0
1513

Идеите на Просвещението не са се изчерпали

Владимир Левчев, снимки личен архив

Марианна Георгиева разговаря с Владимир Левчев за неговите нови книги, за националпопулизма и последната метафизична мутация, за поезията и модернизма.

През 2017 г. излизат едновременно две нови книги на Владимир Левчев – стихосбирката „Любов на площада“ (ИК „Жанет 45“) и сборникът с есета „Краят на една епоха (Мутренската култура и залезът на Запада)“ (изд. „Ерго“). Диалогични текстове, които поетически и репортажно разтварят последователно различни цикли – мистични, метафизични, политически. Независимо от жанровото си различие, те проследяват социалните и персонални трансформации, като ги поставят в контекст – животът като сън и пробуждането като екзистенциална тайна.

Издаването на двете книги през една и съща година всъщност ги прави разговарящи една с друга, от една страна, всяка със своя специфичен език, но от друга – те са покана към едно по-широко поле, не само за борба, но и за свобода.

Да започнем с издаването на самите книги, които излизат от две различни издателства, но приблизително по едно и също време.

Те бяха издадени по повод на шестдесетгодишнината ми, но докато стихосбирката включва стихотворения, написани през последните 37 години, общо взето избрано от всичко, което съм писал, то есетата са писани през последните шест години и публикувани или в блога ми или във вестник „Дневник“, или в Портал Култура.
Опитах се да събера тези, които смятам, че могат да имат някакъв смисъл за по-дълго време, че казват нещо за епохата, в която живеем.

От тази гледна точка може би подзаглавието „Мутренската култура и залезът на Запада“ не съответства точно на съдържанието?

Есетата в книгата са подредени по обратната хронология. Последното – „Мутренската култура и залезът на Запада“, от 2011 г., е за така наречения преход и за това как бившите охранители на комунистическата номенклатура взеха властта. Това есе започва с нещо, което ми се стори много интересно, когато го видях – паметника на Кралица Виктория пред Бъкингамския дворец, който е от началото на миналия век, от двете си страни той има две персонификации – на индустрията и на селското стопанство. На индустрията е мъж с чук, а на селското стопанство – жена със сърп, точно като статуята „Рабочий и колхозница” на Вера Мухина. „Буржоазният“ реализъм от предишния век инспирира социалистическия реализъм. Оттам ми хрумна, че всъщност културата на по-низшите класи имитира културата на по-висшите класи от предходната епоха. Тази идея се отнася не само за България, но тук Държавна сигурност и бившите охранители изведнъж станаха новите капиталисти. Разсъждавам и за генезиса на чалга култура на 90-те години. Все пак много от есетата в книгата не са само за България, но и за това ново време, в което живеем и което не можем още да осъзнаем, защото нещата от 90-те години насам рязко се промениха. Всички научни открития, с които аз съм отрасъл, са правени в началото на ХХ век – говорим за автомобила, самолета, тока, аудиозаписа, киното – всички тези неща са измислени в края на XIX век или в началото на XX век. Първо имаме индустриалната революция от началото на XIX век, след това имаме тази нова световна научно-техническа революция от началото на ХХ век, което съвпада с началото на модернизма в изкуството, а постмодернизмът за мен не е нещо различно от модернизма, просто една негова крайна фаза. Сега имаме една нова, изключително мащабна революция. Информационните технологии промениха света абсолютно революционно от 90-те насам, което се усеща навсякъде. В интернет имаме цялата памет на човечеството, макар че хората не са станали по-умни или дори по-информирани, а по-мързеливи в търсенето на информация. Всъщност всичко, което науката открива, винаги е съществувало в света, но е трябвало да минат хилядолетия, преди да се роди Нютон, за да открие своите закони. По същия начин днес човекът в интернет, ако не знае какво търси и как да го намери – този безкраен океан от информация с нищо не може да му помогне. Да не говорим, че хората са станали наистина по-мързеливи. Например моите студенти, когато нещо е написано на дъската, си го снимат – те не го прочитат даже. А ако поне не я прочетеш, на практика нямаш тази информация, знаеш, че тя е някъде там, готова за теб, ако ти потрябва, но реално я нямаш – тя не се процесира в мозъка ти и не съществува.

Книгата с есета започва с един текст, наречен „Новият националпопулизъм“, който прави кратък анализ на тоталитарните режими, които ти наричаш „нови“. За мен беше много интересно, че ти описваш тяхното завръщане чрез някаква мистика, като казваш, че това е свързано, от една страна, с една колективна нестабилна психика, а от друга – със закони, които не познаваме, като говориш за Тръмп, за Путин, за Льо Пен.

Тук става въпрос за няколко неща – едното е този нов националпопулизъм, който променя традиционните полюси – левите и десните партии в европейската и световната демокрация. Днес деветдесет процента от държавите в света имат малко или много демократично избрани правителства, което не беше така през 70-те години, когато преобладаваха диктатурите. Но класическите представи за ляво и дясно изключително много са се променили. Да не говорим, че вече работниците не гласуват за левите, а гласуват точно за десните популисти, а от друга страна, има един либерален консенсус между леви и десни партии, което в Германия например е съвсем очевидно с Голямата коалиция. Не знам дали отново така ще се случи, но тя досега беше управлявана от такава голяма коалиция на ХДС и Социалдемократите. На другия край са националпопулистите, които са главно крайнодесни, но има и леви националпопулисти, които просто разбиват цялата класическа представа за разделението на ляво и дясно.

Ти наричаш това език на белите бедни?

В Америка е така – за Тръмп гласуват много от белите бедни – той в известен смисъл говори езика им, но гласуват и много богати. Той обаче има политически некоректен и понякога буквално расистки език и това може би е някаква реакция на политическата коректност, въведена от либералния истаблишмънт, която дразни хората и която сякаш превръща либерализма в една нова догма. И срещу тази академизирана политическа коректност застава един нов националпопулизъм, който е доста критичен към статуквото и езикът му е доста политически некоректен, а това импонира на бедните бели в Америка. Въпреки че, пак казвам, не само те гласуват за него – има и богати, а и много бедни черни, които не гласуват за него, така че нещата не са толкова класово очертани. Просто този нов популизъм за мен е много притесняващ, защото той по някакъв начин унищожава демокрацията. Вярно е, че вина има този академизиран, ако можем така да кажем, език на политическата коректност, който цялата либерална култура в западния свят въведе и който е отдалечен от реалните проблеми на хората. Поколенията на хипитата и на битниците направиха една либерална революция през 1960-те, но ако прочетем техните текстове с днешната идея за политическа коректност, много от тях ще бъдат шокиращо „некоректни“. В настоящия момент традиционното ляво и дясно нямат този смисъл на двата полюс на политическия живот, а по-скоро имаме традиционния либерализъм (по-ляв или по-десен), от една страна, и този нов националпопулизъм, който в някои отношения много ме плаши, защото много прилича на националсоциализма, а и на комунизма отпреди Втората световна война – и като идеология, и като начин на говорене.

В есето „Последната метафизична мутация“ говориш за различни метафизични вълни, които определят политическия и икономическия облик на света.

Това есе взема повод от „Елементарните частици“ на Уелбек, където той казва, че метафизичните мутации – т.е. радикалните и глобални изменения в мирогледа на мнозинството, се проявяват рядко в човешката история. Пример за това е раждането на християнството – когато една метафизична мутация се осъществи, тя се разпространява без да срещне съпротива, докато не изчерпи своите възможности. Оттам тръгвам, като казвам, че последната метафизична мутация е просвещенската идея за либерална демокрация, която имаме в момента. Тъй като говорим за идеи – според Маркс – икономиката е в основата, а културата е една надстройка към икономиката, а аз по-скоро съм съгласен с Макс Вебер, който казва в „Протестанската етика и духът на капитализма“ точно обратното — че обществата имат една културна основа. Капитализмът и модерната демокрация се раждат по едно и също време, през XVIII век и взаимно си помагат донякъде, но в наше време те започват да влизат в конфликт, защото когато се изкриви класическата представа за пазар, в един свят, в който има монополизъм – големите пари буквално изяждат демокрацията, с това, че лобистите и големите пари са по-важни за политиците, отколкото гласоподавателите. От друга страна, това, че на пазара доминира една световна компания, също до някаква степен изяжда демокрацията и свободния пазар. Това е много различно от класическия капитализъм. От друга страна, този нов националистичен популизъм, който понякога е и религиозен, което включва и ислямския фундаментализъм, и християнския такъв – той също изяжда демокрацията. Ако говорим за цялостното развитие на света от Просвещението насам, има няколко етапа на осъществяване на последната „метафизична мутация“ и те са свързани с индустриалната революция като първи етап, с научните постижения от началото на XX век, модернизма като културно явление в периода на двете световни войни, и сега – третия етап – на информационните технологии. Но просвещенските идеи не са се изчерпали за мен. Идеите за това, че в света има някаква причинно-следствена закономерност, за това, че науката може да ни разкрие този свят; от друга страна – в социално-политически план – идеята, че суверен е народът и трябва да имаме разделение на властите – това са си основите на съвременната демокрация, които са заложени още от XVIII век, от времето на Просвещението. Аз се надявам, че не е приключила експанзията на тази метафизична мутация. Ако е приключила, то според Уелбек идва един свят, който е изцяло нечовешки. Дали ще станем излишни например за машините след един определен етап. Те вече започват да мислят вместо нас, докато ние сърфираме из нета… Това, разбира се, вече е научна фантастика, но засега се надявам, че идеите на Просвещението не са загинали изцяло.

Едновременно с това, в своите есета говориш много за разликата между либералната демокрация и либералната икономика.

Либералната икономика за мен е капитализмът, докато либералната демокрация – това, което казах туко-що – в момента монополистичният и мултинационален капитализъм е нещо различно – той изяжда демокрацията, което е нещо ново, защото капитализмът и демокрацията са се родили заедно, така да се каже. Надявам се, че демокрацията има бъдеще.

Бих искала да ти задам въпроса, който си имал шанса да зададеш на Алън Гинзбърг – превръща ли се поезията все повече в камерно изкуство?

Аз мисля, че разказвам тази история в есето, което написах за Боб Дилън, когато взе Нобеловата награда. Когато зададох на Алън Гинзбърг този въпрос в края на 1994-а, той даде Дилън за пример, като каза, че има академична поезия и тя е камерно изкуство, но ги има и Боб Дилън, Джон Ленън, Сафо и Омир, които са пеели поезията си. Интересно е, че уж постмодернизмът трябва да примирява разликата между висока и ниска култура, но реално в момента имаме един нов академизиран постмодернизъм, един академичен истаблишмънт, отдалечен от попкултурата. Аз например виждам бъдеще в рап поезията, която е наследник на джаза и попкултурата от 60-те години. В последната ми стихосбирка имам един текст, един антипостмодерен манифест, който по същество е есе и започва така: „Постмодерното е старомодно“. Това до голяма степен е и моят отговор и аз съм съгласен с Гинзбърг. Мисля, че може да се пише по един начин, който не е просташки, но не и този академизиран интелектуален стил на писане. В стихосбирката ми има и „чиста поезия“, и неща в класически стих и други, които са си чиста есеистика с фигури на речта.

Твоята биография като поет предпоставя ли такъв отговор?

В началото на 80-те години аз бях много увлечен от битниците и техния начин на писане и отношение към света, тогава за първи път съм превеждал Гинзбърг. Пишех свободен стих, такава е книгата ми „Кой сънува моя живот“ например. По-късно като че ли се получи едно завръщане на интереса ми към класическия стих, този консервативен ренесанс, който асоциираме с Рейгън и Тачър, всъщност беше и културен такъв, защото например класическият стих през 60-те и 70-те години беше смятан за нещо изключително старомодно, никой не пишеше по този начин, особено в англоезичния свят. Изведнъж обаче той се върна на мода през 80-те, върна се на мода Томас Елиът, който също ми е много любим и когото също съм превеждал. Т.е. в моята лична история като автор има борба и опит за съчетаване на тези две различни тенденции в модернизма, защото аз смятам, че битниците и Гинзбърг са една втора фаза на популяризирането на „високия модернизъм“.

И в поезията, и в есетата ти разработваш темата за съня, като говориш за социалния сън, политическия сън, личния сън.

Да, една от книгите ми се казва „Кой сънува моя живот“, а едноименното стихотворение от 1982 е посветено на Георги Рупчев. В поезията, когато говорим за съня и за събуждането, има един чисто религиозен план, защото Буда означава пробуден, тази концепция за пробуждането идва от Изтока, заедно с идеята за живота като сън. Те, разбира се, са широко разпространени и на Запад. Аз не си спомням с точност превода на цитата от „Бурята“ на Шекспир: We are such stuff as dreams are made on, and our little life is rounded with a sleep. – т.е. от сънища сме направени[1]. Това може да има и един чисто политически план. Говорим за Народни будители. Но както при Просвещението – ние не си даваме сметка обикновено, когато говорим за него, че всъщност това е една метафора. Можем да се върнем и по-назад, към Платон, алегорията за пещерата и светлината като знание, просветлението и просвещението. За пробуждането може да се говори по същия начин и в личен план (сънят като връзка с подсъзнанието и мига на заспиване или пробуждане) и в политически план.

Създаваш една особена оптика като диалог – цитираш коментари във фейсбук, даваш линкове на статии, който си чел, което звучи като още-нещо-което-имам-да-кажа.

Аз много усилено ползвам социалните медии (това може да е и чисто губене на време), но често есетата ми започват от нещо, което пиша в блога ми или на стената ми във фейсбук; в последната ми стихосбирка имам и стихотворение, което започва с един фейсбук статус, мисля, че второто подред. В стихосбирката ми съм се опитвал да съчетая текстове, които са есеистични и политически, и други, които са в класически стих, а някои са с мистично съдържание. „Любов на площада“ може би звучи леко елементарно, но има връзка както с Why dont we do it in the road на Бийтълс, така и с определено религиозно съдържание. Както политическите, така и любовните стихотворения са писани по конкретен повод. Ако човек напише едно стихотворение и го публикува, то това е като да правиш любов на площада. От друга страна, когато човек излиза на площада, за да протестира срещу нещо, той не просто протестира, а прави това от любов към някаква идея за справедливост. И в единия, и другия случай поезията е любов на площада.

Според теб нужно ли е да опаковаме социалистическото минало така, както Кристо е опаковал Райхстага?

Аз не съм за това нещо да се разрушава. Но може да се опакова. В есето ми за Кристо давам пример със стихотворението на Васко Попа „Малката кутия“ – на една кутия ценността ѝ е празнотата. В този смисъл опаковането е като метафора на самата поезия като вид изкуство, което по някакъв начин е една кутия, в която има някакъв друг смисъл. От комунистическото минало, уви, няма как да избягаме, както не можем да избягаме от собственото си минало, дори ако махнем с ръка и се престорим, че не го е имало, то си остава в нас. Но нашите комунисти изобщо не са леви. Те са консерватори, макар че в различните части на света консервативните идеи имат различен смисъл. В Англия консерваторите са монархисти, в САЩ – републиканци, в Иран и Саудитска Арабия – ислямисти, в Китай – комунисти. Но и в нашия културен контекст комунистите бяха точно консерватори, тези, които се бореха за запазване на статуквото, а не за промяна, и всъщност и до ден днешен в тази партия, или в нейната наследница, има повече богати хора и хора, които искат да запазят остатъците от миналото, отколкото в която и да е друга. 

И в стихосбирката, и в есетата си ти говориш за сп. „Мост“, сп. „Глас“ и си доста откровен за историята, която съпътства тяхното издаване.

С Едвин Сугарев ги правихме заедно – моя Глас“ и неговия „Мост“. В онзи период ние не сме гледали на това като на политика. Самиздатът имаше тогава, по Живково време, съвсем различен смисъл отколкото сега – тогава това значеше текст, който сам се издава, а не който ти сам си издаваш. Още в Русия Солженицин например има текстове, които не се публикуват официално – някой написва на пишеща машина четири-пет копия, дава ги на друг човек, който прави още толкова копия и така за много кратко време текстът може да добие тираж от хиляди или десетки хиляди. Това беше значението на думата, която е руска, но и на руски, и на български има един и същи смисъл. В началото на 90-те ние организирахме и Свободно поетическо общество – тогава първият негов председател беше Блага Димитрова — и чрез него се издадоха много книги. Приемствеността с днешното Свободно поетическо общество идва от самата идея какво трябва да бъде това пространство. В началото, когато започнахме да правим „Литературен вестник“, бяхме пак същата група хора – ние с Едви Сугарев, Ани Илков, Румен Леонидов, Стефан Десподов, който беше художник и на сп. „Глас“, и спазвахме принципа на една пълна свобода. Аз не знам дали този принцип се спазва така днес, но тогава всеки водещ на брой можеше да направи това, което иска – такава свобода беше немислима за онова време в другите издания. Дори спорехме един с друг в различни броеве. Свободно поетическо общество в този контекст беше много важно. То, както и „Литературен вестник“, беше първото свободно, несвързано с властта пространство. Освен книгите и четенията, имаше и този пътуващ поетичен балкански семинар. Аз участвах в организацията, не съм участвал в самото пътуване на този кораб на поети от всички балкански страни, който организира шведският писател Петър Кюрман. Свободно поетическо общество беше от българска страна организатор – корабът на поетите, който се движи от Атина до Одеса, от Бяло море до Черно море. Сега Свободно поетическо общество е едно ново място, правено от млади хора, главно като електронно издание, което има именно тази възможност – да бъде форум на едно ново поколение и да е с отворени граници, без идеологически обвързаности. Но това е дело на вашето поколение и вие го правите.

[1] „Направени сме ние/от сънища и сън отвред обгръща/тоз малък наш живот!…“ Превод Валери Петров, 1976 г. Б.р.