да видите.“ Не реагирахме всеки път, всеки ден, когато монахинята автоматично закопчаваше риза­та на Тим. „Всичко ли е наред? – питаше ме тя и излизаше от стаята.

Един понеделник вдигнах поглед и видях едно момченце да се приближава към мен. Погледнах към детето, а после, усмихвайки се, погледнах към Тим.
– Стават все по-мънички всеки път… забелязали ли сте? – попита така, че само аз го чух.
Усмихна ми се и аз му се усмихнах в отговор, премаляла от радост. После с грубо скърцане той избута стола си и тръгна към задната част на стаята. Спря на средата пред Долорес, грозновато, срамежливо момиче. После бав­но взе да мачка гърдите ù. Тя простена и плачейки, избяга от стаята.
– Ела тук – викнах. Зъбите му просветнаха.
– Накарай ме – каза. Подпрях се на бюрото си замаяна.
– Махай се оттук, отивай си вкъщи. Повече да не съм те видяла в моя клас.
– Добре – ухили се той, щракайки с пръсти… чат-чат-чат. Класът мълчеше.
Бях излязла от клас, търсейки Долорес, а през това вре­ме един камък беше счупил прозореца, посипвайки разтро­шени стъкла по бюрото ми.
– Какво става! – сестра Лурдес беше застанала на вра­тата, не можех да мина покрай нея.
– Изгоних Тим.
Тя пребледня, бонето ù се затресе.
– Мисис Лорънс, ваше задължение е да го държите в клас.
– Съжалявам, сестро, не мога.
– Ще говоря с майката игуменка – каза тя. – Елате в кабинета ми утре сутрин. Сядай си на чина! – викна тя на Долорес, която влезе през задната врата.
Монахинята си тръгна.
– Отворете на страница деветдесет и три – наредих. – Еди, чети и превеждай първия абзац.

На следващия ден не стигнах до прогимназията. Сестра Лурдес ме чакаше, седнала зад бюрото си. Оттатък стъклените врати на кабинета ù Тим се беше подпрял на стената с ръце, пъхнати в колана.
Разказах накратко какво се беше случило предния ден. Докато говорех, главата ù беше наведена.
– Надявам се да намерите начин да си върнете респекта на това момче – каза тя.
– Няма да го пусна в класа си – казах. Стоях пред бюро­то ù и се подпирах на ръба му.
– Мисис Лорънс, беше ни обяснено, че това момче има нужда от специално внимание, че се нуждае от „насърче­ние и предизвикателство“.
– Не и в прогимназията. Твърде е голям и интелиген­тен, за да е тук.
– Е, ще се наложи да разберете как да се справите с този проблем.
– Сестро Лурдес, ако върнете Тим в моите часове, аз ще отида при майката игуменка или при отговорника по предсрочното му освобождаване. Ще им разкажа какво се случи. Ще им покажа резултатите, които учениците ми имаха, преди той да дойде, и спада, който показват, от­как той е тук. Ще им покажа работите на Тим, те не са работи на деветокласник.
Тя заговори хладно и сухо:
– Мисис Лорънс, това момче е наша отговорност. Бор­дът по предсрочното освобождаване го повери на нас. Той ще остане във вашия клас. – Тя се наведе към мен преблед­няла. – Наш дълг като учители е да контролираме подоб­ни проблеми, да преподаваме, независимо от тях.
– Но аз не мога да го направя.
– Това е слабост – изсъска тя.
– Така е. Той спечели. Не мога да понасям това, което прави на класа и на мен. Ако той се върне, аз напускам.
Тя се отпусна рязко на стола си. Проговори уморено:
– Дайте му още един шанс. Седмица. После правете как­вото искате.
– Добре.
Тя се изправи и му отвори вратата. Той седна на края на бюрото ù.
– Тим – започна бавно тя, – ще докажеш ли на мен, на мисис Лорънс и на класа, че съжаляваш?
Той не отговори.
– Не ми се иска да те изпращам обратно в изправител­ния дом.
– Защо не?
– Защото си умно момче. Искам да видя, че научаваш нещо тук, искам да завършиш „Сан Марко“. Искам да видя, че постъпваш в колеж…
– Хайде, хайде, сестро – провлачи Тим. – Искате да ми закопчавате ризата.
– Млъкни – извиках и го зашлевих през устата.
Ръката ми остави бяла следа върху смуглата му кожа. Той не помръдна. Искаше ми се да се продъня вдън земя. Сестра Лурдес излезе от стаята. С Тим стояхме и се гле­ дахме, заслушани в началото на молитвата на деветокла­сниците…. Благословена си ти между жените и благословен е плодът на твоята утроба, Исус…
– Как ти хрумна да ме удариш? – попита спокойно Тим.
Понечих да му отговоря, да кажа: „Понеже си нагъл и груб“, но видях презрителната усмивка, с която изчаква­ше да изрека тъкмо това.
– Ударих те, понеже се ядосах. Заради Долорес и камъка. Защото се почувствах наранена и глупава.
Тъмните му очи претърсваха лицето ми. За миг було­то се вдигна.
– Значи сме квит – каза той.
– Да, хайде да влизаме в клас.
Тръгнах с Тим по коридора, като избягвах да влизам в ритъма на стъпките му.

[1] Субкултура на чиканосите и мексикано-американците, която подчертава културните им различия чрез предизвикателно и екстравагантно поведение. – Бел. прев.
[2] Ананас (исп.). – Бел. прев.
[3] Синът пристигна (исп.). – Бел. прев.
[4] Те нямаха вяра (исп.). – Бел. прев.
[5] Е, успях (исп.). – Бел. прев.
[6] За какво бе, човек (исп.)? – Бел. прев.