1
3089

Идолопоклонници

Какво си казва човек, като види тази иконописна несвета троица?

Аз не си казах нищо: онемях. Давам си сметка, че такова признание в началото на поредица от думи стои непрофесионално, наивно, дори инфантилно. Ирационална реакция? От друга страна, мисля, че всички имаме морално право на ирационална реакция спрямо една ирационална действителност. 

И наистина, XXI век, културна все пак страна, отде такива потребности? А какво прави Руската православна църква и нейният всесилен патриарх, всесилен в църквата, защото е назначен и поддържан от всесилния в държавата? Нима Синодът е забравил азбуката на християнството – Десетте Божи заповеди, по-специално Втората: „Не си прави кумир…?”[1] Какви „православни“ са тогава, щом правят такива кривославни икони? Е, ако това са икони – да живеят иконоборците!

Виждате, поток от доста объркани мисли. Но аз като се объркам, не ме е срам да потърся помощ. И я намерих в словото на един човек, и важно беше, че и той е руснак – покойния културолог Дмитрий Лихачов. Човек свободен, следва собствената си проповед: да действа само по съвест; оттук – човек, неудобен за всяка държава. Да го убиеш – ще го героизираш, да го купиш – не се продава… И особено неудобен е за руската държава, а най-вече за комунистическата и посткомунистическата. Защото той знае, че през последните 300 години руската държава последователно се бори с руското християнство, и най-добре успява, когато решава да го позлати и възвеличи, за да го обезличи. Призивите на Лихачов са светли, предвижданията му – мрачни истини. Но той все пак не е видял това (напусна ни през 1999 г.). А ако беше видял, с целия си гигантски опит на каторжник и дълголетник, с целия си грамаден ум на учен, той също щеше за миг да занемее.

Едно време се тиражираше клишето „голям приятел на Съветския Съюз”, така етикетираха гражданин на държава с враждебна политика, който обаче лично се държи приятелски. В този смисъл можем да наречем Лихачов „голям приятел на България”. Не само защото с удоволствие цитира и Черноризец Храбър, и Атанас Далчев. Но и защото казва: „От юг, от Византия и България, идва в Рус духовната европейска култура, а от север – друга, езическата дружинно-княжеска военна култура на Скандинавия.” [2] Интересно, казваме си, този руснак очевидно не боледува от „национална комплексираност”. При това, продължава Лихачов: „Преодолявайки в себе си тази национална комплексираност – отляво [самооплюване] и отдясно [самопревъзнасяне] – ние сме длъжни да отхвърлим решително опитите да бъде виждано спасението на нашата култура изключително в нашата география, изключително в търсенето на приложни геополитически приоритети, обусловени от нашето гранично положение между Азия и Европа – в бедничката идеология на евразийството. Нашата култура, руската култура и културата на народите в Русия [подчертаните от мен думи в българското издание липсват] е европейска, универсална култура; това е култура, изучаваща и усвояваща най-добрите страни на всички култури на човечеството.”[3] Сега можем да уточним: Лихачов е приятел не само на България, той е приятел на всички култури на Земята, защото всички те правят от маймуната Човек; и е специално благодарен на онези от тях, които са очовечавали и очовечават неговата Русия, защото от нечовешкото в нея много го боли.

Тук ще вметна, че Лихачов е по предимство културолог, а аз търся от него всъщност политологическа помощ: тази днешна руска иконопис ми е необяснима политологически. Фактът, че намирам помощ, сочи, че за разлика от други културолози, Лихачов не страни от политологическото мислене. Той не го развива систематично, а следвайки изследователската си мисъл, навремени просто не може да удържи вика си: „Ама защо правите така? Това е зло!“ И викът му е насочен към руските управници – в отношенията им с църквата, но и с държавата.

Защото в руската история спорад Лихачов се получава така, че назад към нечовешкото обикновено тегли не християнското, не византийско-българското начало в руската култура – назад тегли скандинавското, военно-държавното. И това не е патент на руския комунизъм. Защото руснаците, казва Лихачов: „Не трябвало да отъждествяват самодържавието с православието”.[4] „Реформите на Петър са продължение на реформата на Никон [патриархът, който с насилие и текстуални фалшификации реформира руската Църква, предизвиквайки разцеплението ѝ] и докарват авторитета на църквата до страшен упадък. Ако изповедникът е лишен от правото на тайна на изповедта, ако свещеникът с държавен указ е задължен да донася – какъв авторитет да има църквата тогава?” И хората от „най-състоятелната и работеща класа”, създателите на уралската металургия, се решават да не се подчинят на църковно-държавната реформа и си остават „старообрядци”; държавата е убедена, че е длъжна да ги преследва и го прави, по руски поголовно и жестоко. Резултат е, че Русия, която при Екатерина ІІ и Александър І има по-добри топове и гюлета от английските и френските, едно поколение по-късно, при Николай І, изостава отчайващо назад технологически. Следва Кримската катастрофа от 1856 г.

А днес? Лихачов: „Подмятат някои понякога за второ покръстване на Русия. Покръстването на Русия – това е официално приемане на християнството от държавата, съединяване на църква и държава. В никой случай не трябва да говорим за второ покръстване на Русия, за християнството това би било нещастие – възсъединяване на църква и държава [след разделянето им при комунизма]. Обратното – църквата трябва да бъде напълно отделена от държавата, за да може да се развива свободно и да бъде религия в пълния смисъл на думата. (…) Нашата държава трябва да бъде действително извън-религиозна, тя не трябва да се меси в църковните работи. Разбира се, и църквата не трябва да се меси в държавните.”

Добре, да видим кои говорят за „второ покръстване”? Не по времето на Лихачов, тогава това са плахи подмятания, но в последните години за това пряко, публично… питат Путин. Пряк отговор той избягва да даде, но възхвалява самото покръстване. И ето как: „Всъщност нали с приемането на източното християнство [политически неправилната дума „Византия” е подменена с по-правилна] – православието – е започнала да се създава руската нация като единна нация, започнала е да се създава  централизираната руска държава.”[5] На пръв поглед почти същото е написал Лихачов, но всъщност е точно обратното: „Аз мисля, че най-общо, с покръстването на Русия можем да започнем историята на руската култура.”[6] (к.м. – Д.К.)

Тук няма как да минем с уж разбиращото: „Е, ами той държавникът си говори за държавата, културологът – за културата, два аспекта на едно събитие…” Защото културологът Лихачов е и историк, и напомня историческите факти. Покръстването не е начало на руското християнство, далеч преди покръстването в Русия е имало християнство – и сред елита, и сред народа. (Например Йоакимовският летопис не само споменава за княгиня Олга Киевска, която е била християнка преди покръстването, но и факта, че тя е приела духовници и книги, изпратени от нашия цар Симеон І.[7]) Нито пък бележи началото на руската „централизирана държавност”, тя също е отпреди. Казано просто, държавата вече се е почувствала достатъчно силна, за да завземе и християнството, така, както се завзема нова ценна територия. Лихачов открито говори, че отношенията между руската държава и християнството не са подчинени на духовната логика, те са обладани от логиката на властта. „Държавата на Владимир [киевския княз-покръстител] не се е крепяла на полицейска система, нито само на военната система. Тя е била държава многонационална, заради това толкова ѝ е била необходима една интернационална религия.”[8] А следващото голямо засилване на държавата е позволило на Петър І да „отмени” патриаршеството. „По този начин Петър погребал личностното начало в управлението на църквата и създал колегиално безлично управление чрез един послушен Синод. Хубаво знаем, че подчинение на деспотична власт се организира много по-лесно при колегиално управление, отколкото при еднолично. Което се и случило. Църквата се оказала подчинена на държавата и станала извънредно консервативна. Третият Рим се оказал не символ на духовните връзки с предходните два Рима, а знак за държавна сила и държавнически амбиции. Русия се превърнала в империя с имперски претенции.”[9]

Ето с тази проста, но изчерпателна обяснителна схема на взаимоотношенията държава–християнство в Русия Дмитрий Лихачов помага да разберем появата в наши дни на иконописни ликове на Ленин, Сталин и Путин. Ленин и Путин просто са по сергиите. При Сталин историята е по-усложнена, защото той се радва на дълга иконописна серия: ще отделя две икони. Едната е в традицията „среща” (примерно на Богородица и Йоан Богослов). В случая Йоан е заместен със Сталин, а Богородица – със света Матрона Московска. Съпроводната легенда е, че той ѝ отишъл на крака, а тя му казала да не бяга от Москва през октомври 1941 г. и той я послушал и победил. (Виждаме същото свободно боравене с (не)сторическия факт, каквото видяхме у Путин.) Засилващата се от година на година кумиризация на съветската Победа в Междусъюзническата война 1941-1945, която се засилва от година на година, поражда чудеса. Не зная друга дума за апела на комунистите (!) от Санкт-Петербург към Руската православна църква Сталин да бъдел канонизиран. Църквата, слава Богу, отказала.[10] (Ами ако от Кремъл бяха казали на Синода „Изпълнявайте!”?) Вторият случай е произвеждането на икона с подробното име Държавна Богородица „Победа”. Тя представлява Богородица на небето, която бди над Сталин, целият в бяло, в шпалир от съветския маршалитет. Сигурно е интересно да се види точно кои са там – дали само доживелите Победата, неубити от Сталин и немците, или може би има и „посмъртно реабилитирани“? Но аз няма да правя това тук. Само за сведение: тази икона, първа от цяла поредица, е изографисана по поръка на т. нар. Изборски клуб – най-влиятелната днес неправителствена структура за предлагане и обсъждане на агресивна руска политика; скъпи и чести гости на тези кумиропочитатели са господата Путин и Медведев.

Когато държавата реши да се самовъзвеличи, не се спира пред нищо. Ако е Русия – не се спира и пред Бога. Както е казал Достоевски: „Бог ако няма – всичко е позволено!” Иконата на Сталин днес – и на Путин, и тути кванти – показва, че в Русия всичко е позволено. На властника. А Бог го няма. Дали е излязъл за малко?

* * *

За нашата си черга:

Навремето т. нар. „Лъжица“, атеистичният комунистически храм, издигнат с народна пара и труд „там на Балкана“, до връх Бузлуджа, бе събрал 6 мозаични 3-метрови портрета, които се гледаха от златния си фон през овалната зала: живия тогава Живков, редом с безсмъртните Благоев и Димитров, насреща им пък вечно живите Маркс, Енгелс и Ленин.

И все пак, българските комунисти го докараха до езическо капище с кумири, но това не е, не е християнска черква! И не претендира да е!

По същото време един краткогодишен поет, израснал в дългогодишен блюдолизец, бе произнесъл: „Др. Живков, Вие ни забранявате да Ви издигаме паметници, но техните пиедестали са вече в сърцата ни!” Яки лакейски сърца! Какви тежести са издържали те в името на… Но, и в случая, все пак българчето не е визирало статуи по черквите! То кумир не си прави, сиромашкото, просто се самоунижава по селски пред простака, стъпил на трибуната на мавзолея.

–––––––––––––––––––––––––––––––

[1] „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи“ (Изх.20:4-5). „Кумир или идол, според самата заповед, се нарича изображението на някоя твар, някое Божие творение… на които хората се покланят и им служат, вместо на Бога” Вж. https://www.pravoslavieto.org/vtora.html
[2] Вж. Д. С. Лихачев, Русская культура. М., „Искусство”, 2000, с. 18. Цитираната статия Культура как целостная среда може да бъде намерена и на български в сборника „Акад. Дмитрий Лихачов. Руската култура”, изд. Изток-Запад, превод Мария Петкова-Базелкова (2018). Преведената книга следва разширеното руско издание от 2007 г. Българският текст върви гладко, но тук ще се позовавам на оригинала – има акценти в мисълта на автора, които в превода са се изгубили.
[3] Пак там, с. 19.
[4] Пак там. И двата цитата са от с. 64. Става дума за статията Роль крещения Руси в истории культуры отечества.
[5] Казаното е публикувано в официалния сайт на Кремъл, под заглавие Интервью к фильму „Второе крещение Руси” (Забележете: още през 2013 г. е произведен и разпространяван документален филм, пропагандиращ Путиновото обсебване на Църквата…).
[6] Това е началното, програмно изречение на горецитираната статия Роль крещения Руси в истории культуры отечества. Пак там, с. 51.
[7] И днес няма консенсус сред историците как да бъде използван Йоакимовският летопис като извор. Вж. напр. Уикипедия, Покръстването на руситеи сравни с Горан Благоев, Покръстването на Киевска Рус и българите.
[8] Лихачов, пак там, с. 58.
[9] Пак там, с 42.
[10] Вж. Как попали на иконы Сталин, Ельцин и Горбачев (а и други).

1 коментар

  1. Има нещо поначало сбъркано в руснаците. Те изглежда обличат културите като дрехи. Едно да скрият неизменната си унгро-финската същност. Друго да се присламчат към цивилизационен център. Примерно във византийския двор обличали варварите във византийски дрехи при аудиенция с императора. Нещо такова. Както лесно обличат култрите така и лесно ли сменят. Свидетели на което бяхме всички ние. От руско православие бързо преминаха на модерната религия – комунизъм, и днес отново навличат руско православе. Затото предишна дреха – култура се изцапа. Но нас руският гардероб не ни интересува. Щото от него само сме виждали шинел. Другото което е опасно е да изкарване Лихачов българолюбец. Той не е такъв. България не е страна на духа разбира се. Огледалото не свети. Лихачов не проумя че не сме славни и винаги ни потапяше в измислелото в 16 век славянско море. казах.