0
182

Идея за дом III

За още две изложби от проекта, с който СБХ отбелязва 80-годишнината си

„Комуникации” (куратор Йово Панчев) във Виваком арт хол е „мърлява” изложба – съжалявам за определението, но по-точна дума не можах да намеря. Като начало там ми липсва кураторски текст, който да целенасочи поне малко разглеждането, да осигури подстъп към експозицията и произведенията, да зададе „призма” за тяхното възприемане.

Подстъп всъщност има, но физически: коридорче върху платформа, през което се влиза в залата. И в коридорчето има нещо, което за мен се яви като заместител на кураторския текст – към четири двойки снимки, представени от Велизар Димчев. Поставен е принципният въпрос: всичко може да се свърже с всичко, но кои връзки са валидни и значими? Кога и как те стават такива? Това, което прочетох и видях, ме подтиква да направя следната декларация: Знам, че съвременното изкуство изисква от мен да съм активен зрител, да съ-участвам в произведението, да давам своя дял от смисъл в него – в задочния диалог с автора. Но категорично отказвам да давам целия смисъл! Особено пред подбрани и разположени как да е снимки, придружени от пълен с правописни грешки текст, който ми предлага аз да си решавам дали показаното е „буквален визуален конфликт или многопластово концептуално подмятане”…

Обърнах се към серия манипулирани фотографии на отсрещната стена в коридорчето – „Тишината на агресията: Shut up!” от Светломира Минкова. Текстът към серията (с по-малко правописни грешки) говори за конфликта между външния свят и вътрешните преживявания, за безпомощност, при която художничката търси опора в принципите си. Това общовалидно (поне на моменти) състояние фотографиите донякъде представят, донякъде илюстрират, но ми е трудно да преценя кое и доколко, защото в коридорчето няма дистанция за възприемането им. Така че продължих само с усещането за известно изобразително „многословие”.

От коридорчето се слиза по няколко стъпала в залата. И точно на това неудобно място са сврени произведенията на Николай Маринов „Коловози, гари, влакове” – картина и под нея подредени кубчета с изображение на лека кола. Отново пълен с грешки текст обяснява, че авторът е използвал детските си рисунки за тези „инфраструктури от детството”. Отбелязах си само, че при детето неумението е (винаги) очарователно, но при порасналия художник не е.

Картината „М. в двуизмерния свят на обектите” на Марина Маринова предлага да направя връзка между фигура на момиче в народна носия и фрагменти с плоски фасади на панелни блокове – вероятно по линия на орнамента в престилката… И тук се отказах да търся/влагам смисъл. Но произведението откроява друг проблем, който е дори още по-видим в картините „Разпадащи се връзки” на Диди Дойчинова – когато живописта се опитва да „говори” концептуално, рискува да се превърне просто в илюстрация с бои. Единствено Светослав Недев е постигнал баланс в това отношение. В неговия безименен пейзаж „от птичи поглед” градските части са почти заличени и в резултат остава спокойната, дори безстрастна гледка на основните елементи (и комуникации). Не мисля, че е от най-добрите му произведения, но в контекста на тази изложба е от малкото, с които мога да общувам.

Още повече, когато наблизо се явява „Нагъната повърхност” на Медея Янкова – голям черен килим, проснат на параван. И отново пълен с правописни грешки текст споделя впечатленията на художничката от вулканична лава в Хавай; продължава с описание на плетката, която има за цел да предаде „мощта на природата”. А освен това от текста се разбира, че килимите трябва да са четири – аз открих само два: този до текста и друг, окачен на гърба на паравана – пак без никаква дистанция за разглеждането му.

Наблизо – вероятно по „приложност” на изкуството – са трите пластики „Тактилна керамика” на Иван Кънчев Иванов. Текстът (не забелязах грешки) заявява художника като „пионер” в разработването на керамични произведения, предназначени за хора с нарушено зрение; автор и на две книги по въпроса. Нищо не мога да кажа. Освен че работите формално се вписват в „Комуникации” и че засягат страничен аспект на човешка житейска драма… Напомниха ми, че след като имам късмета да съм зряща, не трябва да го пропилявам.

Но пък професията го изисква: изправи ме пред разкривено телено образувание на нисък постамент, в което се разчита свита човешка фигура – обиколих го, не видях етикет с името на автора, не видях и качества, и продължих нататък. Видеото с дините вече не се прожектираше (пазителят не можа да ми каже защо), така че се съсредоточих върху няколко загадъчни произведения.

Прозрачни пластмасови ленти се преплитат между колоните в залата. Върху някои от лентите са нарисувани фрагменти от тяло на насекомо, които зрителят явно трябва да „сглоби” във визуално цяло. Аз не успях да го сглобя и да разбера какво е, но появата на жълти ивици във фрагментите сведе възможностите до пеперуда, оса или пчела. Названието не ми помогна – Wireless на Група 140 идеи. Непосредствено след тази работа е Organic Network на Теодор Лихо – „графит върху четири маси в промоция (Дизайн IKEA)”. И действително изображението върху плотовете се разгръща в „розета”, подобна на глухарче. Само че прозрачните ленти включват и това произведение – така и не разбрах дали то е част от насекомото или не.

А самото насекомо разгадах, но доста по-късно. След като бях минала покрай двата фотоса на Васко Славков „Нов градски пейзаж” – уловили атмосферата на уличен канал, графити и остатъци от плакати по очукано електрическо табло; покрай серията географски карти на Елена Панайотова – будещи респект преди всичко като ръкоделие; покрай „Дигитален проект „Icon Cures /Изображението лекува” – авторът или авторите не можах да разчета, а и не разбрах дали приемат насериозно, или иронизират пикселираните образи на Богородица, Христос, Буда, Слънце и т.н.; и накрая покрай висящи платна с експресивни рисунки на човешки фигури – това е „Преходът” на Светломира Минкова. Текстът към него е неясен, но не пречи на работата; от него разбрах обаче, че тя е авторът на теленото образувание в другия край на залата…

И ето че току под крайното висящо платно от „Преходът” забелязах залепена с тиксо на пода малка възглавничка. Пред нея има текст, посветен на тревожния глобален проблем с изчезването на пчелите, свързано вероятно с честотите на GSM-ите. Това веднага сглоби в представите ми насекомото отсреща в пчела, но се питах за какво е възглавничката. И изведнъж ми просветна… Не, не могат да очакват от мен да коленича пред Пчелата – има и други изчезващи видове!..

Изложбата „Работилница” (куратор Филип Зидаров) в галерия „Индустриална 11” разгледах последна. При третия опит галерията работеше (в работното си време!) и най-сетне влязох в леденостудената зала с разбираемо неприветлив пазител в нея. Все пак успях да уточня кои произведения не функционират и кои вече са прибрани от авторите. От останалата „наличност” не разбрах работата на Веселин Димов – върху постлан на пода черен найлон са подредени нещо като черни матрици за чаши, над тях е сведена голяма черна „настолна” лампа, която обаче не свети. Не разбрах и произведението (или произведенията) на Дойчин Русев: старо детско колело, закрепено върху плоскост на стената и обвито с коледни лампички; на пода – изрязани сякаш примитивни карти от червена и черна пластмаса; нагънат лист ламарина с „хвърлени” върху него печатни плаки. Не изключвам възможността част от показаното да е от друг художник. Защото тази пък изложба е оставена без текстове и дори без названия на работите – етикетите указват само имената на авторите (на български). А доминиращият надпис в залата – цитат от Лао Дзъ, доколкото си спомням, е на стената още от откриването на галерията с изложба на Павел Койчев.

От останалите произведения оцених композицията на Цвятко Сиромашки от камък, тухла и метални спирали – тя може да се „чете” и като декоративна, и като занимателен пейзаж с пружиниращи къщички. Харесах пластиките на Петър Наков – две големи метални конструкции, донякъде напомнящи легло и ръчна строителна количка. Но по-важното в тях е не какво напомнят, а как са изградени: всеки от елементите поддържа другия и е поддържан от него – и впечатлението е за крехък баланс в много тежък метал. По принцип приветствам връщането на Любен Костов към дървените машини – някои от неговите конструкции от греди, зъбчати колела и въжета в края на 1980-те и началото на 1990-те са вече класика („Машина за рисуване”, „Машина за ръкопляскане”, „Машина за разбиване на идоли”): работеха сякаш по чудо, забавляваха и произвеждаха смисъл. Сега художникът е представил палач с брадва и дръвник, опростил е максимално механизма на задвижване, но пък е усложнил образа, добавил е и платформа с дървени пранги за шията и ръцете – и е боядисал всичко това в бяло. Не съм сигурна дали ми харесва, а може би ми пречи споменът за предишните му машини…

Зарадвах се на механизмите на Киро Мавров: те носят качествата на малки пластики и същевременно – задвижвани с електричество, обогатяват въздействието си колкото естетически, толкова и смислово. Например спиралата на стилизирана „Вавилонска кула” бавно се развива и прибира; зъбчато колело върти асиметрично правоъгълна рамка; четири огънати метални „пипала” се бутат и отъркват едно в друго, и т.н. Предвид колко редки са срещите ми с този тип работи на художника – горе-долу веднъж на 10 години – удоволствието да ги видя напълно оправда упорството ми да посетя галерия „Индурстриална 11”.

В заключение мога да кажа: СБХ не е нито „уютен дом”, нито „безлично общежитие”. Всъщност би трябвало да е професионална общност – по определението „съюз на художници”. Проектът „Идея за дом” извади на показ най-доброто и най-лошото в тази общност. Най-доброто е, че в нея има художници и куратори, способни на активен и качествен диалог с публиката в съвременността. А най-лошото е именно „домашното” мислене. Няма да се впускам в големи обобщения, ще посоча само един дребен на пръв поглед детайл. В изложбата „Любов” концепцията на куратора и информацията на етикетите бяха преведени и на английски; в изложбите на Шипка 6 и в галерия „Академия” бяха преведени само имената на авторите и заглавията на произведенията, но не и концепциите; в „Библиотеката” текстовете бяха само на български (с едно изключение) – някои с правописни грешки; в „Комуникации” – само на български и масово с правописни грешки… Логичен е въпросът: каква публика се очаква в тези изложби? Като че ли само един от кураторите мисли българското изкуство в перспективата на международната арт сцена (предвид глобализацията, Европейския съюз, свободното пътуване) и се е подготвил съответно. Петима куратори по принцип не очакват чуждестранни посетители, но са предвидили минимум информация, ако случайно се появят такива. Двама от кураторите изглежда не привиждат дори българи като публика, а ако случайно се появят такива, са се погрижили да ги отблъснат…

Още по темата: „Идея за дом” I
„Идея за дом” II