0
1217

Идеали, идеология, действителност (IV)

Есето е прочетено през 70-те години на ХХ век по Дойче веле, публикувано е в „Ходене на българина по мъките“, Есета, част 3 (Фондация „Комунитас“).

V

Искреното ми желание е да забравя тази страна, този свят на посредствени отношения, хранени от горчивите сокове на непрестанното унижение, на взаимното потисничество, това общество на обезценено достойнство, този въздух, наситен със звуците на лъжата и евтиния маскарад на привилегията. Искреното ми желание е нито да пиша, нито да говоря за това, защото се чувствувам навеки обвързан с една злощастна човешка болест, с пълното поражение и разложение на човешкия дух, и спомените ми дрънчат зад мене като газена тенекия. Толкова повече, че оттук, от Лондон, всичко това изглежда една чудовищна нелепица, за която на човек дори му е неудобно да разказва. Но оная мила баба, която преди много години за първи път ми разказа приказката за цар Траян и козите уши, ми я изтълкува така: „Когато нещо ти тежи, трябва да се изприкажеш“.

Нищо повече не ме е потискало у нас от привилегията, от жестоката гавра, която без никакво оправдание ви етикетира като човек второ качество и същевременно поставя на аристократични пиедестали напълно подобни на вас човешки същества. Дори тук, на Запад, претенциите за аристократично потекло или за някакви класови привилегии днес изглеждат като палячовщина. А в същото време в страните, които са етикетирали себе си като строители на социализма или комунизма, като че е обявен конкурс за аристократично кастово обособяване, за строго оформяне на ярко привилегировано общество. Както видяхме в миналото предаване, привилегията беше сталинската болест, която Георги Димитров и другите съветски граждани от български произход донесоха в България и която намери чудесна почва при посредствеността на партийните редици. Точно байганьовското, користното партийно членство, байганьовското геройство и келепирджийство, тласнали много хора в партията, спомогнаха за удивително бързото установяване на твърде ясна привилегирована система, или по-точно – за ясно разпределение на ограбваното от обикновения гражданин.

И така средновековната система на привилегията, рухнала навред по света под ударите на демокрацията, намери своето ново огнище под знамето с петолъчката. Според мен четирилъчката би изразила по-добре разпределението на правото да ограбваш, което е правото да бъдеш привилегирован.

Първият лъч, най-високостоящият – това са хората от върха. Това са Политбюро, Министерският съвет, първите секретари на окръжните комитети на партията, по-видните членове на Централния комитет, по-изтъкнатите партийни и държавни лица и, разбира се, техните семейства. Това са хората с почти неограничени привилегии, хората, които смятат, че държавата е тяхна бащиния и те могат да правят каквото им хрумне. Те са ония, за които бедните дворци на Борис III бяха прекалено скромни и те си построиха разкошни вили и приказни жилища. Един покоен член на Политбюро преди години пред мен се ядосваше, че българската монархия не е построила добри пътища, и той гневно добави: „Поне дворци да бяха ни оставили, а то – кокошкарници!“. Дресирана в традициите на смайващия просташки блясък на Кремъл, тази група от хора, които наричат себе си комунисти, установи само в няколко години най-драстичните кастови отношения. Тя прекопира така творчески съветския опит, че най-напред въведе специалните магазини. И до ден-днешен всеки може да се запита – що за морал е, когато работнички, селяни, чиновници след дълъг трудов ден трябва да висят часове на опашката, за да получат долнокачествено месо или каквито и да е продукти, що за морал е в същото време колата на специалното снабдяване да зарежда хладилника ви с производство екстра качество български храни и продукти? Някога Богдан Филов[1] твърдеше, че той пиел чая си със захарин, защото народът също консумираше захарин поради липса на захар. Дори подобен акт на тактичност е отхвърлен безогледно от българските днешни аристократи поради липса на елементарно възпитание. Бих запитал председателя на Държавния съвет Тодор Живков – въз основа на какви комунистически идеали, въз основа на какви теоретически позиции съществува специалното снабдяване? Не се ли е случило нито веднъж на някой високопоставен другар да му приседне при мисълта за опашките? В действителност зная със сигурност един случай, когато новият първи секретар на един от най-важните окръжни комитети на партията забранил на специалното снабдяване да го снабдява повече и изпратил жена си рано сутринта на опашката за мляко. Но каква бурна реакция последва! Тъкмо вносителите на тази съветска идея ревнаха срещу този стар комунист, като го нарекоха дребнобуржоазен демагог, който се опитвал да си печели популярност сред народните маси по нечестен път. Не дълго след тази история той беше сменен.

Но ако привилегията засяга само яденето, то, както казва народът – с халва да ги храниш. Яденето е само най-арогантната демонстрация на социалното неравенство у нас. Дълго време хората от върха у нас живееха в напълно затворен и изолиран кръг, избягвайки всякаква среща с хора отвън. Те, като богоизбрани, общуваха само помежду си, сродяваха се помежду си (да не би да се затрие синята кръв), летуваха заедно, ходеха на лов заедно и както вече казах, плътни пердета се спускаха в лимузините им – нито хората отвън да ги виждат, нито те да виждат хората отвън. Процесът на демократизацията, започнал след смъртта на Сталин, само смекчи отчасти формите на това паразитство, без по същество да измени нещо. В София е популярна една тъжна история. Едно момче от света „горе“ се залюби с обикновено момиче и поиска да се ожени за нея. Родителите на момчето, които се намираха в Ню Йорк на сесията на Обединените нации, долетяха в България със специален самолет, за да предотвратят този „неравен“ за тях брак. Синът на бърза ръка беше натирен в посолството в Стокхолм, а на простосмъртната Жулиета ѝ беше ясно казано, че тя трябва да се прости с аристократичния си Ромео, когото, между другото, по обикновени човешки данни тя решително превъзхождаше.

Какви други привилегии има тази група? По-лесно е да се запита: какво тя няма? Тъй огромната ѝ власт ѝ дава правото на почти всичко. Неща, които нито Хайле Селасие[2], нито английската кралица биха могли да си позволят – било поради скрупули, било поради възпитание – за българските аристократи са напълно във възможностите им. Не искам да се спирам на дреболиите, като купуването на скъпи западни коли на безценица за сметка на държавното съкровище, строенето на прескъпи вили, летуването, пътуванията навред по света и купищата удоволствия, та чак до ходенето на лов в специални резервати, където зайците едва ли не са вързани, за да улеснят височайшите си ловци. Ако българският народ няма право да гледа западни филми, то същите се прожектират най-желано в домовете на хората от първия списък. Техните семейства с малки изключения имат абсолютно кастово съзнание. Техните деца играят на малки князе и принцове. Те никога не ще отидат на обикновена работа. Те са предопределени от кастовата си принадлежност да заемат местата на татковците си, като получат известна шлифовка в някоя легация или министерство. Те могат да плюят на законите и правилниците в страната и никой не може да им каже нищо. Вече споменах за случая, когато двете синчета на друг член на Политбюро се надбягваха с колите си по тротоарите в центъра на София и пръскаха хората под немите погледи на недоумяващите милиционери. Други пък, по традициите на истинските аристократи, играят ролите на меценати на изкуството и в техни кръгове се решава дали Хайтов или Радичков е по-големият български писател днес. Трети покровителстват художниците и с известна перверзия се противопоставят на мнението на бащите си. Но колкото и обединени да са като каста, хората от тази група са доста разединени по отношение на техните мънички интереси при раздаването на постове или оказването на благосклонност.

Ако всички тия герои бяха в една западна държава, това не би предизвикало повече от някоя и друга карикатура във вестниците. Но при нашия случай следва незабавният въпрос – с чии пари става целият този маскарад? Кой плаща за това зрелище? Или пак склерозирани теоретици на глупостта ще ми кажат, че е премахната експлоатацията на човек от човек? Не веднъж и дваж съм гледал арогантните демонстрации на тия князчета и искрено казано, те са далеч по-лоши от техните татковци.

Хората от първия списък са идеалът на хората от втория списък.

Това е групата на висшия партиен и държавен актив. Това са министрите и заместник-министрите, генералните директори, генералите, приравнените на тях лица. Тази група е значително по-голяма от първата и съответно нейните привилегии са относително по-малки. Пак специално снабдяване, пак материални привилегии, пак резултатно ловуване, пак добре обезпечено поколение. Като цяло тази група завижда на първата и се стреми с всички сили да ѝ подражава. Тя консумира привилегиите с не по-малка наслада и играе в известна степен ролята на демократичен буфер. В наше време много от хората на втория списък се разхождат по улиците като простосмъртни и се грижат ревностно за настаняване на роднините си на хубави служби. Поради важните позиции, които мнозина от тях заемат, те имат функциите на някогашните местни маркизи и барони. Техните деца по право учат в английски гимназии, постъпват в дипломатическия корпус, заемат привилегировани постове в държавния апарат и в решителна степен корумпират естествения подбор на държавните кадри. Това са хората, които могат да ви извадят паспорт, могат да ви наредят да получите хубаво място за вила, да ви тласнат напред в кариерата, да ви извадят от съдебна неприятност или да ви докарат такава, да ви улеснят или да ви затруднят в получаването на много облаги, които обикновеният гражданин няма. Това е царството на вуйчо-владиците и на „моя човек“.

Третата група, която по привилегии отстъпва не много на втората група, това е главно групата на трубадурите, ако трябва да си послужа със средновековния речник. Това са преди всичко хората на изкуството, които, в съответствие с тяхното положение (но не и с техния талант), получават правото на известни привилегии, които по-скоро се дължат на практиката, отколкото на правилата. Писатели, композитори, видни актьори, видни художници, немалка армия от журналисти, кино-телевизионни и радиодейци списъчно или безсписъчно се озовават в положението на галени деца, любимци и фаворити на режима. Ние вече сме говорили за характера на тяхното изкуство и трябва да признаем, че то се явява ни повече, ни по-малко като благодарност за привилегията.

И четвъртата привилегирована група, която получава, така да се каже, трохите от софрата на привилегията, това е партийната членска маса. Нейната привилегия е твърде относителна и по-скоро е далечна съблазнителна увертюра към онова, което те биха могли да получат, ако употребят по-енергично лактите си за катерене по стълбата на партийната йерархия. Това е масата, която мечтае един ден да отиде нагоре, да заеме местата на втората или първата група. Последните са примерите, образците в живота на тия, които имат повече надежди за привилегии, отколкото привилегии.

Всеки може да си представи какво е влиянието върху народа и главно върху младежта на това толкова невероятно и напълно реакционно устройство на обществото. Каква реакция може да има младежът, който знае, че трябва да прояви изумителни, нечовешки способности, за да може да се състезава по пътя на кариерата с привилегированите му връстници? Мнозина са виждали амбициозните пламъчета на лицата на активистите от комсомола, който с основание у нас наричат „инкубатор на кариеристи“. Но тия момчета и момичета, имали нещастието да се родят не в дома на съвременен български княз-другар или барон-другар, а на обикновен гражданин, вкусили още от ученическите чинове горчивината на неправдата, усетили ритника на привилегията върху лицето си, просто нямат друг изход, освен безскрупулно и жестоко да се борят, за да влязат в привилегированото общество. В края на краищата – въпрос на съществуване. Така привилегията е издигната в култ, привилегията се явява не само средство за по-удобно преживяване, но също и смисъл на живота. В края на краищата тя носи сладостта на предимството пред другите, укрепва самочувствието на примитивния интелект.

Много пъти съм се питал: дали това развитие на нещата беше неизбежно? Не можеха ли Георги Димитров, Червенков, Антон Югов[3] и другите да се движат като обикновени граждани, да получават обикновени заплати, да живеят в обикновени къщи, да имат силата и очарованието на древните римски крале, които сами са орали земята си? Какво би било, ако децата на Политбюро работеха заедно с всички други деца в забоите, предприятията и учрежденията, бяха инженери или лекари, или на каквото са способни? Ако председателят на Държавния съвет отиваше на работа с москвич или се движеше пеша през Докторската градина? Ако писатели, художници и артисти не бяха разгевезените примадони на режима, а творци, заплащани като нормални работници? Ако цялата пошлотия и снобария на аристократични външнотърговски маниери беше заменена с достойни човешки отношения? Ако всички граждани бяха наистина равни пред законите и народът получаваше отчет за всяка изразходвана стотинка? Тогава може би щяхме да говорим за комунизъм…

В замяна на това ми идва наум необяснимото обяснение, което преди няколко години Тодор Живков даде на студентите по въпроса за привилегията, като каза, че „докато имало класова борба, щяло да има и привилегия!“. Аз не смятам, че той е жертва на теоретическа формула, а на една непоправима, страшна практика.

Практика, чрез която едно идеалистично движение, заради което цели поколения се бориха и пожертваха, бързо се обърна на примитивно феодално-буржоазно общество, в което шепа хора живеят на гърба на народните маси, като че да убият и последните илюзии на човека, като че да докажат, че правда никога не е имало и няма да има.

Ето че чудесните революционни фрази за бъдещото общество на социализма и комунизма още веднъж измамиха обикновения човек, при това без да му обещаят задгробните компенсации на Църквата.

Текстът се публикува с любезното разрешение на © Любен Марков.

[1] Богдан Филов (1883-1945) – български археолог и политик. Министър-председател на България (1940-1943), който присъединява страната към Тристранния пакт. Убит от „Народния съд”. Б.р.
[2] Хайле Селасие (1892-1975) – император на Етиопия (1930-1974). Б.р.
[3] Антон Югов (1904-1991) – деец на БКП. Министър на вътрешните работи след 1944 г., когато брутално се разправя с опозицията. Министър-председател (1956-1962), След 1962 г. свален от всички постове и изключен от БКП. Б.р.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияПризракът на Хомо Пост-Съветикус
Следваща статияКак малкият Клаус стана Дядо Коледа