1
2513

Избиратели и избраници

Размисли върху политиката по времето на популизма

Има немалко неща, които дори сравнително монотонната кампания на тези местни избори откроява (взривена само покрай проблемния избор на главен прокурор). За по-конкретните от тях (най-вече за сблъсъка в София) ще говорим по-нататък. Този път, връщайки се към един класически анализ на Хана Аренд, ми се иска да поразмишлявам над „над временния съюз на масата и елита”, който се наблюдава навред. Ако тази интуиция на Аренд от класическата ѝ творба „Тоталитаризмът” е вярна, излиза, че пост-тоталитарното (и популистко) общество преповтаря редица масови нагласи на тоталитарното. Което предполага размисъл. Ако съпоставките са убедителни, сигурно ще разпознаете примерите. В това отношение местните избори са особено благодатна почва, доколкото тук „ангажираният наблюдател” прибягва до микроскопа, а не си служи с телескопа.

1.

Предлага се най-вече политика, популярна на вид и лесно медийно усвоима като съдържание.

Надявам се след местните избори някой екип от икономисти да се заеме да изчисли колко струват предизборните обещания поне на основните кандидати (на всички едва ли ще е възможно), защото ми се струва, че те ще са поне няколко пъти над брутния вътрешен продукт (БВП) на страната.

Това по цената. Останалото е в изпълнимостта.

Обещава се всичко – охотно и на драго сърце. Особено, когато  някой от кандидатите губи почва под краката си и усеща, че няма особени шансове.

Ако се вярва на обещанията, скоро би трябвало да се озовем в райските селения. Чистотата ще е образцова (и няма да ни струва нито лев повече!), а улиците ще се мият всяка седмица. От междублоковите пространства ще е избуяла толкова много зеленина, че ще се пробуждаме само от сладкогласния хор на птичките. Ще има качествени тротоари (навсякъде) и няма да има дупки по улиците (изобщо). Да не говорим за счупените плочки и фугите между тях. Некадърните изпълнители ще се изпарят като лош спомен – само при пускането на правилната бюлетина, независимо от обществените поръчки.

Гръбнакът на корупцията ще бъде пречупен още с избора на кмет, защото той с вида си така ще респектира недобросъвестните чиновници и фирми, че те ще бягат от общината му като дявол от тамян. Колко е просто!

Местните данъци и такси не само, че няма да се увеличават, а и (рязко) ще намаляват, а качеството на общинските услуги ще се повиши в пъти.  

Ще дишаме кристално чист въздух и никой (дори в някои крайни квартали) няма да се топли на твърдо гориво, гуми и парцали. Ако се вярва на крайните националисти, тези места дори ще изчезнат, а хората живеещи в тях, просто ще отидат някъде (къде?) и няма да създават проблеми. И тъй като вече живеем в „светлото бъдеще“, никой не пита на кой модел от миналото напомня всичко това (дали не на нацисткото „окончателното решение“?). Неслучайно се заговори за узаконяване на „Луковмарш“, а и запрелитаха разни други препратки.  

Ако подведем чертата: кандидатите обещават „на кило“, но те изговарят всичко, което избирателите биха искали да чуят (без да ги безпокои липсата на конкретни решения). Само поискайте, пуснете го в социалните мрежи и тутакси някой „кандидат на гражданите“ веднага ще ви го обещае. Без да му мигне окото. Затова нека не забравяме и „обратната страна на медала“: притегателната сила, която масата (или тълпата) има върху кандидатите, тя също не е за пренебрегване.

2.

Във време на разколебаване и на общи размествания на пластовете притегателната сила на масата е от особено значение. Който и да е политик днес се чувства неуверен. Затова иска „да е с тях“, с всички „тях“ (с „гражданите“, както логорейно повтаря една кандидатка).  „Как“ точно и „в какво“ – не е важно. Топлото лоно на масата е онова, което вдъхва сила на политическата анемия. Затова и кандидатите нервно се тресат в търсене на телесен (масов) контакт с „гражданите“. И тук Хана Аренд безусловно е права.

Стига се дотам да се говори как примерно кметът на столицата щял по цял ден не да работи друго, а да приема всички желаещи. Да е социален терапевт на общината: да изслушва „всички“, да ги ободрява, да вниква в проблемите им. Не иронизирам, а цитирам почти дословно, подобни твърдения са в същността на новата демагогия.

3.

Популистките лидери наследиха тоталитарните лидери, те имат опита от режимите на насилствена утопия и тотална пропаганда. Затова и посланията им следват тези стереотипи. За разлика от ситуацията с поколенията между двете световни войни, които са имали спомен и за друго, далеч по-свободно време, тук предходното поколения в немалка част задава ориентира на соцносталгията. С приказките: „Не беше толкова лошо“ и „имаше ред и чистота”. Не избуя ли отново всичко това и на тези избори?

4.

Ситуацията на посткомунизма е ситуация след разпад на един свят и трудното наместване на пластовете на едно ново общество. Тук разочарованията често прерастват в нихилистично отчаяние. Особено показателна обаче е позицията на самите популисти. За да бъдат близо до масите, те също би трябвало да се преживели крушения, а когато не е така – да го имитират. И тук идва най-странното: видимото разминаване между лукс и очевидност, което е особено фрапантно. Нито Манолова, нито Сидеров, нито Каракачанов и Джамбазки, а сега и Слави Трифонов не са „потърпевши от прехода”. Напротив, те са от „доста печелившите”, но пък трябва да убедят масите, че са „едни от тях”. И то с всички възможни средства. Оттук и  каканиженето и фалцетният простоговор, пиянските изцепки и кръчмарският език, агресията и стилистиката на гардове от нощен клуб.

Това е новото поколение популисти, различно от предишните телеполитици от ерата на Берлускони, към които се числи и Бойко Борисов. Сега времената са други и играчите са по-различни. Сега дори една телевизия, която все още я няма, стана партия, която също я няма, за да бъде адекватна на твърдението, че „няма такава държава”.

5.

Стигна се дотук, защото поколението на прехода е съвсем младо, а и „разочаровано по рождение“. Както би казала Хана Аренд, между двете световни войни е било почти същото: тогава на дневен ред е лозунгът „да се потопиш в самозабрава” (Лоурънс Арабски).

6.

Наличието на основни демократични свободи не означава автоматично, че имаме ефективна демокрация, нито работеща правосъдна система. Изборът на главен прокурор, който трябва да се случи този четвъртък, го доказва. Ако искате, дори с пространственото позициониране на разнородни групи от граждани: на „озвучен контрапротест“ пред ВСС (с властова подкрепа) и прогонени гневни опоненти, подтикнати към изконния рефлекс на протестите в България – да окупират „Орлов мост“. Какво друго им остава.

Между тях е групата на „неутралните“, на колебаещите се, на пустосващите „по принцип“ всичко и всички. Мнозина в българското общество продължават да живеят със съзнанието, че са винтчета, болтчета или бурмички от голямата анонимна машина на властта. Че за какво да се хабят тогава, щом тя ги прегъва инасочва по свое усмотрение. Дали това не е част и от „културата на лъжата“, за която писа преди време хърватската писателка Дубравка Угрешич (наполовина българка по майка)?

7.

Работата е там, че времето през трите десетилетия на прехода се намотаваше в различни посоки, но така или иначе ни даде достъп до кладенеца на свободата. От който всеки може и в правото си да почерпи вода.

Но усилието е на първо място индивидуално. Не може да бъде все прехвърляно или делегирано на останалите. На някакви „други граждани“, все на онези „ние“, към които непрестанно се позовават и днешните популисти с надеждата да проработи рефлекса на тоталитарната утопия.

Някога от деца ни се насаждаше да не искаме да сме „аз“, да не сме субекти на свободата си, все да сме някакви „ние“.

Избирателят избира, защото е „аз“. И носи конкретна отговорност за личността, на която е гласувал доверие. А популистите са винаги „ние“.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015) и "Българската дилема" ("Хермес", 2017).
Предишна статияЛегенда за отхапания език
Следваща статияЛисица

1 коментар