0
925

Избрани произведения

Daniil_Kharms

Изданието на „Факел Експрес” под редакцията на Георги Борисов включва най-доброто от Даниил Хармс. Прочетете няколко текста от сборника.

harms1Книгата е събрала проза, поезия, сценки от Даниил Хармс, пиесата „Цирк Шардам”, стихотворения за деца, квазитрактати, трактати и статии, писма, бележници и рисунки, манифеста на ОБЕРИУ и страници от следствените дела. Новите преводи от руски са дело на Иван Тотоманов, Бойко Ламбовски, Виктор Самуилов, Миряна Башева, Георги Борисов, Юлиан Попов, Димитър Кирков, Ива Николова. Оформлението във футуристично-дадаистичен стил е на Кирил Златков.

Даниил Хармс е роден на 17 (30) декември 1905 г. в Петербург в семейството на Иван П. Ювачов и Надежда Колюбакина. За участие в народоволческия терор през 1883 г. бъдещият баща е осъден на смърт. Присъдата е отменена, но той прекарва четири години в единична килия в Петропавловската и Шлиселбургската крепост, след което е заточен на остров Сахалин. Там се среща с А. П. Чехов и се превръща в прототип на революционера в неговия „Разказ на неизвестния човек” (1893). През 1891 г. става капитан на първия сахалински параход „Княз Шаховски”, на който провежда научни изследвания. И. П. Ювачов е първият освободен политически затворник от Сахалин. Самостоятелно научава иврит и от атеист става дълбоко вярващ, близък приятел е на Л. Н. Толстой. За своите научни трудове и избран за член-кореспондент на Главната физична обсерватория на Академията на науките. Майката, Надежда Колюбакина, е началник на приюта за бивши каторжнички в Петербург.

До десетгодишна възраст бъдещият писател учи вкъщи – баща му се занимава с него по английски, а частна учителка – по немски. През 1918 г. гладът и разрухата в Петроград, предизвикани от революцията и Гражданската война, принуждават семейството да се премести в Хвалински окръг на Саратовска област. През пролетта на 1919 г. то се връща в Петроград. През 1921-22 г. писателят си избира псевдонима Хармс. През 1924 г. постъпва в Първи ленинградски електротехникум, от който е изключен след 2 години. През есента на 1924 г. взима активно участие в литературните вечери на Ленинградския електротехникум, Тургеневската библиотека и др. Рецитира свои и чужди стихове. На една от вечерите е задържан заради стихове от Н. Гумильов, които чете и коментира. През 1925 г. заедно с Александър Введенски и младите философи Леонид Липавски и Яков Друскин създава литературно-философското обединение „Чинари”. По-късно през същата година участва в създаването на „Ляв флаг”. В 1927 г. завършва първия си сборник стихотворения, който не успява да издаде – „Управление вещей. Стихи малодоступные”. Запазени са само корицата е предговорът. В същата година излиза сборникът „Костёр” на ленинградското отделение на Общоруския съюз на поетите, в който е публикувано второто и последно приживе стихотворение за възрастни на Хармс „Стих Петра Яшкина – коммуниста”. През 1927 г. „Ляв флаг” се преименува на „Академия на левите класици”, а по-късно получава предложение от Дома на печата да стане негова официална секция, така се ражда ОБЕРИУ – Обединението за реално изкуство. През декември 1927 г. Даниил Хармс завършва пиесата „Елизавета Бам”, определяна като предвестник на европейския театър на абсурда. През януари 1928 г. е публикуван Манифестът на ОБЕРИУ, а на 24 януари е знаменитата творческа вечер на ОБЕРИУ „Три леви часа”, която се превръща в един вид бенефис на Хармс. В първата част той чете стихове заедно със Заболоцки и Введенски, а във втората се играе пиесата му „Елизавета Бам”. След жестоките критики става невъзможно да се организират повече такива представления и Хармс започва да пише и превежда произведения за деца и да сътрудничи на детски издания. Изпада в безпаричие, а през 1929 г. е изключен заедно с Введенски от Общоруския съюз на поетите. През 1930 г. стиховете на обериутите са обявени за враждебни на социалистическото строителство и на съветската литература, а самата група ОБЕРИУ е наречена „реакционна”. На 10 декември 1931 г. Хармс е арестуван заедно в Введенски и други писатели по подозрение за „участие в антисъветска нелегална група от литератори”. Започват разпитите по т. нар. Дело за детския отдел на „Госиздат”. Хармс е осъден на 3 години заточение. Освобождават го предсрочно, лишавайки го от правото да живее в 12 селища на Уралска област до края на присъдата. На 13 юли 1932 г. той пристига в Курск, където дели квартира с Введенски. Разболява се от плеврит. През април 1933 г. замисля голямо прозаическо произведение, което трябвало да се състои от 22 глави. Романът остава ненаписан. Замисля сценарий за филм, който също не се осъществява. 1936 г. се отбелязва като изключително плодотворен период, когато се ражда нов тип Хармсова проза. Поради невъзможност да печата стихотворения за възрастни писателят прави отчаян опит да основе „самиздатско” ръкописно списание „Тапир”. Много от неговите къси разкази, истории, театрални сценки и стихотворения за възрастни остават непубликувани приживе. Стихотворенията се разпространяват в ръкопис. През 1939 г. Хармс написва повестта „Старуха”. Когато започва Втората световна война, симулира шизофрения, за да избегне мобилизацията. Щом спират публикациите му в детски списания, изпада в хроничен глад. Трагизмът на произведенията му се усилва до усещане за пълна безнадеждност. На 10 юни 1941 г. е написано последното от известните му произведения – разказът „Реабилитация”. На 23 август 1941 г. е арестуван за „пораженчески изказвания” и за да избегне разстрел, отново симулира шизофрения. Военният трибунал го изпраща в психиатрична лечебница за принудително лечение. Умира на 2 февруари 1942 г. в психиатричното отделение на болницата в ленинградския затвор „Крести”. През 1960 г. е реабилитиран поради липса на престъпление.

Ръкописите на Хармс се съхраняват в куфар от Я. Друскин. Той не се разделя с тях 20 години, без да ги докосне, надявайки се авторът им да се върне. Едва след като е изгубена всяка надежда, той ги отваря. През 1962 г. е преиздадена детската книжка на Даниил Хармс „Игра”, а три години по-късно излизат две негови стихотворения. Към края на 60-те започват да се появяват негови „произведения за възрастни”, които се представят за хумористични. През 1967 г. излиза сборникът му „Что это было”, а през 1972 г. – „Двенадцать поваров”, следват „Собрание произведений. В 4 т.” (Бремен, 1978-88), „Избранное” (Вюрцбург, 1974 г.), „Стихи” (1981). Абсурдистките му произведения са издадени в два сборника едва през 1988 г. – „Полёт в небеса” и 1990 г. – в „Проза”.

 

Даниил Хармс, Избрани произведения, изд. „Факел експрес”, 2014 г., превод от руски Иван Тотоманов, Бойко Ламбовски, Виктор Самуилов, Георги Борисов, Юлиан Попов, Миряна Башева, съставител и редактор Георги Борисов, художник Кирил Златков, 25, 99 лв.

 

 

Анекдоти из живота на Пушкин

 

 

1

Пушкин бил поет и все пишел нещо. Веднъж Жуковски го

видял да пише и възкликнал: „Ама то можело да пише!“.

Оттогава Пушкин много обикнал Жуковски и почнал

да го нарича приятелски просто Жуков.

2

Известно е, че на Пушкин брадата му била никаква.

Пушкин много се измъчвал от това и много завиждал на

Захарин, чиято брада, напротив, си растяла съвсем прилично.

„На него му расте, а на мене не ми расте“ – често

казвал Пушкин и показвал Захарин с нокти. И винаги бил

прав.

3

Веднъж Петрушевски си счупил часовника и пратил да

повикат Пушкин. Пушкин дошъл, огледал часовника на

Петрушевски и пак го сложил на стола. „Какво ще кажеш,

братко Пушкин?“ – попитал Петрушевски. „Стоп

машина“ – казал Пушкин.

4

Пушкин си счупил краката и трябвало да се движи на

колела. Приятелите му го дразнели, като го хващали за

колелата. Пушкин се ядосвал и пишел за приятелите си

гадни стихчета. Наричал тези стихчета „ерпигарми“.

5

Лятото на 1829 година Пушкин прекарал на село. Ставал

в зори, изпивал кърчаг още топло, току-що издоено мляко

и тичал да се къпе в реката. След като се изкъпел в

реката, Пушкин лягал на тревата и спял до обяд.

Следобед Пушкин спял в един хамак. Когато срещнел

миризливи селяци, Пушкин им кимал и си стискал носа с

пръсти. А миризливите селяци си смъквали шапките и

казвали: „Брей!“.

6

Пушкин обичал да се замеря с камъни. Щом види камъни,

и почва да се замеря. Понякога толкова се разгорещявал,

че целият почервенявал: ръкомаха, замеря се, абе – ужас!

7

Пушкин имал четирима синове – и четиримата идиоти.

Единият даже не можел да седи на стол и непрекъснато

падал. Пушкин също не можел да седи хубаво на стол. И

понякога голям майтап: седят на масата, на единия край

Пушкин непрекъснато пада от стола, а на другия – син

му. Да се побъркаш от майтап!

 

[1939]

 

 

Началото на един чудесен летен ден

 

Симфония

 

По първи петли Тимофей се измъкна през капандурата

на покрива и уплаши всички, които вървяха по улицата.

Селянинът Харитон спря, взе един камък и замери Тимофей.

Тимофей изчезна неизвестно къде. „Глей го к’ъв е

пъргав!“ – развика се човешкото стадо и някой си Зубов

се затърча и с всичка сила блъсна стената с глава. „Еха!“ –

викна една жена с подуто чене. Но Комаров й би един

бубак и един чакмак и тя писна и побягна да се прибере.

Приближи се Фетелюшин, подсмиваше се. Комаров отиде

при него и му каза: „Ей, тлъстак!“ – и му заби един в

търбуха. Фетелюшин се опря на стената и се разхълца.

Ромашкин плюеше от прозореца, като се мъчеше да улучи

Фетелюшин. Наблизо една кривоноса жена биеше

детенцето си с леген. А младичка дебелшка мама търкаше

тухлената стена с лицето на хубавото си момиченце.

Едно кученце си беше счупило крачето и се търкаляше по

тротоара. Едно момченце ядеше някаква гадост от един

плювалник. Пред бакалията имаше дълга опашка за захар.

Жените се караха и се блъскаха с торбите. Селянинът

Харитон – беше се напил с денатуриран спирт – стоеше

пред жените с разкопчан дюкян и говореше мръсотии.

Така започна един чудесен летен ден.

 

[1939]

 

 

Пакин и Ракукин

 

 

– Значи, няма да ми се дуеш! – каза Пакин на Ракукин.

Ракукин се начумери и погледна Пакин недоброжелателно.

– Какво ме гледаш, бе? Не ме ли позна? – попита Пакин.

Ракукин примляска, завъртя се възмутено на въртящия

се стол и загледа на другата страна. Пакин затропа

с пръсти по коляното си и каза:

– Ама и тоя е един идиот! Що не взема да го фрасна по

главата с някоя тояга?

Ракукин стана и тръгна да излиза, но Пакин бързо скочи,

догони Ракукин и каза:

– Стой, бе! Къде тръгна? Я седни да ти покажа нещо.

Ракукин спря и погледна недоверчиво Пакин.

– Какво, не ми ли вярваш? – попита Пакин.

– Вярвам ти – каза Ракукин.

– Тогава сядай на стола – каза Пакин.

И Ракукин пак седна на въртящия се стол.

– И какво ми седиш сега като идиот? – каза Пакин.

Ракукин поразмърда крака и замига бързо-бързо.

– Не мигай – каза Пакин.

Ракукин спря да мига, изгърби се и сви глава между

раменете си.

– Изправи си гърба – каза Пакин.

Ракукин, все така изгърбен, си изду корема и си проточи врата.

– Ох – каза Пакин, – направо ми се ще да ти смачкам

фасона!

Ракукин хлъцна, изду бузи, после предпазливо издиша

през нос.

– Не ми дишай! – каза Пакин на Ракукин.

Ракукин проточи врат още повече и пак замига бързо-

бързо.

Пакин каза:

– Ако веднага не спреш да мигаш, Ракукин, ще те изритам

в гръдния кош.

За да не мига, Ракукин стисна зъби, проточи врат още

повече и после отметна глава назад.

– Ама много си гаден – каза Пакин. – Главата ти като

кокоша, гушата ти синя, направо отвратително.

През това време главата на Ракукин се отмяташе все

по-назад и по-назад и накрая изгуби връзка и клюмна на

гърба му.

– Какво правиш, бе? – възкликна Пакин. – Какви са тия

номера?

Ако погледнеше към Ракукин от гледната точка на

Пакин, човек можеше да си помисли, че Ракукин изобщо

няма глава. Адамовата ябълка на Ракукин стърчеше право

нагоре. Да си помислиш, че е нос.

– Ей, Ракукин! – каза Пакин.

Ракукин мълчеше.

– Ракукин! – повтори Пакин.

Ракукин не отговаряше и продължаваше да седи, без да

помръдва.

– Ох – каза Пакин, – Ракукин пукна.

Прекръсти се и излезе от стаята на пръсти.

След четиринайсет минути от тялото на Ракукин

излезе мъничка душа и злобно погледна натам, където

допреди малко беше седял Пакин. Но тогава иззад шкафа

излезе високият ангел на смъртта, хвана душата на Ракукин

за ръка и я поведе нанякъде, направо през стената.

Душата на Ракукин бързаше зад ангела на смъртта и

току се обръщаше злобно назад. Но ангелът на смъртта

също забърза и душата на Ракукин, като припкаше и се

препъваше, се скри зад ъгъла.

 

[1939]

превод Иван Тотоманов

 

 

ПРОЗА И СЦЕНКИ

 

 

* * *

Сега ще ви разкажа как се родих, как раснах и как у мен се проявиха първите признаци на гения. Родих се два пъти. Стана, значи, така.

Татко се оженил за мама през 1902 година, но родителите ми ме произвели на белия свят чак в края на 1905 година, понеже татко държал детето му да се роди непременно на Нова година. Татко пресметнал, че зачеването ми трябва да се състои на 1 април и едва на този ден предложил на мама да заченат детенце.

Първия път й предложил на 1 април 1903 година. Мама отдавна чакала този момент и страшно се зарадвала. Но татко, както си личи, бил настроен много хумористично и казал на мама: „Честит първи април!“.

Мама страшно се обидила и му отказала. Наложило му се да чака до следващата година.

През 1904 година, на 1 април, татко пак направил на мама същото предложение. Мама обаче, понеже помнела миналогодишния случай, казала, че вече не иска да я правят на глупачка, и пак му отказала. Той се развикал, обаче това не помогнало.

И чак на следващата година татко успял да уговори мама и да ме зачене.

И така, зачатието ми е на 1 април 1905 година. Всичките сметки на татко обаче се провалили, понеже съм се оказал недоносче и съм се родил четири месеца преди термина.

Татко толкова се ядосал и се развикал, че акушерката почнала да ме натиква обратно там, откъдето съм се появил.

Присъстващият на събитието наш близък, студент във Военномедицинската академия, заявил, че няма начин да ме натикат обратно. Въпреки думите на студента обаче все пак ме натикали, но, както се изяснило впоследствие, в бързината не ме натикали точно там.

И тогава настанала страшна суматоха.

Майка ми крещяла: „Дайте си ми детето!“. Казали й: „Детето си е във вас“. „Как така! – викнала майка ми. – Как така ще е в мен, като току-що го родих!“

„Но – казали на майка ми – може би сте сбъркали?“

„Как така ще съм сбъркала! – викнала майка ми. – Нали го видях ей сега на чаршафа!“ „Това е така – казали й. – Но може би се е вмъкнал някъде.“ С две думи, изобщо не знаели какво да кажат на майка ми.

А тя крещяла и си искала детенцето.

Наложило се да извикат опитен доктор. Опитният доктор прегледал майка ми и разперил ръце, но все пак се сетил какво става и й дал цяла лъжица английска сол. Майка ми се продрискала и по този начин съм се появил на белия свят вторично.

Татко обаче пак се разбеснял – никакво раждане не било това, никакъв човек не съм бил още, а само наполовина зародиш, от което следвало или пак да ме натикат обратно, или да ме сложат в инкубатор, тоест кувьоз.

И ме сложили в инкубатор.

 

25 септември, 1935 година

 

Инкубаторният период

 

 

Бях в инкубатора четири месеца. Помня само, че инкубаторът беше стъклен, прозрачен и с термометър. Лежах в инкубатора на памук. Нищо друго не помня.

След четири месеца ме извадили от инкубатора. Точно на 1 януари 1906 година. По този начин съм се родил, така да се каже, за трети път. И за рожден ден ми се води тъкмо 1 януари.

 

[Септември 1935]

* * *

Имало едно време един човек, казвал се Кузнецов. Един ден му се счупил столът. Той излязъл да купи лепило от магазина, та да си залепи стола.

Докато Кузнецов минавал покрай един строеж, отгоре паднала тухла и го ударила по главата.

Кузнецов паднал, но веднага станал и си опипал главата. На главата му изскочила огромна цицина.

Кузнецов опипал цицината и казал:

– Аз, гражданинът Кузнецов, излязох от къщи да ида до магазина, за да… за да… за да… О, какво ми става? Забравих защо отивам в магазина!

През това време отгоре паднала още една тухла и тя ударила Кузнецов по главата.

– Ах! – викнал Кузнецов, хванал се за главата и напипал на главата си втора цицина.

– Ама какво става! – казал Кузнецов. – Аз, гражданинът Кузнецов, излязох от къщи да ида до… да ида до… да ида до… къде да ида? Забравих къде съм тръгнал!

Тогава на главата на Кузнецов паднала трета тухла. И на главата на Кузнецов излязла трета цицина.

– Олеле, олеле! – викнал Кузнецов и се стиснал за главата. – Аз, гражданинът Кузнецов, излязох от… излязох от… от мазето? Не. От бъчва? Не! Откъде все пак излязох?

От покрива паднала четвърта тухла, ударила Кузнецов по темето и на темето на Кузнецов излязла четвърта цицина.

– Глей ти! – казал Кузнецов и се почесал по тила. – Аз… аз… аз… Кой съм аз? Май забравих как се казвам! Ега ти работата! Как се казвам? Василий Петухов? Не. Николай Сапогов? Не. Пантелей Рисаков? Не. Кой съм тогава?

Но тогава от покрива паднала пета тухла и така ударила Кузнецов по темето, че той забравил окончателно всичко, викнал: „Олеле!“, и хукнал по улицата.

––––––––––––

Много ви моля! Ако срещнете някъде човек с пет цицини, напомнете му, че се казва Кузнецов и че трябва да купи лепило, та да си залепи счупения стол.

 

1 ноември 1935 година

Превод Иван Тотоманов

 

Стихотворения

 

 

МОЛИТВА ПРЕДИ СЪН

Господи, посред бял ден

взе, че силно ме размързя.

Разреши ми да си подремна, Господи,

и докато спя, напълни ме, Господи,

с Твоята сила.

Много искам да разбера,

но не книги и хора ще ми го кажат.

Просвети ме само ти, Господи,

чрез стиховете ми,

разбуди ме силен за битка със смислите,

чевръст в боравенето със словото

и прилежен в Божията възхвала

во веки веков.

 

28 март 1931

7 часът вечерта

Превод Бойко Ламбовски

 

* * *

Към свечеряване клоняха дните,

а утрото, обрязано досущ,

в началото на всеки ден отсъстваше.

Разцъфваше светилото небесно отведнъж,

повдигайки растенията

над земната повърхност,

разтваряйки на цветовете чашките,

водата от реките изпарявайки

над земната повърхност.

Ту спеше и сънуваше човек,

ту отведнъж със шапка чорлава от плъст се емваше

имуществото си да разпродава

или по друга своя работа,

или пък просто риба да лови, повтаряйки:

клъвни, клъвни, небесносиня сестро.

И тъкмо ставаше добър денят –

оповестявайки часа,

по пладне точно топът гръмна край Нева така, че

на моста двамата дървосекачи

подскочиха, с ботуши тежки удряйки

по камъка.

През тия дни по улиците дяволът се шляеше

във образа на стар часовникар

и си предлагаше услугите.

 

[28 юни 1931]

Превод Георги Борисов

 

Из протоколите на следствено дело № 4246

 

 

* * *

На 10 декември 1931 г. със „Заповед за извършване на обиск и задържане на заподозрян“ за „участие в антисъветска нелегална група от литератори“ в апартамент № 8 в блок 11/1 на улица „Надеждинская“ е извършен обиск у Д. И. Ювачов (Хармс). Според протокола на обиска от жилището на заподозрения е „иззета за представяне в Пълномощното представителство на ОГПУ […] „мистична литература, ръкописи и различна кореспонденция“, а стаята на Хармс е запечатана. На обиска присъстват бащата на поета Иван Ювачов и метачката на двора, тъй като самият Хармс не е вкъщи. Той е арестуван по-късно същия ден у приятеля си П. П. Калашников, където попълва „Справка за арестуваните и задържаните, регистрирани в ОГПУ“. Неизвестно защо на 25 декември стаята на Хармс е разпечатана и запечатана отново, като в протокола е записано, че е иззет „един сандък ръкописи“ в присъствието на И. П. Ювачов и домоуправителя Килдеев*.

Пак на 10 декември във влака за Нови Атон е арестуван и А. Введенски и отведен в затвора с „един куфар, 10 бели якички, несесер за нокти, два бележника, писателска членска карта № 483, снимка и други дреболии, между които квитанция за приемането на вещите. От всички задържани и разпитвани най-често и продължително е давал показания именно Введенски – най-напред в продължение на три поредни дни (като никой друг), а след известна пауза – и в период от два поредни дни. Същевременно следователят е разпитвал някои от задържаните почти седмица след ареста им, а Андронников например – чак след 10 дни; Бахтерев пък, привлечен към Делото няколко дни след ареста на другите шестима участници, чакал да бъде разпитан повече от седмица и този разпит бил изключително кратък и единствен за него.

Всички тук публикувани протоколи от Дело № 4246 са написани на ръка от следователя А. Бузников, което в известна степен обяснява някои абсурдни, но явно крайно необходими за воденото от него следствие самопризнания.

 

ИЗ ПРОТОКОЛИТЕ ОТ РАЗПИТИТЕ НА Д. ХАРМС

1931 година. м. декември, 11-и, аз, пълномощникът на СПО** А. В. Бузников, разпитвах в качеството му на обвиняем гражданина Даниил Иванович ХАРМС и на предложените му първоначално въпроси той даде следните показания:

1. Фамилия ХАРМС (ЮВАЧОВ)

2. Име, презиме Даниил Иванович

3. Възраст (година на раждане) 1905

4. Произход (къде е роден, кои са родителите му, националност, гражданство, поданство) Ленинград, син на придворен съветник, майка дворянка

5. Местожителство (постоянно и последно) „Надеждинская“ 11, ап. 8

6. Род занятие (последна месторабота и длъжност) литератор, не се водя на щатна работа

7. Семейно положение (близки роднини, техните имена, фамилии, адреси и занимания преди революцията и в последно време) баща – Иван Павлович, сестра – Елизавета Ивановна Грицина. В чужбина имам моя позната Надежда Александровна Надеждина – редактор на руски вестници, с която си кореспондирам.

8. Имотно състояние (преди и след революцията на разпитвания и на неговите роднини) безимотен

9. Образователен ценз (начално образование, средно образование, висше, специално, къде, кога и т.н.) средно и незавършено висше

10. Партийни и политически убеждения безпартиен

11. Информация за обществена и революционна дейност Не извършвам никаква обществена дейност

12. Информация за предишна съдимост (преди Октомврийската революция, след нея) не

13. Дейност при белите не

Показания по съществото на делото

Работя в областта на литературата. Аз съм човек, който няма политическо мислене, но по въпроса, който ми е близък, по въпроса за литературата заявявам, че не съм съгласен с политиката на съветската власт в областта на литературата и [не се чете] в разрез със съществуващите в тази връзка правителствени мероприятия желая свобода на словото както за моето творчество, така и за литературното творчество на мои близки по дух литератори, които заедно с мен представляват единна литературна група.

Даниил Хармс

11 декември 1931 година

 

Поемайки по пътя на искреното признание, давам показания, че съм идеолог на антисъветската група литератори, които работят предимно в областта на детската литература и където освен мен членуваха А. Введенски, Бахтерев, Разумовски, Владимиров (почина), а малко по-рано – Заболоцки и К. Вагинов. Творчеството на нашата група се делеше на две части. Първо, това бяха неразбираеми и всъщност контрареволюционни, предназначени от нас за възрастни стихове, които заради съдържанието и насочеността си не можеха да бъдат публикувани в съвременните съветски условия и които ние разпространявахме сред антисъветски настроената интелигенция, с която бяхме свързани чрез общите си политически убеждения. Разпространението на гореспоменатите части от нашето творчество ставаше чрез размножаване на нашите литературни произведения на пишеща машина, раздаване на тези произведения в свитъци, чрез четене на висок глас в различни антисъветски салони и по-специално в апартамента на П. П. Калашников, който е човек с монархична нагласа и при когото редовно се събираха антисъветски настроени лица.

Освен това ние представяхме нашите произведения за възрастни и пред широки аудитории, например в Дома на печата и в университета, където последния път аудиторията, състояща се от студенти, реагира на нашето представяне изключително бурно, настоявайки да ни изпратят в Соловки и наричайки ни контрареволюционери.

Втората част от нашето творчество спада към областта на детската литература. За разлика от творбите, предназначени за възрастни, ние смятахме своите детски произведения за неистински, а работата над тях преследваше целта да получаваме материални средства за съществуване.

По силата на политическите си убеждения и литературната платформа съзнателно внасяхме в областта на детската литература политически враждебни на съвременността идеи и вредяхме на делото, насочено към съветското възпитание на подрастващото поколение. Нашата неразбираемост, противопоставена на материалистическите постановки на съветската художествена литература, изцяло се основава на мистично-идеалистичната философия и в съвременните условия е контрареволюционна.

Признавам, че докато бях начело на гореспоменатата група детски литератори, извършвах антисъветска дейност. В по-нататъшните си показания ще детайлизирам и разширя този протокол.

Даниил Хармс

18 декември 1931 година

 

В основата на моята антисъветска дейност, за която дадох показания по-рано, бяха залегнали политически възгледи, които са враждебни на съществуващия политически строй. Заради това, че аз обикновено и преднамерено се отклонявах от текущите политически въпроси – принципно не чета вестници, – формирах политическите си възгледи с помощта на близки до мен хора – на членовете на нашата група. В разговорите с тях се проявявах като поддръжник и привърженик на политическия режим, съществувал преди революцията. Представях си бъдещето на страната като реставрация на този строй. Чаках този момент и много често си го представях наум, надявайки се, че веднага след неговото приключване ще се заема с активна творческа дейност. Смятам, че реставрацията на стария режим би предоставила на нашата група неразбираеми литератори широки възможности за творчество и публикуване на това творчество чрез посредничество в печата. Освен това смятам и винаги съм смятал, че моите философски търсения, които се движат по пътя на идеалистичната философия и са тясно свързани с мистиката, са много по-съзвучни с политическите и обществените форми, характерни за периода преди революцията, отколкото със съвременния политически строй, който се основава на материалистичната философия. Моята философия, която разработвах и търсех, отказвайки се съзнателно от съвременната за мен действителност и изолирайки се от тази действителност, е дълбоко враждебна на съвременността и няма никакви допирни точки с нея. Това си личи дори и от позицията, че по силата на моите философски възгледи смятам за неприемлива за себе си приложната насоченост на науката. Според мен науката ще достигне абсолютните си висоти и ще бъде способна да проникне в дълбините на тайните на Вселената едва когато изгуби утилитарния си практически характер. Ясно е до каква степен това противоречи на съвременните ориентации на науката, възприемана от болшевиките като един от лостовете за построяването на социалистическото общество.

Естествено, съзнавайки цялата дълбочина на противоречието, залегнало между моите философски възгледи, моето творчество и съвременния политически строй, търсех за себе си оформление за моите политически възгледи, тоест най-близки до мен форми на политическо управление. В разговорите с Калашников, Введенски и др., които често имаха крайно антисъветски характер, стигнах до убеждението за необходимостта Русия да се управлява от монархия. Тъй като тези разговори се повтаряха всеки ден, аз все повече свиквах с мисълта за необходимостта от разрушаване на съветската политическа система и възстановяването на стария ред на нещата. За мен бъдещата промяна се превърна в подразбиращо се от само себе си положение, като освен това характерът на тази промяна беше в огромна степен безразличен за мен. Разбирах, че промяната на строя е невъзможна без въоръжена борба, но се стараех да не вниквам дълбоко в този въпрос, тъй като тук имаше дълбоко противоречие с моите философски възгледи, които отричат необходимостта от борба и от всякакъв вид насилие. По този начин, потъвайки напълно в неразбираемото творчество и в мистично-идеалистичните философски търсения, аз съзнателно се противопоставях на съвременния обществено-политически строй.

На свой ред това противопоставяне ме принуждаваше да търся такъв политически строй, при който да липсва такова противопоставяне. С помощта на творчески и идеологически близки до мен хора, които бяха политически по-информирани от мен, аз затвърдих стремежите си към разрушаване на съществуващия строй.

Даниил Хармс

Сряда, 13 януари 1932 година

 

* Вж. стихотворението на Хармс „Фадеев, Калдеев и Пепермалдеев…“. – Б. ред.

** Секретно-политическият отдел. – Б. пр.

Превод Ива Николова