Наричат Едит Ева Егер (род. 1927 г.) „Ане Франк, която оцеля“, защото шестнайсетгодишната унгарска еврейка има късмета да остане жива в лагерите на смъртта. Пише книгата си на деветдесетгодишна възраст като разказ за оцеляването си, за изцелението си и за хората, на които е помогнала да се освободят от травмите си. Сравняват „Изборът“ с класиката „Човекът в търсене на смисъл“ на Виктор Франкъл. Менторството и приятелството на Франкъл помагат на Едит Егер да преосмисли преживяното и да разбере, че „от истинско значение е не какво ние очакваме от живота, а какво животът очаква от нас“.
Едит Егер емигрира през 1949 г. със семейството си в САЩ. Завършва психология с докторат и като клиничен психотерапевт помага на пациентите си да освободят вътрешните си сили. Тя ни учи, че няма голямо и малко страдание, и че всеки може да извърви пътя към излекуването си, стига да си даде шанс.
Не мога да си представя по-важно послание за нашата съвременност. Книгата на Егер е триумф и трябва да бъде прочетена от всеки, който мисли, както за вътрешната си свобода, така и за бъдещето на човечеството.
Лори Готлиб, „Ню Йорк Таймс“
Едит Егер „Изборът“, превод от английски Або, изд. „Рива“, 2020 г.
ПРЕДГОВОР
д-р Филип Зимбардо
Фил Зимбардо, психолог и професор емеритус[1] в Университета Станфорд, е създателят на известния Станфордски затворнически експеримент (1971) и автор на множество забележителни книги, включително бестселъра на „Ню Йорк Таймс“ и удостоения с литературната награда „Уилям Джеймс“ за най-добра книга по психология „Ефектът Луцифер: как добрите хора стават зли“ (2007). Той е основател и президент на проекта „Героично въображение“.
В един пролетен ден, по покана на главния психиатър на Военноморските сили на САЩ, д-р Едит Ева Егер се качва на борда на изтребител и излита към един от най-големите военни кораби в света – американския самолетоносач „Нимиц“, закотвен близо до калифорнийския бряг. Самолетът се спуска към късата сто и петдесетметрова писта, приземява се твърдо и куката на опашката му се захваща за спирачното въже, за да не падне в океана. Д-р Егер, единствената жена на борда, е заведена в стаята си в капитанската каюта. Каква е мисията ѝ? Тя е тук, за да научи пет хиляди млади мъже, военни моряци, как да се справят с психологическите си травми и хаоса на войната.
Като клиничен експерт, д-р Егер е идвала много пъти, за да помага на войниците, включително на тези от специалните части, страдащи от посттравматично стресово разстройство и от травматично увреждане на мозъка. Как тази миловидна възрастна дама би могла да помогне на толкова много военнослужещи да се отърсят от пораженията на войната?
Преди да се срещна с д-р Егер, ѝ се обадих лично, за да я поканя като гостуващ лектор в курса ми „Психология на контрола над ума“ в Станфорд. Заради възрастта и акцента ѝ аз си я представях като баба със забрадка, вързана под брадичката. Когато се обърна към студентите ми, самият аз усетих лечебната сила на тази жена. Със сияещата си усмивка, с бляскавите си обеци и с искрящата си златиста коса, облечена в дрехи, за които жена ми по-късно каза, че са на „Шанел“, тя разказваше ужасните си призрачни истории за оцеляване в нацистките лагери на смъртта с чувство за хумор, с приповдигнат борбен дух и с топлота, които бих могъл да опиша само като чиста светлина.
В живота на д-р Егер има много мрачни истории. Тя е гимназистка, когато е изпратена в Аушвиц. Въпреки изтезанията, глада и постоянната смъртна опасност успява да запази свободата на духа си. Ужасните изпитания не я пречупват, а я правят по-силна. Всъщност мъдростта ѝ идва от дълбините на най-опустошителните преживявания в живота ѝ.
Умее да помага на другите да се излекуват, защото самата тя е пропътувала пътя от травмата до победата. Открила е как да използва преживяното в услуга на толкова много хора – от военнослужещи като тези на „Нимиц“ до двойки, опитващи се да възстановят интимните си отношения, от пренебрегнатите и малтретираните до наркоманите и болните, от загубилите близък до загубилите надежда. Посланието ѝ към всички нас, които страдаме от ежедневните разочарования и предизвикателства на живота, е да ни вдъхнови да правим сами избора си и да търсим освобождаване от страданието – да намерим собствената си вътрешна светлина.
В края на лекцията ѝ всичките ми триста студенти се изправиха и започнаха бурно да я аплодират. След това стотина млади мъже и жени изпълниха малката сцена, изчаквайки реда си да прегърнат тази необикновена дама и да ѝ благодарят. През десетилетията като преподавател никога не бях виждал толкова вдъхновена група студенти.
Това е реакцията, която свикнах да виждам навсякъде по света, където Еди се изправяше пред публика през двайсетте години на съвместната ни работа. От „Кръглата маса на Героите“ във Флинт, Мичиган, където разговаряхме с група млади хора в беден район с петдесетпроцентна безработица и нарастващи расови конфликти, до Будапеща, Унгария, където много от роднините на Еди са загинали и където тя говори пред стотици, опитващи се да се възродят от опустошителното минало, съм виждал как хората се променяха в нейно присъствие.
В тази книга д-р Егер преплита историите за трансформацията на пациентите си и своя незабравим разказ за оцеляването си в Аушвиц. Макар че разказът ѝ е не по-малко пленителен или драматичен от който и да е друг, не той ме вдъхнови да споделя тази книга със света, а фактът, че Еди използва опита си, за да помогне на много хора да открият истинската свобода. В този смисъл книгата ѝ е много повече от мемоар за Холокоста въпреки важността на такива хроники за запазването на паметта. Нейната цел е да помогне на всички ни да избягаме от затвора на собствения си ум. Всеки от нас по някакъв начин е в плен на мислите си и мисията на Еди е да ни помогне да осъзнаем, че точно както можем да бъдем свои собствени тъмничари, така можем да бъдем и собствените си освободители…
[1] Емеритус (лат.) – отслужил, заслужил, почетен. – Бел. ред.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Циганско колело
През лятото на 1944 г. с Магда забелязваме, че в лагера вече не довеждат унгарски евреи. По-късно научаваме, че през юли министър-председателят Хорти, явно уморен да служи на германските власти, е отложил депортациите. За жалост, беше закъснял. Стотици хиляди вече бяха разпределени по лагерите, а четиристотин хиляди бяха убити само за два месеца. През октомври правителството на Хорти е свалено от нацистите. Двеста хиляди евреи, останали в Унгария, основно в Будапеща, са изпратени не в Аушвиц, а в Австрия. Тогава обаче ние не знаехме нищо за живота навън, нито за развитието на войната.
Една зимна утрин студът хапе жестоко, а ние отново се редим на опашка. Този път чакаме да ни татуират. Идва моят ред. Навивам ръкава си и подавам ръка, като правя всяко движение автоматично. Толкова ми е студено и съм гладна…, толкова ми е студено и съм гладна…, че съм изтръпнала. „Дали някой знае, че съм тук?“ – беше въпросът, който постоянно си задавах в лагера. Но сега този въпрос си проправя път в съзнанието ми сякаш през гъста мъгла. Не си спомням как изобщо съм успявала да мисля. Трябваше да се подсещам да мисля поне за Ерик, но пък ако мислех твърде настоятелно за него, не можех да си представя лицето му. Трябва да си го припомня някак спонтанно, без да се насилвам. Но жизненоважният въпрос, който се появява първо в съзнанието ми, когато се събудя, когато отиваме на работа или преди да заспим безпаметно, е „Къде е Магда?“. Оглеждам се, за да съм сигурна, че ме следва. Дори когато не я виждам, знам, че тя също се оглежда за мен. Започнах да пазя вечерната си дажба хляб, за да си я делим на сутринта.
Войникът, който ни татуира, стои точно пред мен с иглата и мастилото. Хваща ме за китката и започва да я боде, но след миг ме избутва настрана.
– Няма да си хабя мастилото за тебе.
Блъсва ме към друга опашка.
– На тази редица сме определените за камерите – казва най-близкото до мен момиче. – Това е краят.
Лицето на момичето е посивяло, като че е покрито с прах. Някой някъде отпред в редицата се моли. Дори на място като това, където смъртта е постоянна заплаха, тези думи на момичето ме разтърсват. Замислям се каква е разликата между смъртно опасен и парализиращ. Аушвиц е и двете. Комините продължават да пушат. Всеки миг може да е последният в живота ми. Защо тогава да се вълнувам от каквото и да е? Защо да влагам чувства? И все пак ако тази минута – точно тази – е последната ми на земята, трябва ли да я пропилея, като се примирявам? Нужно ли е да я изживея, сякаш вече съм мъртва?
– Никога не знаем какво означават опашките – казвам на момичето.
Не може ли неизвестността просто да събужда любопитството ни, а не да ни изпълва със страх? И тогава виждам Магда на другата опашка. Ами ако ме изпратят на смърт? Ако ме преместят в друга част на лагера? Не, трябва да останем заедно на всяка цена. Ние сме сред малцината късметлии, които не са разделени, които все още са семейство. Няма да е преувеличено, ако кажа, че живея заради сестра си. В двора цари пълен хаос. Не знам накъде ще тръгне всяка от редиците. Единственото, което знам, е, че каквото и да ни предстои, трябва да премина през него задно с Магда, пък ако ще то да е смъртта. Поглеждам ивицата утъпкан сняг, която ни дели. Обградени сме отвсякъде от пазачи. Нямам план. Времето хем се влачи, хем тече бързо. Споглеждаме се с Магда, виждам сините ѝ очи и започвам да правя цигански колела – ръце на земята, крака към небето и се премятам. Един пазач ме наблюдава. Той е с главата нагоре, сетне – с главата надолу. Очаквам всеки момент да ме прониже куршум. Не искам да умра, но и не мога да спра да се премятам. Той не вдига оръжие. Или е твърде изненадан, за да ме застреля, или на мен прекалено много ми се вие свят, за да видя? Намига ми – заклевам се, че го виждам да ми намига. „Добре – сякаш ми казва, – този път печелиш.“
За няколкото секунди, в които съм приковала цялото му внимание, Магда притичва и застава до мен. Смесваме се с тълпата от момичета, чакащи съдбата си.
Повеждат ни през заледения двор към перона, на който пристигнахме преди шест месеца. Точно тук ни отделиха от татко и тръгнахме от двете страни на мама в последните мигове от живота ѝ. Тогава имаше музика. Сега цари тишина, нарушавана само от свистенето на вятъра. Вече не чувам постоянните му ледени пориви, диханието от широката паст на смъртта и на зимата. В главата ми се блъскат въпроси и ужас, но те постоянно са там, така че вече не ги усещам като мисли. Сякаш постоянно настъпва краят.
Казано ни е, че отиваме да работим другаде, докато свърши войната. Ако можехме да чуем и две минути от новините по радиото, щяхме да знаем, че следващата жертва може да е самата война. Докато стоим тук и чакаме да влезем в товарния вагон по тясната рампа, руснаците приближават Полша от едната ѝ страна, а американците – от другата. Нацистите лека-полека евакуират Аушвиц. Лагерниците, които остават, или по-скоро, които оцелеят още един месец в Аушвиц, ще бъдат свободни. Тъмно е, седим неподвижно и чакаме влакът да потегли. Един войник от Вермахта подава глава през вратата и ни казва на унгарски:
– Трябва да се храните. Каквото и да става, не забравяйте да се храните, защото може скоро да ви освободят.
Надежда ли ни предлага този войник, или празни обещания? Или просто ни лъже? Той е като онези нийлаш в тухларната, които разпространяваха слухове. Той е гласът на властта, който се опитва да заглуши онова, което вече знаем. Що за човек напомня на гладния да яде?
Но дори в мрака на вагона за добитък мога да видя лицето му, осветено от светлината на километри огради и на километри сняг, и да разбера, че очите му са добри. Чудното е, че добротата изглежда като зрителна измама.
Изгубвам представа за времето, докато влакът се движи. Спя на рамото на Магда, а тя – на моето. Веднъж гласът ѝ ме събужда. Говори с някого, но не мога да видя в тъмното с кого.
– Учителката ми – пояснява тя.
Онази от фабриката, чието бебе непрестанно плачеше. В Аушвиц всички жени с малки деца бяха изпратени в камерите още при пристигането си. Това, че е жива, може да означава само едно – детето ѝ е починало. Питам се: „Кое е по-лошо – да си дете, загубило майка си, или майка, загубила детето си?“.
Когато вратите се отварят, сме в Германия.
Не сме повече от сто души. Настаняват ни в нещо, наподобяващо детски летен лагер, с нарове за спане и с кухня, където си приготвяме храна с оскъдните провизии.
На другата сутрин ни изпращат в предачна фабрика. Дават ни кожени ръкавици, за да спираме въртенето на бобините, тъй като конците се оплитат. Но дори през ръкавиците бобините прорязват дланите ни. Магда и бившата ѝ учителка работят една до друга. Учителката плаче с глас. Мисля си, че плаче, защото ръцете ѝ кървят и я болят, но тя плаче заради Магда.
– На теб ти трябват здрави ръце. Ти свириш на пиано. Какво ще правиш без ръце?
Германската надзирателка, която следи работата ни, я накарва на млъкне.
– Късметлийка си, че още работиш. Скоро ще те убият.
Същата вечер приготвяме храната си в кухнята под погледа на пазачите.
– Спасихме се от газовите камери – казва ми Магда, – а ще загинем, предейки прежда.
Наистина е невероятно, че сме живи. Може да не преживеем войната, но поне оцеляхме в Аушвиц. Беля картофи за вечерята. Дажбите ни са оскъдни и не мога да пилея отпадъците, затова скривам картофените обелки в бельото си. После ги препичам във фурната, докато пазачите са в другата стая. Когато нетърпеливо ги поднасяме към устите си с измъчени ръце, те още парят.
– Спасихме се от газовите камери, а ще умрем, ядейки картофени обелки – казва някой и започваме да се смеем.
Смехът ни извира от такава дълбочина, каквато не подозирахме, че още съществува у нас. Смеем се, както се смеех всяка седмица в Аушвиц, когато ни принуждаваха да даряваме кръвта си, за да я преливат на ранените немски войници. „С моята пацифистка кръв на танцьорка ще спечелите войната друг път“ – мислех си тогава аз. Не можех да си издърпам ръката, нито пък да се сбия с тях, защото щяха да ме застрелят. Но можех да се опра на вътрешната си сила. Ето, и сега в смеха ни има сила. Нашата сплотеност и безгрижие ми напомнят за нощта в Аушвиц, в която спечелих конкурса за най-красиви гърди. Разговорите ни са нашата храна.
– Чия страна е най-хубава? – пита едно момиче, което се казва Хава.
Хвалим родните си места и спорим.
– Няма по-хубава страна от Югославия – настоява Хава, но това състезание не може да бъде спечелено. Домът вече не е място или страна, а чувство – толкова универсално, колкото и лично. Ако говорим за него твърде много, рискуваме то да изчезне.
Една сутрин, след няколко седмици, прекарани в предачната фабрика, идват есесовци и подменят сивите ни рокли с раирани. Качват ни на поредния влак, но този път сме върху вагоните – човешки щит, който трябва да спре британците да бомбардират натоварената с муниции композиция.
– От преждата към куршумите – казва някой.
– Дами, повишиха ни – шегува се Магда.
Вятърът на покрива ни блъска неумолимо и ни пронизва. Но поне не усещам глад – толкова ми е студено. Питам се какво бих предпочела – да умра от студ или от куршум? Да ме задушат с газ или да ме застрелят? И тогава се случва бомбардировката – въпреки че ние, затворниците, сме върху покрива на влака, британците хвърлят бомби, които падат със свистене и грохот. Пушек. Викове. Влакът спира и аз скачам. Слизам първа. Тичам нагоре по заснежения хълм, към място, обрасло с тънки дръвчета, където спирам и се оглеждам за сестра си. Едва дишам. Магда я няма. Не я виждам да тича откъм влака. Бомби фучат и гърмят по релсите. Виждам купчина тела до композицията. Магда.
Трябва да избирам. Бих могла да тичам, да избягам в гората и да се опитам да оцелея. Свободата е така близо, просто на няколко крачки. Но ако Магда е жива и я изоставя, кой ще ѝ дава хляб? Ами ако е мъртва? Тази секунда е като бленда. Щрак: гора. Щрак: релси. Тичам обратно надолу по склона.
Магда седи в канавката и държи в скута си мъртво момиче. Хава. По брадичката на Магда се стича струйка кръв. В един вагон виждаме група мъже, които се хранят – те също са затворници, но не са като нас. Облечени са в цивилни дрехи, а не в униформи, и най-важното, имат храна. Сигурно са германски политически затворници. Каквито и да са, са по-привилегировани от нас. Хранят се. Хава е мъртва, сестра ми е жива, а единственото, за което мога да мисля в момента, е храна. Магда, красивата ми сестра, е опръскана цялата с кръв.
– Точно сега, когато можем да си изпросим малко храна, ти изглеждаш така – натяквам ѝ аз.– Прекалено си опръскана с кръв, за да те харесат.
В мига, в който ѝ се ядосвам, страхът ми изчезва и с него изчезва и болката, породена от мисълта какво можеше да стане. Вместо да се радвам и да съм благодарна, че и двете оцеляхме при поредната опасност, аз беснея срещу сестра си. Всъщност ядосана съм на Господ и на съдбата, но насочвам гнева си към нея.
Магда не отвръща на обвиненията ми, нито избърсва кръвта от лицето си. Пазачите ни обграждат, крещят и ръгат телата на мъртвите с щикове, за да са сигурни, че наистина са мъртви. Оставяме Хава в мръсния сняг и се строяваме до другите оцелели.
– Можеше да избягаш – казва ми Магда. И го казва така, сякаш съм идиотка.
За по-малко от час мунициите са натоварени в нови вагони и отново сме качени върху тях с раираните си униформи и засъхналата кръв по брадичката на Магда.
Ние сме и затворници, и бежанци. Отдавна сме загубили представа за времето. Магда е пътеводната ми звезда – наблизо ли е, имам всичко, от което се нуждая. Една сутрин ни свалят от влака с мунициите и ни карат да вървим дни наред. Снегът започва да се топи и под него се показва мъртвата миналогодишна трева. Вървим сигурно седмици наред, или поне така ни се струва. Падат бомби, понякога много наблизо. Виждаме горящи градове. Спираме в малки села из Германия, движим се ту на юг, ту на изток, заставят ни да работим в различни фабрики по пътя.
Преброяването на затворниците е задача на есесовците, аз не следя колко сме останали живи. Може би защото знам, че всеки ден броят ни намалява. Не сме в лагер на смъртта, но пак има десетки начини да умрем. Канавките покрай пътя са почервенели от кръвта на простреляните в гърба или в гърдите – тези, които са се опитали да избягат, или тези, които не са могли да вървят повече. Краката на някои момичета измръзват и те падат като повалени дървета. Изтощение. Студ. Треска. Глад. Ако пазачите не дръпнат спусъка, тялото го прави.
С дни не ни дават храна. Достигаме билото на един хълм и виждаме чифлик, бараки и обор.
– Почакай минутка – казва Магда и се втурва към фермата.
Тича между дърветата, надявайки се да не я видят есесовците, спрели да пушат. Бяга на зигзаг към оградата. Още е рано за пролетните зеленчуци, но бих яла дори фураж и слама. Когато някой плъх се защура из спалното ни помещение, момичетата му се нахвърлят. Опитвам се да не привличам вниманието върху Магда, затова не я гледам. Отмествам поглед, но когато пак се обръщам назад, нея я няма. Чувам изстрел. И после още един. Някой е видял сестра ми. Пазачите ни крещят и ни броят с насочени срещу нас пистолети. Изтрещяват още няколко изстрела. Няма и следа от Магда. „Помогни ми. Помогни ми.“ Осъзнавам, че се моля на мама. Говоря ѝ така, както тя говореше на своята майка от снимката, поставена над пианото. Магда си спомня, че докато ме е раждала, мама се е молела така. В нощта, в която съм се появила на бял свят, тя я чула да вика: „Майко, помогни ми!“. А после чула първия ми плач и мама, която казала: „Ти ми помогна“. Да се осланям на мъртвите, е мое рождено право. „Мамо, помогни ни!“ – моля се тихичко. Нещо сиво се мярва между дърветата. Жива е! Избегнала е куршумите и не знам как не е била разкрита. Не дишам, докато Магда не застава отново до мен.
– Имаше картофи – разказва ми тя. – Ако тези нещастници не бяха започнали да стрелят, щяхме да ядем картофи.
Представям си как ги захапвам като ябълки. Дори нямаше да губя време да ги изчистя. Бих изяла и пръстта, и картофа, и кората му.
Отвеждат ни да работим в един цех за муниции близо до чешката граница. Научаваме, че е март. Една сутрин не мога да стана от нара. Изгарям от температура, треперя и нямам сили.
– Ставай, Дицука – нарежда ми Магда. – Не можеш да си вземеш болнични.
В Аушвиц тези, които не можеха да работят, ги отвеждаха в лечебницата и изчезваха завинаги. Защо тук да е по-различно? Да, тук няма газови камери. Но има куршуми.
Чувам собственото си бълнуване и виждам баба и дядо. Позволяват ни да не ходим на училище, и ни водят в пекарната. Мама не може да ни вземе сладките. Някъде дълбоко в подсъзнанието си разбирам, че не съм на себе си, но не мога да си върна разума. Магда ме кара да млъкна, и ме завива с палто, за да ми е топло, ако ме втресе, но е по-скоро, за да ме скрие.
– Да не си шавнала – нарежда ми тя.
Цехът е наблизо, оттатък моста. Лежа под палтото и се правя, че не съществувам. Очаквам момента, в който ще разберат, че ме няма, и някой пазач ще влезе в бараката, за да ме застреля. Дали Магда ще чуе изстрела през шума на машините? В момента съм напълно безполезна.
Унасям се в делириум и бълнувам за огън. Сънят ми е познат – почти от година го сънувам и ми е горещо. Ала когато се събуждам, миризмата на пушек ме задавя. Бараката ли гори? Страх ме е да отида до вратата. Опасявам се, че няма да стигна със слабите си крака и ще се издам. И тогава чувам бомбите – свистенето и избухването им. Как съм проспала началото на нападението? Надигам се от нара. Къде е най-сигурното място? Дори да можех да избягам, къде бих отишла? Чувам викове. „Цехът гори! Цехът гори!“
Разстоянието между мен и сестра ми в момента е огромно – превърнала съм се в експерт по измерване на разстояния. Колко педи има между нас? Колко крачки? Но сега има мост, вода и дърво. И огън. Виждам го от прага на бараката, където най-после се дотътрям и се облягам на рамката на вратата. Мостът към фабриката гори, а тя е погълната от дим. За човек, оцелял при бомбардировката, хаосът е облекчение и… възможност да избяга. Представям си как Магда счупва прозореца, втурва се към гората и гледа небето през клоните на дърветата. Готова е да бяга чак до него, за да e свободна. Ако тя избяга, аз вече няма да съм отговорна за нея. Мога да се свлека на пода и никога повече да не стана. Какво успокоение би ми донесло това! Да си жив, е огромен дълг. Оставям краката си да се подкосят, и падам с облекчение на пода. Съзирам Магда, озарена от пламъци. Вече е мъртва. Изпревари ме и в смъртта! Но ще я догоня. Усещам топлината на огъня. Ей сега ще я настигна.
– Идвам – викам след нея. – Почакай ме!
Не разбирам кога престава да е видение и добива плът. Някак си успявам да разбера, че е прекосила горящия мост, за да се върне при мен.
– Глупачка – проплаквам аз, – можеше да избягаш.
Вече е април, тревата по хълмовете зеленее и денят става по-дълъг. Децата ни заплюват, докато преминаваме през покрайнините на някакво градче. Колко е тъжно, че са научени да ни ненавиждат.
– Знаеш ли как ще си отмъстя? – заканва се Магда. – Ще убия някоя германска майка. Германец уби моята, а аз ще убия една от техните.
Аз пък имам друго желание. Надявам се момчето, което плюе по нас, един ден да разбере, че не е нужно да ни мрази. Във фантазията ми момчето, което сега крещи по нас: „Мръсни евреи! Паплач!“, ни подава букет рози и казва: „Сега разбирам, че няма никаква причина да ви мразя“. И се прегръщаме във взаимно опрощение.
Не казвам на Магда за фантазиите си.
Един ден на смрачаване есесовците ни наблъскват в някакъв салон, където ще преспим. Отново нямаме никаква храна.
– Всеки, който се опита да напусне сградата, ще бъде застрелян намясто – предупреждава ни един от пазачите.
– Дицука – въздиша Магда, когато лягаме върху дъсчения под, – скоро ще дойде моят край.
– Млъкни – скастрям я стреснато аз. Психическият ѝ срив ме плаши повече от насочено срещу мен оръжие. Тя по принцип не говори така, не се предава. Може би съм ѝ в тежест. Навярно е изчерпала силите си, докато ме подкрепяше по време на болестта ми. – Няма да умреш. Тази вечер ще ядем.
– О, Дицука – изпъшква тя и се обръща към стената.
Ще ѝ докажа. Ще ѝ докажа, че има надежда. Ще намеря храна и ще се оживи. Есесовците седят до вратата, огрени от последните слънчеви лъчи, и ядат дажбите си. Понякога ни подхвърлят остатъци от храната си заради насладата да гледат как се унижаваме. Пропълзявам до тях. „Моля ви, моля ви“ – прося, а те се кикотят. Един войник ми подава парче месо от консерва, върху което се нахвърлям, но той го лапва и започват да се смеят още по-силно. Разиграват ме така, докато съвсем се изтощя. Магда спи, но аз няма да се откажа и да я разочаровам. Войниците се разпръсват, за да пушат или да се облекчат, и аз излизам от една странична врата.
Усещам мирис на тор, на цъфнали ябълки и на тютюн. Тревата е влажна и хладна. От другата страна на зида виждам градина – дребни марули, стръкчета фасул, свежи зелени листа на моркови… вкусвам ги, сякаш вече съм ги извадила, хрупкави и кални. Да премина през оградата, не е трудно. Прескачайки, леко си ожулвам коленете, а ярките петна кръв се усещат като свеж полъх по кожата, като добродетел, която извира от недрата ми. Замаяна съм. Хващам морковите и дърпам – звукът от освобождаването им от пръстта е като разпаряне на шев. Дори калта мирише на пиршество – на семе, изпълнено с възможности. Отново прескачам оградата, а пръстта се сипе по коленете ми. Представям си лицето на Магда, когато захапва първия пресен морков. Дързостта ми беше възнаградена. Това е, което искам да има Магда – храна, която изпълва кръвта ѝ със сили. И да има повече вяра. Скачам на земята.
Обаче не съм сама. Срещу мен стои въоръжен войник. Виждам, че е от Вермахта, а не есесовец. Студените му очи са по-страшни от пушката. „Как смееш – сякаш питат те. – Ще те науча на подчинение.“ Събаря ме на колене, зарежда оръжието и го насочва към гърдите ми. „Моля те, моля те, моля те, моля те.“ Така се молех и за Менгеле. „Моля те, помогни му да не ме убие.“ Треперя цялата, а морковите се удрят в краката ми. Войникът сваля дулото за малко и после пак го вдига. Щрак. Щрак. По-плашещо от смъртта е единствено чувството да те заловят и да не знаеш какво ще стане в следващия миг. Изправя ме, обръща ме с лице към сградата, в която спи Магда, и ме блъсва вътре с приклада на пушката.
– Пикаеше – осведомява пазача, който стои на пост, и двамата се изсмиват тъпо. Завила съм морковите в роклята си.
Магда не се буди веднага. Чак когато полагам моркова в дланта ѝ, тя отваря очи. Изяжда го толкова бързо, че си прехапва бузата. Когато ми благодари, плаче.
На сутринта есесовците ни будят с викове. Време е отново да тръгваме. Гладна съм, стомахът ми е празен и си мисля, че съм сънувала морковите. Но Магда ми показва шепата листа, която е прибрала в джоба си за по-късно. Увехнали остатъци, които в предишен живот бихме изхвърлили или бихме дали на гъската на тавана, но сега изглеждат чудотворни – като вълшебното гърне, пълно със злато, от някоя приказка. Смачканите, покафенели листа са доказателство за тайна сила. Не биваше да рискувам и да ги крада, но го направих. Не би трябвало и да оцелея, но успях. Не е важно какво е трябвало – това не е единственият принцип в живота. Съществува и друг принцип, има и друг авторитет – ние сме станали кожа и кости. Толкова сме болни и недохранени, че едва вървим. Въпреки това морковите ме карат да се чувствам силна. „Ако оживея днес, утре ще съм свободна“ – припявам си наум.
Нареждаме се за преброяването, а аз още си тананикам. Тъкмо преди да поемем от хладната утрин към поредния ден на ужаси, на вратата настъпва някаква суматоха. Постовият есесовец крещи на немски и друг мъж отговаря, проправяйки си път към стаята. Дъхът ми спира и се хващам за лакътя на Магда, за да не падна. Войникът от градината оглежда строго стаята и пита:
– Къде е момичето, което си позволи да наруши правилата?
Треперя цялата. Не мога да успокоя тялото си. Върнал се е да си отмъсти и да ме накаже публично. Или някой е разбрал за необяснимата му добрина към мен и сега трябва да си плати. Трябва да плати за своя риск, като ме накара да платя за моя. Толкова съм уплашена, че се треса цялата и почти не мога да дишам. Чувствам се като в капан. Знам колко близо съм до смъртта.
– Къде е нарушителката? – пита отново той.
Ще ме види всеки момент или ще забележи листата, които се подават изпод палтото на Магда. Не мога да понеса напрежението от очакването той да ме разпознае. Свличам се на земята и пропълзявам до него. Магда съска след мен, но е твърде късно – аз коленича в краката му. Виждам калта по ботушите и отпечатъците от тях по дъските на пода.
– Ти – процежда погнусен той. Затварям очи. Чакам ритник или изстрел.
Нещо тежко се стоварва до краката ми. Камък? Дали ще ме пребие до смърт с камъни, бавно и мъчително?
Не. Хляб е. Малък самун черен ръжен хляб.
– Сигурно си била много гладна, за да направиш това, което направи – казва накрая той.
Иска ми се да можех да срещна този човек днес. Той е доказателство, че дванайсетте години Хитлеров райх не са били изпълнени с достатъчно омраза, която да изкорени до дъно добротата у хората. Има очите на баща ми – зелени и пълни с облекчение.
