0
2885

Идеологически видове „народ“

В този текст, който е продължение на онзи, който публикувах миналата седмица, ще се опитам да отговоря на въпроса, който поставих в неговия край. Действително ли – попитах – антагонистичнипо определение антагонистични) са „елитът“ и „народът“ в една национална общност или техният антагонизъм е всъщност идеологическо произведение? И ако е последното – от кои идеологии този антагонизъм е „произвеждан“ през изтеклия ХХ в. и от кои (очевидно) продължава да се произвежда и днес? В този текст, следователно, аз по необходимост ще трябва да задълбоча историческия поглед и да разширя обглежданото от него поле отвъд нашето време и нашата страна (за да се върна впоследствие отново към тях).

И в предишни свои текстове съм отбелязвал, че макар и близки по чисто речниковото си съвременно значение, понятието „нация“ и понятието „народ“ (фр. peuple, нем. Volk) имат осезателно различна конотация поне от края на ХVІІІ в. Ако с първото се обозначава исторически формирала се общност на основата на общо-взето един етнос и на споделено общо минало, то второто – „народ“ – действително съдържа в себе си осезателно антагонистични конотации. Така, в епохата на френската, а впоследствие и на другите европейски антимонархични революции, към „народа“ (people) – който именно тогава започва да се изговаря с висок патос – се причисляват всички онези, на които противостои „аристокрацията“ (благо-родените, благородниците). По-късно пък – във втората половина на ХІХ в., когато възниква социализмът (и до края на комунистическите режими), в „народа“ биват включвани онези люде, на които противостоят собствениците на капитали – „буржоазията“, но и високообразованите културни творци. С две думи „народът“ е онази най-многобройна част от „нацията“, която е противопоставена на друга – задължително малцинствена, привилегирована и с това отчуждена от нея част. Тази последната – било „аристокрацията“ (до втората половина на ХІХ в.), било „буржоазията“ – не просто е привилегирована. Тя е и онази част от нацията, която има по-тясна общност с привилегированите малцинства (аристократи, буржоа) от другите нации, отколкото с „народа“ на своята нация. Тя е в един по-същностен смисъл елемент от една квази-нация на „господстващите“ – на аристократите от всяка нация, на буржоата от всяка нация. Тя е – във всяка нация – не-народът.

Тук обаче има съществена разлика, защото ако победата на „народа“ (peuple) противопоставен на „аристокрацията“, която действително се определя като по рождение (онтологично) привилегирована в сравнение с него, ражда обществото на равно-правните „граждани“ (citoyen) – нещо безспорно позитивно в цивилизационен смисъл, то победата на „народа“ противопоставен на „капиталистите“, на „буржоазията“ (в Русия, а после и в завоюваните от тази Русия централно- и източно-европейски страни) ражда единствено неразчленената „маса“ и дори – репресивната „чернь“. И това е така, защото след опразването на съсловното разделение в една нация, т. е. в една нация на вече равно-правните „граждани“, онези ,които биха могли да бъдат противопоставени като „народ“ на „не-народа“, могат да бъдат единствено невъзползвалите се по една или друга причина от своите равни права „граждани“ и обратно – онези, на които този „народ“ би могъл да бъде антагонистично противопоставен, могат да бъдат единствено различните граждански елити. В комунистическата идеология, в марксисткия социализъм – тези последните биват стилизирани (и стигматизирани) не като произвеждащи, а като присвояващи, „изземващи“ богатството на общността – като „експлоатираща народа класа“. В нацистко-фашистката пък те бива стилизирани и стигматизирани като развращаващи, унищожаващи нейния „дух“, нейните „традиции“ и „предания“ – т. е. унищожаващи „народа“ в нея.

Казвам, че тук имаме съществена разлика, защото „елитите“ – както икономическите, така и културните на вече „гражданската“ Европа, за разлика от аристокрацията преди това естествено се оразличават от „народа“. Те се оразличават от него не на основата на някаква природно присъща им привилегия – благо-родсттво, „превъзходна“ роденост (каквото буквално означава на гръцки ἄριστος), не на основата на „онтологичната“ принадлежност към висше съсловие, а на основата на своите лични качества, на своите таланти, на своите индивидуални и фамилни трудове, на формираната със собствените им сили култура. Ето защо противопоставянето на един „народ“ на (различно в двете споменати идеологии на ХХ в. определяните) елитни „граждани“ каквито са всички, е болезнен, патологичен антагонизъм, разрешаването на който в полза на така определения „народ“ би могло да доведе единствено до противоестественото овластяване на една безкачествена „маса“, до смазването на талантите на нацията, до „експроприация“ на чуждите трудове от хора, които не са в състояние да ги продължат.

Повтарям: след победата над аристокрацията антагонистично определеният по отношение на нея „народ“ се „разрешава“ в една общност на равно-правните „граждани“ и по-нататъшното му – по същество идеологическо „произвеждане“ и противопоставяне на други „граждани“ в общността става болезнено. При победа на този (вече) „народ“ над „елитните“ по своите качества, таланти, трудове и образованост граждани, би могла да се роди единствено неартикулираната маса. Победата на този „народ“ би била по същество анти-меритократска победа и значи би създала (безспорно и от определението ѝ) противоестествена антимерито-крация.

Най-важното обаче за този – след опразването на съсловията „народ“ е това, че той бива съзнателно идеологически „произвеждан“ като антагонистична общност от политически деятели, които – независимо от названията, които сами си дават – следва да се определят като (крайно леви или крайно десни) „популисти“. Не че антагонистичният на аристокрацията „народ“ не е бил също рожба на идеологическо усилие – на усилието на т. нар. либерален национализъм на ХІХ в. Само че неговото „акуширане“ от въпросния либерален национализъм има своята неоспорима основателност, при това кореняща се в самата общоевропейска християнска традиция, според която всички люде са равно-правни по рождение (като Божии чеда в Христа Иисуса) и следователно онези, които определят себе си като привилегировани тъкмо по силата на „благо-родството“ си, действително са антагонистично противопоставящи се на един християнски „народ“, който пък – и в това е идеята на либералния национализъм – трябва да извоюва за себе си естественото от християнска гледна точка общество на „гражданите“ (citoyen). Каква основателно обаче би могло да има „произвеждането“ на един антагонистично противопоставен на елитите (стопански, културни и т. н.) на „гражданите“ народ – на един „народ“ в такъв случай на… неоличностилите се, неталантливите, необразовалите се, противопоставен на трудолюбивите, културните, образованите и талантливите? Да, „народът“, антагонистичен на аристокрацията („народът“ на либералния национализъм от ХІХ в.) изисква равно-правие за всички членове на една нация – равно право и възможности за развитие на талантите, за образоване, обогатяване. А „народът“ антагонистичен на гражданските „елити“?

В комунистическата си разновидност той би могъл да изисква всъщност равенство… въпреки талантите, образоваността, трудовете.[1] А не е ли такова равенство всъщност о-без-правяване на талантите, на усилията, на образованието?

В национал-популистката (нацистката, фашистката и т. н.) разновидност пък той би могъл да изисква за себе си право въпреки правото на личните и индивидуалните възгледи и идеи – право на нерефлектираната стихийна и масова „традиция“. Именно националната „традиция“ (мистичната родова „почва“, митологичния народностен дух – Geist), антагонистично противопоставеният на този народ елит, според нацистките идеологии, разрушава, разяжда и убива, разрушавайки и убивайки със самото това и „народа“. С други думи – оригиналността, личностността, не-традиционалността, авангардността на „елита“ – тук се стилизират като погубващи „народа“ качества, като не тъкмо „качества“, а пороци (и дори духовни перверзии). В идеологията на собствено националсоциализма тези „порочни качества“ на елита се мистифицират и допълнително като се приписват като етническа характеристика на „световното еврейство“, лишено от векове от своя „почва“ и „паразитиращо“, „разлагащо“ „почвата“ на народите всред които живее.

Но каква е в такъв случай „каузата“, за която би могъл да се бори национал-популистки произведеният „традиционен народ“? Тя би могла да бъде пълното овластяване именно на нерефлектираната „традиция“, на „почвата“, на „кръвта“ над… индивидуалността, личностността, своеобразността. Само че „традицията“, освен т. нар. „традиционни ценности“, именно защото не е нещо лично рефлектирано, защото не е нещо, което лично формираш, носи със себе си и стихийни общностни страсти, исторически кристализирали предразсъдъци, фобии и т. н. Следователно фаворизирането на „традиционния“ и антагонистичен на „разложителните елити“ народ е същевременно фаворизирането и на тези страсти, предразсъдъци, ирационални стихии – фаворизирането им като нещо същински ценно, като нещо онтологически истинно.

Да, движеният единствено от „почвената си традиция“ народ много по-лесно се мобилизира и насочва, той е много по-лесно внушаем за разлика от сложно лично развилия се индивидуално изградилия се представител на „елита“. Този „народ“ е естествено по-„единен“, защото се ръководи от общи за всички каузи – именно не-рефлектирани, но приети и изповядвани безкритично и сляпо. Победилият национал-популистки произведен „народ“ антагонистичен на „безродните“ елити е следователно сляп именно защото е суспендирал своите „елити“. Той също е „маса“, а не политически жив организъм.

____________________________

[1] Разбира се, освен равни права „гражданите“, установили своята общност след победата си над аристокрацията, би трябвало да имат и, най-малкото, равни стартови възможности за упражняване на тези свои права. За извоюването на тези възможности се бори европейският (не-марксистки) социализъм, извоювайки с времето всеобщото образование, всеобщо достъпното здравеопазване, а също и равните политически права на жените.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияДа спориш с безумец
Следваща статияВрявата между планктона и звездите