0
3566

Избори в клещите на кризата

В момента българската политика силно наподобява къща, посетена от ураган. Страничните стени са порутени след двата неудачно споминали се парламента, върлуващата пандемия подяжда задната стена, а ние сме под покрива на държавността само благодарение на фасадната стена (на нея се крепи носещата греда на нашата демокрация). 

Как я докарахме дотук е дълга тема – от протестите през 2013 г. или през 2020 г., та до ден днешен – с оглед на неслучилите се промени. Повечето от действащите лица от предишните управления пак са на стартова позиция, а Делян Пеевски е дори на път да се завърне на бял кон в парламента. Съответно махалото на разочарованието сменя изблика на политическата еуфория. Помним го от 2016–2018 г. или след гражданското пробуждане от 2013–2014 г. Сега се случва почти същото. С една съществена разлика – „инфодемията“ от конспиративни теории, стигнали до такъв размер, че здравият разум е силно застрашен. През 2013 г. ми се стори, че виждам „пропуканата България“. През 2021 г. бих я определил като „порутената България“. Заради клептокрацията, крайния популизъм на политическите елити (разликата с 90-те се набива в очи), както и заради силната фрагментираност на избирателите, търсещи да се хванат като за сламка за нещо, без да се замислят, че на пръсти се броят политиците, отстоявали принципни позиции през последното десетилетие.

Ключовата дума на изборите

Не че е задължително да има такава, но пък тя прояснява ситуацията. През 2016 г. думата беше „граница“, през април тази година „пачките“, а сега със сигурност е „ваксината“. Телата като естествено продължение на душите или индивидуалните права, за които „всеки сам си преценя“? Спорове, люти обиди от двете страни на барикадата, а разделението е 75% на 25% (според последните данни за броя на ваксинираните). Обвинения в „здравни фашисти“ срещу „обскуранти“ и „антиваксъри“ срещу „ваксъри“. В същото време дневно си отиват по 150 души, понякога и повече (днес 199 наши сънародници!). Двойно надхвърлихме броя на жертвите, дадени във Втората световна война, и изглежда, че сме се устремили към тези от Първата световна (при горе-долу същото население), което би било нова национална катастрофа.

А най-лошото вече е, че никакви аргументи в конфликта не работят. Думи като „отговорност“, „грижа“ или „личен пример“ също са девалвирани. Спорът за правото на другия на живот срещу личната ни свобода е интелектуално предизвикателство, стига да не беше на тази цена.

В политически план последиците от този морален и епидемиологичен конфликт са отчайващи. Основните политически сили мълчат, говорят уклончиво, гледат да не заемат позиция. Всеки глас е от значение, а пък изборите са вдругиден… Практиката показва, че в подобни случаи печелят „снишилите се“.  

„Анти-полето“ е шумно и свободно. Оставено е изцяло в ръцете на Костадин Костадинов, Волен Сидеров и други оперетни лица с бели престилки. Там нещо къкри, бълбука на повърхността, но няма много време за по-голяма изненада.

Румен Радев е в центъра на „затишието“. От месеци насам служебното правителство трепетно гледа да не „сбърка“ и да му опази рейтинга. Затова Стойчо Кацаров вече не знае на кой свят живее, а служебният премиер Янев се гъне пред засегнатите и отстъпи още след първото дрънкане на тигани. Служебната власт напълно „клекна“ пред кризата.

Ала най-позорни за мен са увъртанията на досегашния президент как се бил ваксинирал през лятото, но не искал да го демонстрира. Един бивш генерал би трябвало да прояви поне малко доблест, а не да възприема ваксинирането си като „срамна болест“ – за разлика от държавните глави на съседните държави, които се ваксинираха публично и с открито лице (справка – репортажите по „Евронюз“).

Тъжно е да се изрече публично, но цената на тези президентски/парламентарни избори ще е най-високата в най-новата ни история (измерена не в пари, а в човешки живот!).

Само се питам: няма ли това да лежи на нечия съвест след изборите?

Прави впечатление, че и вторият в сондажите – проф. Анастас Герджиков – също отказа да се произнесе по „ваксините“ (щял да изгуби половината избиратели), макар лично той да бил ваксиниран.

Единствено Лозан Панов, убеден, че няма какво да губи, отправи послание към хората да се ваксинират.

Явно най-трудно и най-болезнено е да се говори истината.

И далеч по-лесно е да се живее с „фалшиви герои“ – по „формулата на Оруел“.

В годините на Втората световна война Джордж Оруел с мъка на сърце пише, че най-трудно за него било да гледа как част от хората поради страх от Хитлер се хвърляли в обятията на Сталин, а други – поради страх от Сталин приставали на Хитлер.

В българските условия знаем как Бойко Борисов дълго време пазеше десните избиратели от „комунистите“.

Сега Румен Радев явно ще ни пази от „статуквото“.

А в основата на проблема са толкова много недоизказани истини…

„Фалшиви идоли“ и „нови залози“

Най-общото впечатление от тези трети парламентарни избори е, че вече няма за какво да се спори.

Всичко отдавна е казано, показано, повторено и потретено.

Ясно е докъде сме стигнали със „старата власт“ и накъде водят „сенчестите ѝ линии“. Беше ясно през април и още по-ясно през юли. Дори новите „снимки от чекмеджето“ са банално стари.  

Онова, което смайва, е защо пак се озовахме в „точка нула“?

Избирателите видимо са раздирани от съмнения, за които е редно да си дадем сметка. Иначе ще ходим по три пъти на избори всяка година. И „новата власт“ ще е само „служебна“.

В момента вървят два разказа за ситуацията в страната, а проблемът е, че те не се пресичат в съзнанието на мнозина.

От едната страна са разкритията за „течовете“ в държавата – как примерно 1 млрд. лв. за автомагистрала „Хемус“ са раздадени незаконно, без нужното обезпечение или със съмнителни застраховки.

Откъдето и да се погледне, това е съкрушително свидетелство срещу управлението на ГЕРБ. И би трябвало електоралната им подкрепа да се свила наполовина, а те водят в сондажите.

От друга страна, имаме изявленията на служебното правителство как вече са решени проблемите и са запушени всички „пробойни“ в държавата. Били изцяло затворени кранчетата на корупцията, обществените поръчки поставени под контрол, а НАП и митниците вършели работата си „повече от чудесно“.

Къде тогава са приходите? Ако всичко това е така, би трябвало да се очакват поне 5–10 млрд. повече приходи за последното тримесечие спрямо предишната „ковидна“ година.

Гледах тези дни една пресконференция на синдикатите, които поставиха своите искания, но признаха, че пари няма, тъй като липсват по-големи постъпления в бюджета. А финансовото министерство продължава да тегли дълг след дълг, милиард след милиард…

И въпросът за дереджето на държавата (с оглед и на новия бюджет) би трябвало да е най-сериозният парламентарен дебат в новото Народно събрание. Отвъд рекламните фойерверки на каквито сме се нагледали през годините – как някой извършил за кратко време немислимото.

Още повече че перспективите пред „новата власт“ никак не се сияйни.  

ГЕРБ и ДПС умело въртят барабаните на пропагандната машина – как само статуквото „може“ и „трябва“ да управлява. Това им носи някакви гласове, ако се съди по сондажите. Но не достатъчно.

По-важното в случая е как „партиите на промяната“ смятат да управляват заедно? И каква би могла да е „коалиционната формула“?

Как „Демократична България“ и „Продължаваме промяната“ ще подадат ръка на „Има такъв народ“ и ще бъде ли тя приета? Или ще се окаже, че „Има такъв троянски кон“?

И как може (и ще може ли) да се изгради коалиция с Нинова и „промененото БСП“?

Или ще се стигне до нов разпад на парламента и политическата система ще гръмне?

Още повече че едно ново правителство, след като приеме бюджета, ще трябва от първи януари да вдигне цените на тока (с 20–30 процента) и на парното (поне с толкова).

Не мержелее ли на хоризонта формулата за „правителство-камикадзе“ за идните шест месеца?

Или хипотезата за трето служебно правителство надвисва съвсем реално?

Ако е така, то неконсолидираната българска демокрация, както я определи Иван Костов, е на път да премине трайно в полупрезидентска република.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема" ("Хермес", 2017) и "Спомнена София" ("Рива", 2021).
Предишна статияДневникът на един селски свещеник
Следваща статияВазов – поетът съдия