0
2070

Изборът да оцелееш

Ганчо Савов на 90 години

Ганчо Савов

Ганчо Савов, „Капан за контри“, изд. „Издателско ателие Аб“, София, 1998 г.  На 25 октомври се навършват 90 години от рождението му.

Има събития в живота, които, погледнато реалистично и тривиално, са драматични, трагични и вододелни. И като че ли не могат да се възприемат другояче, освен еднопланово, схематично, категорично и критично непрощаващо. Но от нас зависи как ще интерпретираме дадено преживяване. Като драма или просветление. Разбира се, нещата не са така черно-бели и помежду им има много нюанси. Едно от мъдрите изречения в известна молитва е да правим разлика между нещата, които зависят от нас, и тези, които не зависят от нас. В това се състои възможността за избор при всички обстоятелства.

През 1974 г. известният наш учен, изследовател на южнославянските култури, преводач, журналист Ганчо Савов е осъден на 18 години тъмничен затвор, защото отказва да сътрудничи на ДС и е обвинен в държавна измяна (шпионаж в полза на Югославия) и идеологическа диверсия. Присъдата си той излежава в Старозагорския затвор. През 1985 г. е помилван и амнистиран. През 1998 г. излиза книгата му „Капан за контри“ – за единадесетте години, прекарани в затвора. Тя носи подзаглавието „Из практиката на тоталитарния репресивен механизъм в България 1968–1989 г.“. Това е една много емоционално въздействаща книга. Съдържа мемоари, видени от дистанцията на шест години (основният корпус на книгата е датиран през 1991 г.). Едно свидетелство от първа ръка е ценно с автентичността си. Оказва се, че човек винаги, и при най-драстичните обстоятелства има избор. Да те прекършат драмите или да излезеш още по-силен духом. Известна е мисълта на Блез Паскал: „Човек е мислеща тръстика“. Стабилният дъб може да бъде повален от бурята, но крехката тръстика може и да устои. Или, както и Ницше твърди: „Това, което не ни убива, ни прави по-силни“.

И Ганчо Савов, с последващите повече от тридесет години от живота си след затвора, доказа, че духът не може да бъде пречупен. Той излиза от затвора на 55 години. За някого това може да е вече съвсем зряла възраст, особено след такова драстично преживяване. Но Ганчо Савов ни даде пример по мъжество, по оптимизъм, по хуманизъм и изпълни последващите тридесет и пет години от живота си с пълноценни и значими преживявания като човек и творец.

С какво ни променя неговата книга „Капан за контри“? Защото след прочитането ѝ ние излизаме променени. Прави ли ни по-информирани за истините през комунизма? Прави ли ни по-хуманни, по-разбиращи, по-прощаващи? Защото прошката не значи, че приемаш действията на насилника върху личността ти, но освобождава теб самия от мерзостта на злото. Прошката е дар за самия теб.

Книгата на Ганчо Савов е документално свидетелство за „витрината“ на комунизма – концлагерите и затворите. В текста си той съзнателно не белетризира и олитературява разказа си, а с една много премерена обективност поднася и най-драстичните факти от времето (100 дни), прекарано в следствената служба на известния адрес „Развигор“ 1, Седмо отделение на Софийския затвор и годините в Старозагорския затвор.

В главата „Тежки смешки“ Ганчо Савов помества следното: „Бивш човек“: Веднъж един офицер, който отскоро ни беше отряден началник, а минаваше за шегобиец, ме попита:

– Ти ли беше Ганчо Савов?
– Бях, ама вече не съм – отговорих с усмивка.
– Как така?
– Сега съм затворник № 7560.“

Но как започва тази одисея, това ходене по мъките? Ганчо Савов става жертва на репресивния апарат, това е един огромен капан срещу населението. И каква ирония. При задържането му известен шеф от следствения отдел на ДС му заявява: „Ти трябва да си ни благодарен, че те измъкнахме от блатото на ревизионизма“. Обвинените в антидържавни престъпления, преминали само през Старозагорския затвор, са не по-малко от хиляда души за последните 20 години от Живковия режим.

В началото на своята книга Ганчо Савов се спира и на дресурата, на която е било подложено населението чрез т.нар. идеологическо възпитание. В резултат на тази идеологическа обработка част от населението се лумпенизира, става податлива на масови психози и манипулации. И авторът ще направи извода, че когато човек свикне с това, което е около него, то престава да му прави впечатление. А така губим критерия за редно и нередно. Дори човек неволно започва да става част от тази демагогия. Ганчо Савов припомня, че слухът и страхът бяха най-съпътстващите признаци на режима. Затова и всяка форма на протест, дори най-невинната – вицовете – ужасяваха властимащите.

В тази толкова лична книга авторът споделя и за първите си реакции при арестуването – как всеки, озовал се в тая ситуация, си мисли, че има някаква грешка в това. И тогава ще чуеш от следователя отрезвяващото: „Ти си в ДС! Оттук път назад няма! Освен ако си признаеш…“ Защото се сблъскваш със скалъпени обвинения. Това варира от злословие срещу режима до шпионаж. Още по-стряскащ е фактът, че в социалистическа България всеки можеше да е доносник или информатор дори без сам да знае за това. Най-обикновени отчети или доклади в архивите на ДС се превръщат и тълкуват като доноси. И още по-абсурдното, че несъгласието ти да доносничиш, се тълкува като вражеско неизпълнение на гражданският дълг и нарушение на партийния и социалистическия морал. Как превратно могат да се тълкуват нормалните човешки прояви и колко перфидно могат да бъдат изопачавани! Това е една сложна конспиративна система, която хем те задължава да даваш сведения, хем после те уличава и шантажира, обещавайки ти, че ще избегнеш затвора. Един омагьосан кръг, който те унищожава като личност, като специалист; който те ликвидира психически, духовно, юридически, а може и физически.

За Ганчо Савов е подаден сигнал от военния аташе в Белград, който тенденциозно тълкува споменатите от него в югославския печат имена на участници от Черна гора, Хърватия и Сърбия в наши революционни борби. Така, с прибавени и други смели постъпки като журналист, Ганчо Савов става мишена за органите на ДС. Попаднал вече в следствения отдел на „Развигор“ 1, Ганчо Савов след години ще каже: „Забелязал съм, че в най-тежки мигове именно духът – стига той да е здрав и бодър – ни помагаше да гледаме света и събитията около себе си с насмешливи очи, да отвръщаме на злата съдба със смях“. Този дух ще го държи, когато през малкото прозорче ще може да наднича към града, където кипи животът, към Витоша, дори различавайки покрива на тяхната къща. Тук е като пред надписа: „Надежда всяка оставете“. Следователят ще изрече: „Трябва да ти е ясно, че за нас няма никаква БКП! Ние сме над нея!“.

В своите спомени писателят ще опише десетки вълнуващи съдби на хора, преминали през „Развигор“ 1, Седмо отделение на Софийския затвор и Старозагорския затвор, и йезуитските методи на разследващите, психическото и физическо насилие, на което подлагат осъдените. Авторът дава ценни сведения за личности, между които Лазар Цветков, Ангел Грънчаров, Любомир Собаджиев, Едуард Генов, Петър Македонски и тяхната непримиримост към режима. От страна на извършителите на тези престъпления към човешката личност не се иска никаква фантазия и интелигентност. Напротив, те са добре дресирани, обиграни и фанатизирани служители. Това важи за всяко насилие и издевателство в човешката история. Няма да е пресилено да сравним насилието, което е вършено в българските затвори и концлагери, с най-драстичните нечовешки деяния в световната история.

„В своята книга „Айхман в Йерусалим“ Хана Арент дава точно описание на това извъртане, което екзекуторите нацисти са направили, за да могат да понесат извършените от тях ужасни дела. Повечето от тях не са били просто зли, те са били напълно наясно, че извършват неща, които носят унижение, страдание и смърт на жертвите им. Изходът от това затруднено положение е бил този, че „вместо да си кажат: „Какви ужасни неща съм сторил на хората!“, убийците са могли да си кажат: „Какви ужасни неща трябваше да гледам при изпълнение на моите задължения, колко тежка задача бе поставена на раменете ми“. По този начин те са могли да обърнат логиката…“[1]

На какви ли не абсурди се е натъквал през тези мъченически години Ганчо Савов. След като му е наредено да напише подробни показания,  го принуждават да ги скъса. И той ще сподели, че най-омразният му жанр е да пише автобиография – все едно, че се чувства гол. Незаконното влизане в домовете, претърсването, монтирането на подслушвателни устройства е ежедневна практика на органите на реда при комунизма, те достигат дори дотам да отмъкнат плетката на жена ти. И ако не беше истина, както ще го нарече Ганчо Савов – „нищо човешко“ и „спектакли на абсурда“, щеше да е комично.

Сблъсъка с правосъдната система Ганчо Савов ще опише в глава от книгата си, наречена „Игра на законност“. Заглавието е достатъчно красноречиво. Текстът започва с безапелационното изречение: „Зашеметяващата присъда бе прочетена!“. После добавя: „От този момент аз бях вече противодържавен престъпник и официално“. След митарствата в следственото управление сега следва пребиваване в Седмо отделение на Софийския затвор. Когато „колегите“ му по съдба го посрещат и научават, че е осъден по член 107 от Наказателният кодекс, съчувствено поклащат глави: „Спукана ти е работата. Това е най-страшното – от нищо нещо“. Защото това е дамгосване завинаги, дори и след това в цивилния живот. Но това авторът ще изстрада след излизането си от затвора (след 11 години) и борбата, която трябва да води до 1989 г. за препитанието си.

Ганчо Савов ще разкаже в книгата си още един ярко характеризиращ живота през тези години епизод, от който става видно колко дезинформиран е бил българският народ, сугестиран чрез медиите, че живее в най-хуманния строй.

„По време на моя процес в един миг изведнъж интуитивно погледнах към държавния герб, който стоеше над главата на съдията, защото взех да недоумявам пред какъв съд се намирам – фашистки или „социалистически“. Просто репликите и въпросите на съдията Ташо Ташев бяха в съвсем националсоциалистически дух…“

Често са питали Ганчо Савов как е издържал това дълго пребиваване в затвора. Отговорът е, че зависи от индивидуалната социална приспособимост на всеки човек. Той например описва, че при прочитане на присъдата му, от тази несправедливост той побеснява и изведнъж…жестоко огладнява. Да, защото предните дни нищо не е хапвал. Тези така откровено описани състояния на автора ни дават много ценни психологически обяснения за реакциите на човешката природа в екстремни ситуации. Всички подобни свидетелства за пребиваване в затвори и концлагери са много драматичен автентичен масив от познания за човешката личност при травматични изживявания. Неслучайно Фройд като гениален сърцеведец на човешката душа ще каже: „Човекът, и в злото, и в доброто, може много повече, отколкото мисли“. И тогава Ганчо Савов, давайки си сметка за далечната година на освобождаването си, ще си каже: „…някъде в себе си реших, че трябва да се заинатя и да издържа, в края на краищата трябва да докажа на властта, че не може да ме „срине“!“   

Годините в Старозагорския затвор са като черна дупка, която те е погълнала. И въпреки всичко затворник № 7560 – Ганчо Савов, оцелява. Успява да съхрани своя дух и интелектуални качества. Става библиотекар в затвора. Абонира се за български и съветски периодични издания. Изнася сказки, поддържа духовността в себе си, участва в културния живот, макар и оскъден зад решетките. Провеждат се културни вечери, концерти, викторини. В затвора има много ерудирани хора, интелектуалци, които властта е тикнала зад решетките като потенциално опасни за строя. По-късно неговите другари по съдба години наред ще си спомнят вечерта за Достоевски. Така че съзнателно или инстинктивно, това е тактика на оцеляването и тактика на надхитряването чрез използването на „езоповски език“.

За годините в затвора Ганчо Савов пише като за кошмар и школа. Това е и място, което се отличава с широк плурализъм на идеите. Човешкото и доброжелателството са по-силни от политическите разногласия. Верските разлики и вярвания се зачитат и затворниците заедно празнуват различните свои празници. Писателят разказва за солидарността между тях. Тук намират място и спомените му за всеотдайността на младия лекар Шабан Джимпириев и психиатъра Любомир Канов. И двамата, както и други техни другари, помагали при необходимост на изпаднали в беда свои колеги.

Ганчо Савов точно и правдиво описва статуквото на политическите затворници, които, за разлика от криминално проявените, са поставени на най-ниското стъпало. И това се прави също с умисъл – да бъдат докарани „контрите“ до предела на човешкото възприемане, което ще ги подтикне да протестират. Което пък ще доведе автоматично до наказанието им. Както се вижда, тези, които провеждат репресиите на различни нива, действат като добре смазана машина. Ето това произвеждаше „хуманният строй“, такива хора се толерираха. В затвора излежаващите присъдите си правят каламбури, че тук, вътре, е наистина комунизъм – „на всекиму според потребностите“. Дори не им се заплаща за положения в работническите цехове труд. И Ганчо Савов ще добави: „Цялата тази кошмарна пародия на свобода“.

Какви ли не куриози описва той от одисеята си в затвора. Понякога затворниците в разговори и спорове успяват да убедят тези, които ги пазят, в своите идеи и служителите в затвора започват да ги приемат вече не като идеологически врагове. Запомнящ се е случаят, когато един офицер събира няколко души и им пуска забранените песни на Висоцки. И още един факт, тъй като истината не може да не си пробие път и в най-тъмните кътчета – доброжелателни офицери им помагали да изнесат от затвора писма, документи, да установят връзки. Осведомеността на отделни затворници за живота отвъд „желязната завеса“ успява да обори дори лектори, които организират лекции пред затворниците за идеологическата диверсия.

Книгата на Ганчо Савов „Капан за контри“ по сила на въздействие и емоционалност се доближава до „Дневникът на Ане Франк“. Лишаването от свобода отприщва у личността най-съкровеното, най-духовното и най-човешкото. Авторът ще ни сподели: „И което и до днес ме учудва като феномен, че никъде на съм намирал толкова четирилистни детелини, колкото на затворническото каре. Сякаш природата по този начин ни вдъхваше някаква надежда…“

Годините след излежаване на присъдата и излизане на свобода също не са леки. Ганчо Савов ще ги нарече „окована свобода“. Отново си в ръцете на ДС. Следенето, честото привикване от МВР, невъзможността да упражняваш професията си са също прояви на едно застинало комунистическо статукво. Вече не си затворник зад решетките на  затвора, но по същество не си свободен и пълноправен гражданин. Едва със свалянето на Живковия режим настъпва промяна за него и хилядите жертви на репресии през тази дълга тъмна нощ на комунизма.

През 1991 г., шест години след излизането си от затвора, Ганчо Савов ще завърши книгата си „Капан за контри“ със следните красноречиви думи: „Но и думата на хората, минали през затворите и мачкани в последните години на неосталинисткия изтънчен деспотизъм, няма нужда от допълващи черни емоционални краски, за да бъде тежка и да изобличи една система, която си отиде“.

Както ще помни винаги и изречението от стените на затвора, което ще го крепи: „Не падай духом, където ти падне!“.

Росица Чернокожева е завършила българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ с втора специалност философия. Магистър към Магистърска програма „Артистични психосоциални практики и психодрама“ – НБУ и Червената къща, психодрама-асистент към Фондация „Психотерапия 2000“. Асистент, д-р в Института за литература на БАН. Работи в интердисциплинарното поле литература, психоанализа и психодрама. Автор на книгите „Павел не е сам на света“ (2002), „Драги ми, Смехурко. Антология на хумор за деца“ (2002), „Българската литература за деца – психоаналитични и психодраматични прочити“ (2019). Заедно с Вихрен Чернокожев е съставител на „Антология на българския смях“ (1995) и „Българска литературна критика. Т. 1“ (2000).

––––––––––––––––––––––––––    

[1] Славой Жижек, Как да четем Лакан?, С. Център за психосоциална подкрепа, 2014, с. 132.