0
1134

Идеологически произведеният „младеж”

„Младият човек” безспорно е „героят на нашето време”, на когото „принадлежи бъдещето”, на когото „трябва да се дава път”, и за когото трябва на всяка цена да се държи сметка във всяко политическо състезание. Но „младият човек” е много странно дефиниран в съвременността. Той не е „син”, защото докато е още такъв, все още принадлежи не „на себе си”, а на старшите, на „техния” живот. Но „младият” не е и „баща”, защото когато е вече такъв, той е вече „пленен” в етоса на „отчуждаващото общество”. Но това пък значи, че „младостта” се свежда до онзи пренебрежим хиатус между периода на образоването (образуването) в традицията и периода на началото на нейното предаване – до онзи краткотраен пролетен цвят върху стъблото на тригенерационната структура на обществото, момент на може би красива, но мимолетна безотговорност. Как се е стигнало тогава до това свръхоценностяване на въпросния кратък, незначителен откъм времетраене период от жизнения път, така че да си „млад” днес почти е започнало да означава да си истински жив? Какъвто не си, все още – така излиза – докато си „син”, и какъвто не си, вече – когато си „родител”. До такава степен свръхоценностена е наистина тази младост, че бързайки към нея от най-ранните тийнейджърски години съвременните европейци тъй дълго, тъй упорито и отчаяно се съпротивляват сетне да я напуснат, че пред нашите очи действително е пълно с перманентно-резистиращи „ювенили”. Откъде е дошла тази патетична възхвала на младостта, превърнала я от поетична въздишка, буквално в морална и дори – морално-политическа ценност? Защото, да – да си „възрастен” днес е почти морално-укорително състояние и означава да си „репресивен”, „самодоволен”, „лицемерен”, а пък да си дете е морално-унизително: до кога ще те „държат” така несамостоятелен, подчинен, така неавтентичен!

И тъй, откога и защото „младостта” е станала така изключително ценностно натоварена? Още преди да се опитаме да дадем отговор, ще чуем типични идеологизми, с които до такава степен сме свикнали, че ги приемаме като аксиоматични. Младостта, казват, е ценност, защото тя е не-зависима – независима от устояли предразсъдъци, от традиционни клишета, от готови отговори – с две думи от традицията, която пък по дефиниция се определя като нещо ретроградно (в широкото ветрило на „левите” движения) или потискащо (в дериватите на секуларните анти-патернализъм и пост-фройдизъм). Но това е недоразумение: не-зависимостта от традицията изобщо, невградеността в традиция, неинтегрираността в традиция въобще не е добродетел, а недостатък – признак именно на незрялост, и едва ли би могла да бъде хвалена и препоръчвана като нещо „добро” за обществото. По-нататък: младостта е нещо ценно, защото тя е решителна (радикална), склонна към безкомпромисни и „фундаментални” обществени движения, към „разрешаване” на морални и социални проблеми до дъно и „веднъж завинаги”, което „старите”, със своята присъща им „предпазливост” и резоньорство не могат да направят. Но това също е погрешно: радикализмът изобщо не е добродетел и най-малкото – политическа добродетел. Дори напротив, радикализмът в общественото действие, даже когато е движен от благороден морален мотив, със своята едноизмерност и отказ да се съобразява с цялата комплицираност и сложност на обществения организъм, в който трябва да се правят компромиси, трябва да се изчаква, винаги е водил до отварянето на много по-дълбоки рани от онези, които уж е лекувал. Така революционният радикализъм на „великите ювенили” на Френската революция (Сен-Жуст, Робеспиер) в един момент е поставил под въпрос и най-несъмнените й достижения, а „сърдоболното” изкореняване на несправедливото „икономическо неравенство” чрез тоталната ликвидация на създаващата го „частна собственост” (от също тъй ювенилните в началото болшевики) е довел до същински социален срив и глад в Съветска Русия. Накрая, младостта, твърди се, е чиста (за разлика от натрупалата грехове и лицемерия „старост” с нейната „неискреност”, нечестност, почти перверзност). Тук си припомням изключително проникновените думи на прот. Александър Шмеман, според когото всъщност тъкмо напротив – той не познава по-егоцентрична възраст от младостта – възраст, в която всички онтологични греховности вече са пробудени, но при това, непоучени още от горчив опит, те са дълбоко самоуверени и слепи за себе си. „Чистият” младеж е така втренчен в себе си, че е напълно глух към всички други. Детето, казва отец Шмеман, е чисто, възрастният би могъл да бъде мъдър, младежът обаче нито е (вече) чист, нито е (още) мъдър.

И тъй, следователно, във всички тези патетични оценки на младостта има нещо нередно, нещо което е „дошло” от някъде, при това по съмнителен начин. Какво е то?

Нека припомня, че основната тъкан на обществото винаги се е състояла от органичното единство на три генерации (колкото, обичайно, могат реално и физически да обитават този свят). Това единство на трите генерации осигурява от своя страна наличието и функционирането в обществото на онова, което се нарича традиция и което е една от най-важните съставки на неговия живот във времето. Защото „традиция” идва от латинското tradеre, т. е. „предавам” – от онова, сиреч, което възрастната генерация в дадения момент предава и която пък от своя страна средната у-своява, образова се (образува се) в нея, преработвайки я, за да я предаде на свой ред, когато се сдобие с потомство. Да, в обществото има непрекъснато развитие и изменение, но все пак има такова при наличието на онова, което се развива и изменя – сиреч на „предаваното”, на традицията. Ето защо дълбоки девиации в обществото настъпват всеки път, в който, по един или друг начин, това негово тригенерационно единство бъде прекъснато или увредено. Когато настъпи криза в солидарността между генерациите, когато синовете на бащите откажат да бъдат синове и не пожелаят сами да стават бащи; когато откажат наследството и пренебрегнат завещаването. Аз говоря тук за бащи и синове, за наследници и завещатели, защото ако вътре в рамките на една генерация, между хората в едно общество преобладава съ-трудничеството (и конкуренцията в това сътрудничество), то между генерациите преобладава (и би трябвало да преобладава) солидарността. И това е така по простата причина, че ядрото на човешкото единство е семейството. Всеки удар върху солидарността в семейството, поради това е удар върху функционирането на традицията, а с това – удар върху живота и развитието на обществата в историята им.

И ето: от края на XIX в. в европейските умове (векове знаели тези азбучни истини) се настанява една странна идеология, която за първи път поставя под подозрение това тригенерационно единство и даже го определя като затормозяващо здравословното обществено функциониране. Възможно е в началото тази идеология да се види като страничен продукт на твърде накипелия ентусиазъм на европейското човечество от епохата на индустриалната и научната революция към „прогреса”, като дериват на свръхусиленото му желание да „прогресира” с все по-бързи темпове, да „твори” без да губи ценно време да „усвоява” и поради тази причина вижда като основна пречка за това тягата да се „пази”, да се „консервира” в обществото. Идеята на „либерализма” (чието наименование идва от libertas – свобода) започва да вижда като пречка в осъществяването на тази libertas действията по „пазенето”, по консервирането – самото conservatio. От така разделените и противопоставени „свобода” и „съхранение” израстват идеологизираните „-изми”: не просто libertas, но либерал-изъм (свободизъм), виждащ враг, противник в съхраняването и значи в съхраняваното въобще. И в отговор: не просто „съхраняване”, conservatio, но – консерват-изъм (съхраняване и от свободата на човека). Ще трябва да кажем, че ентусиазмът да се „прогресира”, осигурява идеологическото възобладаване на либерализма над консерватизма на границата между XIX и XX в. И все пак, струва ми се, че основният корен, от който покълва промяната в отношението към тригенерационния интегритет на обществото идва не толкова от самия, все повече ускоряващ се негов „прогрес”, колкото от създадените от този „прогрес” проблеми, за които традицията все по-трудно може да немери схеми за разрешаване. И ето това поражда изкушението: да бъдат те разрешени радикално, като се отхвърли „наследеното” въобще, като се откаже предходното изобщо да се „наследява” и „предава” – да се реши то просто да се отхвърли и да се започне „съвсем по новому”. Ето как, на пресечната точка на тези два – ентусиазмичния и травматичния – либерализми: единият сприхаво нетърпим към натрупаното, консервираното, като пречка за „новото”, а другият – травмиран от проблемите, които традицията „консервира” в непрестанно предаване – се раждат идеологическите образи на „ретроградните” (в първия вид либерализъм) или на „репресивните” (във втория) „стари” и за „прогресивните” и длъжни да се освободят „млади”. Генерацията, от която се предава и генерацията, на която се предава биват противопоставени и „предаването” (traditio) се поставя под въпрос изобщо. Онова, което се предава и съхранява от „старите” се стилизира или като „бреме”, което младата генерация (всяка по-млада генерация) трябва да отхвърли, или като „репресия”, от която тя трябва да освободи света. Тези, които предават стават било „ретроградите”, било „потисниците”, срещу които поради това, младите (всички млади) трябва да въстанат, да се освободят, да си „вземат” настоящето от миналото (им), да се изправят не като „синове” до бащите си, но като „младите” (вече с ценностен знак) срещу „старите” (също с ценностен знак). Либерал-измът, това идеологизиране на свободата, противопоставена на съхранението, ражда „младия” като „добрия герой”, като фаворита на обществото, като ценния човек, който ще го „освободи”, сам освобождавайки се от традициите. Ние трябва да си дадем сметка колко ново е всъщност това фаворизиране на младостта, еманципирането й от тригенерационната обществена интегралност. Никога в по-ранните времена не е било така.

Най-същественото обаче, което следва от това фаворизиране на младостта, е дълбинната криза, в която изпада традицията като основен механизъм на общественото функциониране във времето. Откъснат от тригенерационността, „младежът” е вече не онзи, който преди всичко наследява, усвоява, който се учи и се „образова”, но, който „започва от себе си”, който се „откъсва”, за да „твори” новото. Той се стилизира вече като чисто „его”. Ето защо за него обстоятелството, че е нечий син (дъщеря) представлява по-скоро проклятие, нещо от което той трябва колкото се може по-бързо да бъде освободен, за да се осъществи отвъд „ретроградното” наследство, което са стоварили върху него родителите му или отвъд „репресията”, с която те същите се опитват да „консервират” (да съхранят) в него „своето” (всички „младежки движения” от средата на ХХ в.). Но ето защо такъв, започващ оттатък „синовността” си младеж сам и не бърза и няма как да бърза да стане на свой ред „баща”, „родител” и по този начин сам да се превърне в следващия ретроград или репресор. Вместо израстващи (каквито са били „младите” в тригенерационната интегралност на предишното общество) младите се превръщат в „ювенили”, самодостатъчни в своята „младост” – в безудържни „творци” на живота, чисти експериментатори с нови „жизнени форми”. Но и вместо поемащи отговорност, сами ставащи родители (каквито са били „младите” по-рано) те се превръщат сега в младежи на все по-напредваща възраст, във „вечно млади” потребители на живота. Откъснат и (идеологически) противопоставен на традициите (обявени за основните спирачки на прогреса и преградите пред разрешаването на световните несправедливости), „младежът” в либералното идеологическо пространство все повече започва да се идентифицира със „сам самия”. „Младият”, това е онзи, който се е „еманципирал” от синовността на ретроградните и репресивни отци и не е позволил все още да бъде сам пленен от „обезличаващата” институция на „буржоазния” („иудео-християнския” и т. н.) брак; който има едно-единствено – „свещено” – призвание: да се себе-реализира, да направи res своето чисто и голо „себе”, което не е нито „фамилно” (на неговия род), нито „отческо” (на неговите деца), което е вълшебна пъпка на чистата и непредаваема, но богата с нещо невям откъде взело се, „автентичност”.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияЕвропа
се измества
на Изток
Следваща статияЗатворена изложба