0
2843

Иде Рождество!

Бог бе готов да спаси Содом, ако се намерят в него десет праведници. Край нас живеят много тихи праведници, а очите ни не ги съзират.

Иде Рождество Христово… Щастлив и притихнал чака християнският свят. Той не иска поучения, наставления, уроци в тия дни. В сърцето му е само благодарността за Божието милосърдие. Защото Ти, Господи, не остави човека в жалкото му падение, а се погрижи за Спасението ни. То се случи преди две хиляди години и оттогава всеки миг един грешник открива някъде Христа. Иисус се ражда в него и той се ражда в Иисус, за да се издигне от дълбините на своя мрак нагоре – той, призованият, заблудената овца, сълзата в окото Божие.

Но нека споменем онези също, за които Рождество не идва, а те ни казват: „Нима в двадесет и първи век още се говори за Бога?“. Да се лиши животът на безброй поколения християни от смисъл!? Да се хвърли черна пепел върху терзанията на хиляди гениални умове и светлината в толкова благородни сърца? Безверието не ни предлага нищо, само идеята за един свят, който се разпада. Ала светът се е разпадал винаги за нихилиста – сега и преди хиляди години. Сатана му го внушава. Иска от нас да сме безотговорни. Щом няма надежда и всичко се срива безвъзвратно, остава да твърдим, че приближава краят. Каква суета, каква болна наслада… Защо тогава нихилистът се оплаква, защо се обижда непрестанно? Защо отдава такова значение на себе си, щом нищо вече няма смисъл? И така ли е наистина? Погледни това усмихнато дете, този старец, който носи мълчаливо тежестите на живота, този селянин, който стои пред плода на своя труд, тази жена, която се моли в храма… Това ли е нищото, отиващият си безсмислен свят? Защо позволяваме на черните хора да обсебват взора ни, слуха ни, нашето сърце? Бог бе готов да спаси Содом, ако се намерят в него десет праведници. Край нас живеят много тихи праведници, а очите ни не ги съзират.

Щом всичко се разпада, защо да правим нещо позитивно? Отминете този крясък. Не е възможно да нямаме тук предназначение. Християнинът работи не за себе си, а за Христа, хляба на живота, Агнеца Божий! Ще чуе ли Той нашата обща, хвалебна, благодарствена, радостна песен? Ще влеем ли и ние радост в извора на радостта? Вършете добро и ще Му се отплатите. Иде Рождество! Радостен или нерадостен, или обикновен е за вас тоя ден? Ето го пробният камък за човека.

Колкото и да е невероятно, радостта би могла да стане състояние на душата, а животът ни да се превърне в Рождество.

Текстът е публикуван в бр. 23 на сп. „Християнство и култура“.

Димитър Коруджиев е роден в София на 26 декември 1941 г. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Редактор във вестниците „Труд“ и „Народна култура“, в списание „Пламък“ и издателство „Български писател“. След 1989 г. в неговия дом е създаден вестник „Демокрация“. Той е автор на сборници с разкази и есета, на романи за възрастни и деца, на пиеси. Първото му нашумяло произведение е романът „Подозрението“ (1978), следват романите „Градината с косовете“ (1984), „Домът на Алма“ (1986), „Преди да се умре. Фантазия за Сашо Сладура“ (1995), „1989“ (2008) и др. Сред сборниците му с есета са „Пуснете слънчевата светлина“ (1991), „Пътят на душата“ (1995), „Всичко е история“ (1999), „Тайнственият бард“ (2001), „Разговор за Бога“ (2003) и др. Един от създателите на безсюжетния психологически разказ в българската проза, както и на модерната романова форма.