4
3870

Изборите. Десните. Грешките.

KYanakiev

През изминалата седмица в свое интервю пред БТВ си позволих да изкажа тезата, че причината българската традиционна („градска“, „стара“) десница да стагнира през последните десетина години до незавидните и практически непрехвърлими 8-10% се крие най-вече в това, че тя упорито се ситуира като „алтернатива“ на двете големи политически партии, които сами се оформиха като алтернативни една на друга. Позволи си да се залъгва с мантрата „БСП и ГЕРБ са всъщност едно и също“ при положение, че както европейската десница, така и самата БСП признаха ГЕРБ като партия от дясното политическо семейство. Много по-важното обаче е, че и българското общество припозна през последните години ГЕРБ като основния антагонист на БСП и поради това мантрата „БСП и ГЕРБ са едно и също“ се оказа убеждение, което се разминава с реалността и дори, строго теоретично, да е вярно – няма обществена подкрепа (нещо, което в политиката, която не е теория, е от решаващо значение). Ето защо воюването с еднакъв интензитет и срещу БСП, и срещу ГЕРБ (които воюват помежду си) те осъжда на това да имаш на своя страна максимума от тези 10% и (с извинение за спортната метафора), но да си извън „големия мач“.

След провала на свръх това раз-троилата се за последните избори „стара“ българска десница, чувствам като свой дълг да изкажа (най-сетне) максимално сурово и максимално прямо своите мисли както за нейните грешки от последните години така и – понеже никога не съм крил симпатиите си към нея – да посоча перспективите, които тя би могла да има, както в момента ги виждам аз.

В този първи текст обаче ще се спра на нещо по-частно (и по-обичайно след непосредствено приключили избори) – а именно на това какво се случи на тях; какво не отчетоха и не видяха опонентите на победителя и по-специално какво не усети навреме „старата“ десница.

  1. И тъй първото, което трябва да се признае тук е, че „прочитът“, който в десните среди направиха на успеха на издигнатия от БСП кандидат за президент като: „симптом за развила се и достигнала до критична точка непоносимост на българското общество към ГЕРБ и неговото управление“, се оказа погрешен. Този прочит – заявявам го сега, след последвалите парламентарни избори – в десните среди бе прибързан и много по-скоро бе подходящ за предизборна „опорна точка“ на БСП, с която тя пристъпваше към предстоящата кампания. „Опорна точка“, казвам, за уплътняване и обосноваване на основния й призив към обществото: „Поискай промяна[та]“.

Всъщност, оказа се (това лично аз виждах и по-рано), че никаква „критична непоносимост“ към ГЕРБ в България не се бе „натрупала“, а резултатите от президентските избори преди три месеца бяха чисто и просто следствие от много точно избрания (това трябва да се признае) „профил“ на кандидата на левицата с оглед на вече внушените на обществото фобии и манипулативни тези. Да припомня: бежанците, които днес-утре биха могли „да ни залеят“, почти „предвоенната“ ситуация около нас – „разпадащата се“ Европа, „агресивната Турция“ и „сприятелилата се с нея (по наша вина) Русия, която този път може да не ни защити“. На фона на тази манипулиращи внушения един „генерал“ (формално „натовски“, но и проруски), безстрастно изглеждащ мъж и безпартиен (макар и издигнат от БСП), изправен срещу неподходящо излъчена фигура от обкръжението на Бойко Борисов, естествено събра предпочитанията на широки, но най-вече слабополитизирани и ниско политически грамотни среди, щастливо добавили се към „твърдия електорат“ на левицата.

Тези среди обаче съвсем не бяха обзети от „непоносимост към Бойко Борисов и ГЕРБ“ и съвсем не искаха „промяна“ в общия политически профил на управлението. Още тук искам да предупредя, че аз съвсем не разисквам въпроса дали такава промяна би била оправдана, нито пък – още по-малко – би ли трябвало хората да продължат да „търпят“ ГЕРБ и Борисов. Аз говоря за това какви бяха (и са) реалностите, които политиците (и от „старата“ десница) трябваше да отчетат и с които трябваше да се съобразяват.

А реалностите (те трябваше да бъдат променяни, а не върху тях да бъдат налагани фалшиви) бяха такива, че мнозина продължаваха да си „харесват Бойко“ и просто не можеха да предпочетат „Цецка“ пред „генерала“.

Ако трябва да бъдем реалисти следователно (а трябваше да бъдем реалисти), Бойко Борисов можеше съвсем спокойно да не подава оставка след избирането на Радев. Никакви „народни вълнения“ срещу някакво негово „непоносимо повече упорство“ да продължи да управлява нямаше да последват и – бих добавил – нямаше да могат резултатно да се организират от никакво задкулисие. Страхът от такива пък може би бе грешката на Борисов.

Аз бих казал дори нещо повече: дори да имаше – преди три месеца – някакви наченки на досада и умора от „вездесъщия ГЕРБ“ (повтарям, в широките обществени среди, а не в софийската либерална общност), те много бързо „изветряха“ пред лицето на безличния екип на Огнян Герджиков и – най-вече – пред лицето на буквално захлипващия се агресивен реваншизъм на обновената „Нинова БСП“.

И ето: „старата“ десница не видя ситуацията по този начин. Показа отсъствие на политическа прозорливост и си внуши, че тъй като „идва краят на ГЕРБ“, тя може да си позволи лукса да се бори за традиционния си електорат, разделена на две (а дори да създаде и своя нова, трета фракция). Въобрази си, че обръщайки се към своя традиционно антикомунистически електорат, тя следва да наблегне върху внушението, че е алтернатива дори повече отколкото на БСП – на ГЕРБ.

Трябва да се признае, че особено в своята „Раданова“ част „старата“ десница буквално забрави за БСП като свой противник, съсредоточавайки огъня си върху Борисов и „колаборационистите“ от остатъчния РБ.

  1. В същото време на това подценяване на потенциала на ГЕРБ падна жертва и БСП (при, все пак, реалните шансове да победи, симптомът на wishful thinking, можеше да бъде разбран). Въобразила го като вече „паднал“, кохортата на г-жа Нинова – особено младите й попълнения от европейски „лузъри“, родово-травмирани „синове и внуци“, профетично-обладани неоевразийци с метросексуални прически и провинциален блясък в очите, направо побесня от призива „бий Бойко“.

И ето: „биейки Бойко“ и лидерката на БСП, и споменатите й млади попълнения (неофити в политиката) стигнаха до такъв висок градус на наглостта, че произведоха нещо неочаквано за мнозина. Декапсулираха едно „депо“ на обществени чувства, за които техните задкулисни ментори бяха успели да им внушат, че е завинаги вече запечатано. Те събудиха антикомунизма в тесния и в по-широкия смисъл на тази дума. Казвам и в по-широкия, защото под антикомунизъм тук разбирам и отпора срещу геополитическа ревизия на българската политика: от Европа обратно към Русия. Искам да се уговоря – не става дума за пробуждането на „русофобия“ (тя действително няма дълбоки корени у българите), а за опасения от това, че „тези може и да ни отделят от Европа“, в която вече пътуваме, в която учат децата ни, от която получаваме субсидии, от чийто „либерализъм“ обилно се ползваме във всекидневието си. Защото мърморенето срещу „брюкселската бюрокрация“ съвсем не означава (за сведение на „малкия Николай Михайлов“ – Иво Христов) готовност на българите да се смирят под „високата десница“ на Путин и да прегърнат „традиционните му ценности“.

Репликата на г-жа Нинова, че „демокрацията твърде много е отнела на българските граждани през тези години“, не можеше да не бъде прочетена като опасно (далеч отвъд „Бойко“) насочено реваншистко обещание за „чистки“ на „демократи“ и връщане към политиката на „здравия ред“ (с всичките й „екстри“ – цензура, милиционерска грижа за „добрите нрави“).

Чашата, разбира се, преля „шегичката“ на някой си Зарков – пак от младото попълнение в БСП – с жертвите на комунистическия терор (с терора, поддържан от неговия собствен дядо), посрещната с окуражителен смях и потупване по рамото от „лидерката“. Хората изведнъж съзряха, че „младите“, израснали около БСП именно в годините на демокрацията, изглежда са много повече реактивирани „комунисти“, отколкото залезлият Михаил Миков и анекдотично-хлевоустата (но и безобидна) Мая Манолова. Дори най-интелигентните десни, несподелящи идеите за „наследствена вина“, не можеха вече да не си припомнят мъдрословията на Андрей Райчев, че „комунистите са не партия, а етнос“ и че принадлежността към тази партия се предава по пътя на ДНК.

Ексцесът Нинова, следователно, декапсулира една особено дълбока травма в българското общество и консолидира около уж „падналия Бойко“ допълнителни групи хора, за които да не се допусне това БСП до властта стана (особено в последните десетина дни от кампанията) направо безапелационен мотив. А доколкото никой от „старата“ десница не можеше да осигури това, последното тласна – по мои пресмятания – най-малко 3% от традиционните избиратели на (именно) „градската“ десница към ГЕРБ.

Трябва да се признае честно, че имащият безпогрешен политически нюх Борисов усети пробудения от БСП травматизъм и в последните дни, в които все още можеше да прави политически изказвания се съсредоточи изключително остро върху него. Носени на крилете на издевателската си страст „младите“ на Нинова простодушно го подпомагаха, вдигайки непрекъснато градуса. Да припомня, че злощастната „шегичка“ на въпросния Зарков, бе замислена именно като подигравка към Борисов и неговия репресиран дядо.

И ето пак: този пробуден травматизъм бе тотално „проспан“ от дейците на „старата десница“ (преди всичко от Радан Кънев, който продължи да се препоръчва като най-автентичната алтернатива на… ГЕРБ и направо „изпусна“ БСП от политическото си полезрение). Никаква реакция не последва и от „Да, България“ на Христо Иванов, продължил да воюва с неопределената и политически неоцветена в неговото говорене „мафия“. Притиснатият в ъгъла от „приятелския огън“ на другите две десни крила РБ пък не намери нищо по-умно от това да повтаря заклинанието, че „обединени можем повече“ при положение, че „обединението“ бе осуетено още преди кампанията, а сега се осъществяваше само че от ГЕРБ.

  1. Никаква реакция от страна на „старата десница“ – и от трите й подразделения – нямаше обаче и по отношение на един друг „ексцес“, който пък отне поне 4 от очакваните проценти на младото и не по-малко амбицирано българско националистическо обединение на „патриотите“.

Нека припомня, че почти до края на кампанията, или по-точно до показаните от телевизионните канали саморазправи на национал-активистите с пристигащите от Турция български избиратели – социологическите агенции предричаха между 13% и 15% за националистическия триумвират. Както вече знаем, вместо тях те получиха 9-10%, т. е. точно толкова, колкото взе и надхитрилият ги с „национално-отговорното“ си поведение срещу „страшно опасния ДОСТ“ Ахмед Доган.

Защо се случи така? Защото, мисля аз, колкото и усилено да бе създавана от медиите фобията за евентуален пробив на „втора турска партия“ и колкото и тази фобия да мотивира „патриотите“ да достигнат в кампанията си до кресчендо, истината е, че базисното чувство за приличие у българите този път надделя над митико-националните им страсти. Да дърпаш и блъскаш възрастни жени, седнали безпомощно на земята, не може да въодушеви много хора. Напротив, мнозина от въодушевление преминаха към (този път доста по-обосновани) страхове: ами ако Турция реши да реагира на безобразията по границата ни? При тези обстоятелства отново „дискурсът“ на Бойко Борисов, че е „много притеснен от евентуален взрив между България и южната ни съседка“, се оказа по-далновиден от национал-ентусиазма на „патриотите“. „Станалият непоносим“ ГЕРБ се оказа отново повече за предпочитане от „ексцесивните“ пазачи на родните ни предели. И по мое убеждение поне 2-3 от очакваните от „патриотите“ проценти отидоха при „Бойко“, който „все пак знае как да се оправи с Ердоган“.

В същото време „старите десни“ или въобще не реагираха на този „сюжет“ (дали щом той не е водещ за столицата, той не е и изобщо сюжет от друга държава). Специално в този пункт РБ трудно може да намери извинение, че заприглася на „националистите“. Либералите от „Да, България“ (сред чиито основатели има не малко правозащитници) въобще – както казват младите – „не отразиха“ този сюжет. А може би трябваше да реагират именно тук по-„либерално“ (вместо да се упражняват на „исторически теми“ като Васил Левски, както стори инак много симпатичният ми Емил Джасим).

Ето как един неправилен прочит на случилото се на изборите за президент преди 3 месеца, два ексцеса на „неокомунизъм“ и национализъм, съчетани с „алтернативното“ на съществуващата в страната алтернатива поведение на раз-троената десница, доведе до една логична (а защо не – колкото и това да не звучи добре за либералната ни публичност – заслужена) победа на упорито „погребвания“ през тези три месеца ГЕРБ.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияИзводи от първите избори за 2017
Следваща статияДа режисираш е като да пишеш в друга форма

4 КОМЕНТАРИ

  1. Борисов сам предизвика умишлено тези избори с губеща кандидатура на Цачева при предните, разчитайки, че при нови избори може да се отърве от досадните реформатори и да мине без тях, както и стана. Едва ли е бил толкова наивен да се заблуди , че Цачева е избираема, или е нямал инстръменти да го предвиди – напротив – тя беше сложена там за да изгуби като куц кон и да има повод за нови избори. Колкото до т.нар. „стара десница“- нито е стара, нито е десница. Стара десница беше Стефан Савов, но тези хора като него си отидоха и не оставиха поколение, поколението на „старата десница“ не се роди ,защото потенциалните им родители бяха унищожени след девети септември ’44. Двубоят беше между ГЕРБ – основно реформираното БКП и БСП – преименуваното БКП, всички други бяха маргинали и това отговаря на основните настроения сред избирателите. Колкото до Симов, Христов – тия хора чакат диктатурата на пролетариата и бълнуването на Карл Маркс за края на капитализма да стане факт. Едва ли обаче капитализма ще свърши по начина по който той си е представял. То и в родната му Германия са чували за него и дори в Берлин са кръстили една улица на негово име, само че трябва да уточним, че може би поради особеното чувство за хумор на немците – улицата Карл Маркс води само до градските гробища.

  2. Но да не забравяме, че ГЕРБ и БСП заедно обират гласовете на 1900 000 избиратели, твърде малко, за да мислим, че родово-комунистическата -милиционерско -шапкарска партия на Борисов е алтернатива. Статистическите таблици показват вливане и отлив на симпатизанти между тези баяти партии, а единствено репликите в риториката им , подобно на топче , летящо на мрежата на една и съща , доминирана от кескомунистическата ДС-каста дъска, бележат някакво мнимо разминаване. Но дали ГЕРБ , даваща популистки и леви обещания за повишаване на учителски заплати и пенсии, е по-различна от БСП? Дали „дедо ми, утрепан от комунистите“ е заклинание по-различно от “ демокрацията ни отне много“. По делата им ще ги познаете. Да видим делата на Рашидов. Например, даде с фанфари награда на шефа на Шести отдел на ДС. Рашидов, сам мултак и верен на комунистическата културна номенклатура до гроб, възложи на члена на ЦК на БКП Светлин Русев концепцията за Квадрат 500, с което колекциите на два музея бяха буквално съсипана. Рашидов откара лично вярната другарка на Доган и ченгето Тошо Тошев в Париж, за да направи сефте на книгата й. Рашидов и ченгето от ДС Божидар Димитров разсипваха археологически останки, налагайки брутално кичозни фалшификати на тяхно място. По времето на всички управления на Борисов нямаше нито едно дело срещу историческото управление на БКП и БСП, докарало до фалити България, нямаше нито един деец на БСП, подведен под отговорност за хиперинфлацията от времето на Видуенов, нито един наказан за фарлитите на банките и пирамидите, не бе повдигнат въпрос за тайнственото забогатяване на десетки хиляди комунисти и висши служители на ДС. Сам Борисов, член на БКП, агент Буда, безусловно верен пазач ( нает не да го пази да не избяга, а за го охранява) на диктатора Живков не показа и частичка отмъстителност за дедо си, напротив, тъкмо синът на правешкия кмет Златев му изнасяше скъпоплатения пиар в първите години на възход. Точно Борисов се снимаше сервилно с Лужков, точно той занесе куче на Путин. И нека не се залъгваме, че захвърлянето на комунистическите учебници по марксизъм-.ленинизъм беше направено от някакви десни сили. Целият преход, включително и изборните манипулации, включително и маргинализацията на стъкмените от ДС „десни партии“ ( да не изброявам ченгетата, внедрени в СДС, че дълга и широка) бе и е контролиран от третата страна на масата за тенис – ДС и щабовете в сянка на комунистическата кастова прослойка. Да се говори за Борисов като „припознат от ЕС десен лидер“ е смехотворно. Борисов е матрьошка, параван, момче за бой и да го бият, той просто слуша, чака, казват му. Той не е водач на населението и населението не го иска. Населението коварно беше ръганов гръб от своите припознати „антикомунисти“ и случаят с ЕВгени Михайлов е само частичка от отвращението, което инкасираха лъганите двадесет и седем години хора. Разбира се, трите милиона емигранти просто обърнаха гръб, вече не можем да кажем, че само Кристо намира България за гадна държава. Не биха могли лакейните кутрета на Борисов да го победят, само за да се намърдат отново в колаборационните места, заедно с другарката Кунева-Пръмова. Кой учител ще гласува за Даниел Вълчев, другарят на Орешарски в седенката? Кой ще брои отцепките на Костовите приемници, отлюспванията, кинжалните люти послания на посланика Едвин? Кой ще брои за десни ласкателствата на ченгето в дантели Георги Марков? Кой ще формулира сега мантрата „няма леви, няма десни“? Разбира се, че пинг-понгът между тръгналия от ИПОН любим пазвант на Живков и пръкналата се под Костовата протекция Нинова няма идеологическа основа. Това са две крла на една и съща мафия, това е частна театрална пиеса на техния си родово-комунистически – милиционерски преход. Техни са медиите, техни са журналистите, техни са смешните въдици в ожесточения дебат. Кой повярва за страданията на другарката Цецка? Има ли такъв наивник? Има ли наивник, който да не знае за бащата на Цветан Цветанов, за бащата на Плевнелиев, за бащата на…. тка нали и бащите на новите леви до един са все дейци на ДС, започвайки с Иво Христов. Просто пиесата завърши и следва нов трик за връщането на ластта в ръцете ан БСП, който временно се осуети заради тъпите изказвания на Корнелия Нинова. Просто Борисов няма да състави кабинет. А и да го състави, нима някой вижда европейци в АТАКА и при ченгето Каракачанов? Това ли е новото дясно пространство, което трябва най-сетне да бъде припознато? че товава и е старата мафия, контролирана от КГБ.

  3. Тоталното себеразпускане на десните партии няма да откаже новите поколения, но и едва ли има глупак, който да иска връщане на марксизма като идеология и връщането на държавните средства за производство. нима някой милиардер от БСП ще върне плячкосаното в кооперативните стопанства? Ха, ха. Припознаването вкомунистическата родствена връзка бе нужно единствено за утвърждаването и увековечаването кастовата власт. Децата на някогашните сатрапи с цървули и каскети днес се сплотява по родов признак и омраза, а разпознаването е „демокрацията ни отне родовото право на господство“, искаме си го. И с действията си на три пъти ГЕРБ успява като че ли да им го даде. Най-сетне е на крачка от успеха. Всички парламентарни партийни лидери сияят.

  4. Така. Имаме чудесен анализ на професора, доста мек между другото към героят на Путин у нас Радан Иванов. Не бързайте да се взривявате талибани. Радан Иванов свърши чудесна работа на Самодържеца – в българският парламент няма проевропейско мнозинство. Има и предполагам ще набъбва митология на градските не представени – самосагрегирал се електорат, които упорито не искат да излезнат от вируалната реалност която потдържат посредством повтаряне до припадък на опорни точки (Буда, Шва и подобни). Те били Избраните и удостоените да поведат електорите извън робството на ГеСеПе. термита Радан Иванов през цялото време на коалирането си с ББ се опитва да подкопава основата на колоса. Вмето да върши политическата работа на управлец. ядосаха колоса и той ги изпрати в забрава. каквато и щете да плямпате ББ инсценира загубата на президентските, разпиля коалицията и остави автентичните в стадий на безкрайно делене. което парадоксало показва че колкото повече, толкова по-малко. Ако не се сещате какво оначаваше парадоксално спомнете си Радан който беше управлявщ в опозиция. Истинските са достойни синове на дядо им Иван (Костов разбира се), пионерът на политическата техника на атомизирането на дясното, разработена в Кременчук. Професорът се опитва да комуникира с единствените, като им предостави съмнения, но те са обидени от отношението на света към тех и не возприимат. Подскачат голи из радановия рай и не поглеждат към ябълката подхвърлена им от професора. Горките не представени… и некои съображения – българите основно са русофоби. И особено медиите. Те се страхуват да назовават името Расия, особено като иде реч за намесата им у нас. Турця се месила в изборите ни и други страни. Има Омерта и нашенеца го е страх. Бой се от Бога и почитай царя. българинът обича расия страхувайки се от нея. А това че патриотите бранеха руския турчин Доган от турския турчин Местан чрез влачене на баба беше звезния миг на кампанията. Обикновенно най тъпото е случва.