0
1526

Избрани съчинения.
Том първи

Cover_1_Layout 1Асен Христофоров (1910 – 1970) става „писател по принуда”, тъй като деветосептемврийската власт прекъсва икономическата му кариера.  В първия том на избраните му съчинения, издание на „Кралица Маб”,  е включена най-популярната негова книга „Мацакурци”. Представяме част от непубликувания текст „Скици из Рила” и предговора на съставителя  проф. дфн. Николай Аретов (със съкращения).

Асен Христофоров, Избрани съчинения, т.1, изд. „Кралица Маб”, 2012 г., съставител Николай Аретов, 15 лв.

 

 

Николай Аретов

 

Пътят на писателя

 

 

Асен Христофоров е значителен писател, с необикновена съдба, последователно подценяван от литературната критика. Той завършва първо Робърт колеж в Цариград (1931), след това London’s School of Economics (1934), връща се в България, отдава се на академична кариера и съвсем млад става професор по икономика. По това време дебютира в литературата с автобиографичната книга „Скици из Лондон“ (1945), която се радва на забележителен успех. Няколко години по-късно Христофоров е уволнен, а след това и разследван за шпионаж и изпратен в Белене. До края на живота си няма възможност да се върне към академичните си занимания, но в средата на 50-те години започва да публикува преводи, литературни творби със силен автобиографичен елемент, краеведски изследвания и др. Голяма част от времето си прекарва в Говедарци, селото присъства в много от текстовете му, било с реалното си име, било с по- старото Мацакурци, било като Искровец („Ангария“).
В известен смисъл Христофоров е писател по неволя. Неговите основни амбиции дълго време са в сферата на науката; литературата идва на второ място, първоначално като своеобразно допълнение към академичните му занимания с икономика. Професионален писател и преводач Христофоров става след уволнението от Университета, и то не веднага. Тук също не е посрещнат с отворени обятия, но навлизането в литературата все пак се оказва възможно.
Голямата част от литературните произведения на Ас. Христофров са затворени в едно сравнително тясно пространство, в което често се появяват едни и същи герои, някои събития се откриват в различни текстове, повествователят като че ли до голяма степен е постоянен. Това създава усещането за тематично единство, дори за затваряне в един специфичен малък свят. Но зад привидната простота на повествованията се крият интересни аналогии с чужди творби, нови в български контекст идеи, белезите на голямата литература.
При Христофоров напълно фикционалната литература сякаш остава на втори план. Прозата му, писана обикновено от първо лице единствено число, може условно да бъде разделена на няколко типа. Единият са планинарските повествования, които се приближават до пътеписа и до очерка. Другият тип стои по-близо до автобиографичния жанр и поставя акцента върху събития и преживявания на автора, най-често в Говедарци, но и на други места. Границата между двата типа е условна, тъй като Говедарци и Бърлогата (митичната вила на писателя) се мяркат и в пътеписните повествования, а в автобиографичните се разказва и за излети в планината, вмъквани са очеркови глави за реални хора.
Към пътеписните книги на Христофоров могат да бъдат отнесени „Скици из Лондон“, „В дебрите на Рила“ (1957), „Три- ма с магаре из Рила“ (1963), както и непубликуваният сборник „Скици из Рила“. В публикуваните сборници „Скици из Рила“ (1957) и „Планинари“ (1959) жанровите особености на пътеписа са примесени с белезите на очерка, а и на традиционния разказ. „Мацакурци“ (1958) и „Откровения“ (1970) са несъмнено автобиографични книги.
Сравнително късно Христофоров се приближава към типичната фикционална литература – историческия роман „Ангария“ (1960) и обемната повест „Иманяри“ (1965), която също може да бъде определена като роман. И двете книги стъпват на сериозна документална основа – исторически и краеведски сведения, обичаи, вярвания и пр. Особена жанрова форма, близка до т. нар. „факшън“, представляват двете непубликувани „хроники“ – „Последните мацакурци. Летописни бележки за едно бивше царско село“ и „Хунияда. Съвременна хроника“.
Основните мемоарни произведения на Христофоров могат да се разглеждат като представителни образци на т. нар. литература на несъгласието. При това в няколко отношения.
Вероятно Христофоров е първият български писател, който съумява по специфичен начин дискретно да въведе репресиите, на които е бил подложен, в няколкото мемоарни текста, които успява да публикува приживе, във времето на реалния социализъм.  Специално  внимание  заслужава  представянето на кооперирането на земята и въобще на „мероприятията на народната власт“, според административното клише от онова време. Повечето от селяните на Христофоров упорито се съпротивляват на кооперирането и прибягват до какви ли не хитрости, за да се измъкнат. Повествователят избягва да заеме някаква категорична позиция. Той самият е принуден да стане кооператор и да даде две овци на стопанството, на моменти подхвърля нещо в смисъл, че „младите ще оправят нещата“, но като цяло прозата му е в очевиден контраст с публикуваните по това време белетристични творби със селска тематика. (Първото издание на „Мацакурци“ е от 1958 г., т. е. малко след „Нонкината любов“ (1956) и преди „Мъртво вълнение“ (1961) на Ивайло Петров.)
Няма да е справедливо, ако в този контекст се премълчи не по-малко саркастичното отношение на Христофоров към преддеветосептемврийските правителства, към политическия живот и нравите в България от това време. Вероятно най-съществената разлика е, че при представянето на по-ранния период Христофоров визира или директно назовава лидерите на нацията, докато за следващия конкретните мишени обикновено стоят доста по-ниско в политическата йерархия. Грубо казано, в първия случай се иронизират министър-председатели, във втория – селски кметове. И в двата случая иронията е насочена и към това, което някой биха нарекли „народопсихология на българина“ – друга форма на несъгласие със зараждаща се по това време представа.
Дистанцирането от силните на деня е характерно за литературното творчество на Христофров, нещо, което той вероятно е възприемал като необходим елемент на литературата; в житейски план писателят, особено в младежките си години, като че ли по-скоро се стреми да се приближи до политическия, академичния и стопански елит.
Прозата на Христофоров е иронична, подривна спрямо статуквото, при това в различни негови варианти. Още със „Скици из Лондон“ писателят поставя акцент върху правото на различния. Тази особеност е потисната в първите му книги след завръщането на писателя в литературата, но постепенно се възражда в мемоарните му текстове.
Подриване на официалната литература може да се потърси в огромната част от персонажите в пътеписните и мемоарните произведения на Христофоров, които не се вместват в стандартните препоръчителни образи на социалистическия реализъм – в най-добрия случай те са маргинали и хора, изпаднали от тогавашното общество. (При това те се появяват доста по- рано от маргиналите на В. Пасков, Б. Биолчев, Зл. Златанов.) Това са пастири, лесничеи, хижари, свещеници и монаси, рибари и пр., някои от тях с твърде необичаен жизнен път, като преминалият през френския чуждестранен легион и затворите в няколко европейски страни – Георги Жабата от „В дебрите на Рила“. Всички те са „хора от народа“, но много различни не само от нормите на социалистическия реализъм, но и от всяка друга идеализация. Подриването или поне разминаването с патетичния идеализиран образ на българина (на селянина, на трудещият се човек от народа), също може да бъде възприето като проява на несъгласие с доминиращата идеология и нейните литературни превъплъщения.
Вероятно най-известната и най-значимата книга на Христофоров от времето след Белене е „Мацакурци“ (1958), преиздавана по-късно под заглавие „Вуцидей“ (1962). С тази книга писателят изгражда ядрото на своя митологичен свят – Мацакурово, неговата история и неговите обитатели – мацакурците. Името на селото, превърнало се в емблема на Христофоровото творчество, е лансирано в самото начало на повествованието от първия човек, с когото пришълецът се запознава и чието име също има два варианта – Пуна-Шуна.
Сегашното име на селото – Говедарци – не се споменава никъде в текста. Писателят неотклонно предпочита този вариант, свързан с легенда, която научил от „една древна мацакурка“ – баба Минка Пощальонката. Повествователят намеква, че може би не всички детайли в нейните разкази са достоверни, но според него в тях се съдържа някаква важна истина, която може да бъде определена и като митическа. Различни варианти на легендата присъстват и в други текстове на Христофоров, публикувани и непубликувани.
Легендата охотно черпи материал от доминиращия исторически наратив за „турското робство“, но въвежда в него един негероичен и немъченически вариант на познат митичен мотив – откраднатите говеда; ключов елемент е клетвата на монасите, която вероятно няма пряка фолклорна аналогия. Този вариант на легендата съдържа и един по-мек вариант на етимологията на името на селото. В последната си книга „Откровения“ Христофоров си спомня: И когато най-сетне повестта („Мацакурци“) видя бял свят и вече се намираше в ръцете на читателите, грозен вой срещу автора се надигна в долината на Черни Искър и отекна чак до столицата: не трябвaло да издавам селските тайни, не съм ли могъл да пиша само за хубавото, както правели другите писатели, и защо съм напомнял на читателите, че някога селото им се е наричало Мацакурово!
Запазени са и няколко непубликувани приживе текста на Христофоров за деветте месеца, прекарани в Белене. Те са по- различни от познатата му автобиографична проза. В тях ужасът е предаден директно, няма място за отстранение и ирония. Писателят едва ли се е надявал да ги види отпечатани. Посмъртно до нас достига разказът му „Пожелай ми безсъние“, явно не единствен опит да се обрисува царството на мрака.
Текстът документира един епизод – жестоко и безсмислено убийство на лагерник, позволил си да открадне една зелка. На три страници авторът въвежда доста имена на реални хора – Иван от Чуйпетльово, Първан от Кокаляне, Лило от Говедарци, старшина Илиев, Йоско. Повествованието е накъсано, бих казал експресионистично, свързано със сънища, с кошмари – все елементи, нетипични за прозата на Христофоров. По-мрачни са кратки бележки, публикувани от Люба Христофорова през 1991 г. Водените в телеграфен стил на английски записки могат да се разглеждат единствено като документ, като материал за бъдещ текст, бил той разказ, спомен или нещо друго.
След 1990 г. до читателите достигат и един разказ на Христофоров, който е по-близо до автобиографичната му проза и повествованията за мацакурци – „Г-н Кандид от Говедарци“. Вниманието тук е съсредоточено върху психологията на персонажите, а и върху психическите травми от репресиите и последвалото мизерно съществувание. Не е ясно кога е писан разказът, но той отвежда към най-мрачния период от живота на Христофоров. Възможно е да представя събития непосредствено преди арестуването.
Не всички непубликувани разкази на Христофоров са свързани с лагера или с критики към режима. Съществуват и други, които не са попаднали в книгите му по тематични или някакви други причини. Христофоров е автор на поне два непубликувани и жанрово Неопределени текста, които представляват пародийни хроники – едната на Говедарци, а другата – на събитията в България по време на Втората световна война. И двете, включени в настоящия том, са богати на народопсихологически наблюдения, и двете стъпват на документални източници и местни предания.
Ръкописът  „Последните  мацакурци.  Летописни  бележки за едно бивше царско село“ не е датиран и вероятно не е сред последните му произведения. Тематично творбата е част от своеобразния цикъл за Говедарци. Творбата е непривична за българската традиция пародийна история на Говедарци. Христофоров е написал сериозната история в краеведската книга „Искровете“, публикувал е и други строго документални текстове. При хрониката авторът очевидно излиза извън рамките на конкретното село и неговото минало и я допълва с един очарователен вариант на популярната през 70-те и 80-те години у нас „народопсихология“…
Друга непубликувана и недатирана творба на Христофоров е „Хунияда. (съвременна хроника) от А. Г. Х.“. В случая поставянето на инициали, а не на името на автора, не е случайно. „Хунияда“ е напълно фикционално произведение, в което са вплетени много автобиографични и документални елементи. То е написано от името на Абарамбо – зулус, който посещава България, и „редактирано“ от българина професор Агехев, който носи много от чертите на автора. Името на „редактора“ отпраща към инициалите, които авторът често използва – А. Г. Х. (Асен Георгиев Христофоров).

 

Асен Христофоров

 

Скици из Рила

 

 

1.Чамкория

 I.

 И двамата обичаме планините. Това е може би едничкото единство в нашата брачна диалектика – останалото е борба на противоположностите. Но и в това наше общо влечение към планините Любка винаги остава на особено мнение. Веднъж възкачила се на някой връх, видяла образа си в бистрите води на планинско езеро, или задрямала сред пъстрите цветя на затулена горска полянка, тя не обича да се връща наново към тях. Нейното женско любопитство е удовлетворено: тя е надникнала отвъд планинския хребет, познала е тайните на сините езерни води, вдъхнала е нектара на горските цветя. Тя вече копнее за други, още по-високи върхове, за нови и още по-сини езера, за непознати билки и цветя. Споменът за първите започва да вехне като радостта й след първото обличане на някоя нова рокля.
Вътре в три години пребродихме Родопите на длъж и шир – като иманяри, които търсят златото на природата. Понякога се опитвах да възразявам, да убеждавам, но жените са тъй склонни да покриват своето особено мнение с повелите на здравия разум. – Скитал си – казваше тя, – години из Европа, а не познаваш своята родина. Вазов сякаш за теб е написал онези хубави стихове…

– Какви стихове?

– Нима не помниш вече! Или ще кажеш, че отдавна си завършил гимназия? Тогава слушай:

Рогачът в планините по-много те обича,

По-харно те познават крилатите певци,

Но ний не видим нищо, нам нищо не ни тряба,

Доволно е, че даваш покривката и хляба,

И ние в тебе, майко, ще умрем чужденци…

Действително, тя беше завършила гимназия девет години след мен, а човек не може да помни всичко! Както и да е, понеже не желаех да бъда наричан чужденец в собствената си родина, трябваше неспирно да бродя с Любка из нови и непознати местности. И тъй, до лятото на четвъртата година от брака ни, когато в ръцете й попадна някаква книжка в проза. Едва прочела десетина страници от нея и тя възкликна в приятна възбуда:

– Чел ли си – запита ме тя – „Великата рилска пустиня“ от Вазов?

– Не си спомням, може и да съм я чел…

– Невъзможно! Не си я чел, такива работи не се забравят. Любка веднага реши, че трябва да летуваме из Рила, която и двамата не познавахме. Но ако тя избра планината, аз посочих летовището, заявявайки твърдо, че ще летуваме в Чамкория и никъде другаде из Рила. Любка, разбира се, бе отново на особено мнение.

– Добре ли размисли? Чамкория не е за нас. Доколкото ми е известно, там летуват само богати хора. Едва ли ще срещнем познати. Скучно ще бъде.

Този път възнегодувах с цялото си достойнство на млад университетски преподавател. Нима някъде в България може да съществува място, в което един човек на науката би се чувствал неудобно или не би бил желан гост? И тя не трябва да забравя, че заплатата ми все пак е твърде прилична…

Това беше през лятото на 1942 година. Монархът на българите бе току-що заминал на запад, за да беседва с Хитлер, и бронираните дивизии на последния току-що започваха своето триумфално шествие към Сталинград. В същото време ние с Любка изнемогвахме от липса на жизнено пространство в малкия пухтящ автобус, който ни отвеждаше към Самоков. Миришеше на чесън и кисела човешка пот, а чизмите на два мата стражари, седнали пред нас, излъчваха някаква особена и чисто родна миризма. Не видяхме нищо от красивото дефиле на Искъра, който лъкатушеше между Плана и Лозенските възвишения. Когато човек едва поема дъх от смрад и жега, още по-непоносима поради гъстите бензинови изпарения, той остава безучастен към красотите на природата.

Към Пасарел, средището на пътя София – Самоков, водачът на автобуса реши да се разхлади с чаша бира и спря колата. Когато най-после потеглихме наново, пътниците се бяха доста разредили. Липсваха и двамата стражари, които бяха предпочели да дочакат следващия автобус в прохладата на крайпътното ханче. В онези времена те имаха работа навред… От време на време край нас прелетяваха лъскави закрити автомобили. Те вдигаха цели облаци от прах, които за дълго затуляха гледката към Искъра и насрещните баири с разпръснати из лещака стада от пасарелски кози. Когато най-после излязохме от тясното речно ущелие, в далечината се открои величествената стена на рилския масив. А когато задминахме търговското селце Калковои достигнахме възвишението пред Татарски брод, планината се възправи срещу нас тържествена и горда с могъществото на своите върхове, изпълнили хоризонта от изток до крайния запад. Гледахме я мълчаливо, в истинско удивление. Това не бе далечната синкава планина, изпъстрена със снежнобелите петна на вечните преспи, каквато ни се бе показвала някога от наблюдателницата на витошкия първенец, а една напълно реална, могъща и необятна планина, криеща в себе си тайните на цял един свят.

– Чудесно, нали – казваше Любка, – дали ще можем някога да я опознаем.

Нейните думи за миг прогониха възторга ми от планината. Ако тази нейна дива страст към новото и непознатото продължава, тя ще тръгне като дива коза от връх на връх през тези десетки рилски върхове, всеки един от които изглеждаше като цяла планина! И аз, разбира се, ще трябва да я следвам… Та това ще бъде работа за години, може би за цяло десетилетие, докато не оставим нито един връх непобеден, нито една пътека неразгадана из непроходимия клек. Естествено, тогава не можех дори да подозирам, че само пет години по-късно ние с Любка щяхме чисто и просто да се заселим в дебрите на тая могъща планина и да направим от нея свой дом.

Автобусът изпъшка за последен път и ни стовари сред главния площад на Самоков. Беше понеделник, обичайният пазарен ден за някога тъй прочутия град, който бе дал на Отечеството мнозина народни будители в близкото и по-далечно минало. За заслуги на Самоков, обаче, не беше прието да се приказва много, понеже същият град беше станал център на първата Комуна на Балканския полуостров след Първата световна война. Порядъчните хора отбягваха да си спомнят този „печален инцидент“ в историческото развитие на града. Тези от тях, които спираха по необходимост в града на път за Чамкория, не забелязваха схлупените къщурки, строгите погледи на местните жители или изпитите лица не вестникопродавците, които мълчаливо протягаха ръка с искания вестник – без да крещят имената на разрушените руски градове, за които се споменаваше в последния военен бюлетин. Такъв беше Самоков през лятото на 1942 година.

Бе време за обяд, а рейсът за Чамкория щеше да потегли едва привечер. Похапнахме набързо и се залутаме из пазарището. Цените и оскъдицата на предлаганите стоки веднага ни убедиха в неплодородието на високото самоковско поле. Скоро разбрахме кой повишава цените – това бяха представителите на разни ресторантьори и пансионати в Чамкория, закупуващи големи количества яйца и масло, мед и сирене. Заприказвахме се с някои от тях с надеждата да се осведомим за условията в летовището.

– Елате при нас – казваше представителят на пансион „Раденков“, – условията са сносни, от 800 до 1200 лева на ден.

Едва успял да се съвземе от неприятната изненада, някой ме побутна по ръкава и пришепна в ухото ми:

– Елате при нас, в пансион „Дундова“, условията са почти същите, но при нас летуват по-отбрани хора…

Любка слушаше мълчаливо и излеко се усмихваше. Тя вероятно бе вече преценила със своя практически ум, че месечната ми заплата щеше да осигури летуването на двама ни едва за четири дни, плюс необходимата сума за моите цигари и стойността на билетите за обратното пътуване.

– Да се връщаме в София – предложих аз след кратко колебание.

Любка обаче се заприказва с една охранена женичка с лукави очи, която товареше стоката си на каручка, о която бяха впрегнати две магарчета.

– Не – казваше тлъстата търговка, – аз имам малка бакалничка в Чамкория, продавам туйцък-онуйцък на курортистите. Щом не желаете да бъдете на пансион, можете да наемете една мобилирана стая в някоя от вилите. Ще ви бъде по-евтино. Ще се снабдявате от мен. То се знае, сега всичко е на купон, но аз имам сестра в града, която ми изпраща нейните дажби. С една дума, при мене ще намерите и захарчица, и кашкавалец, и други благини.

Намесих се в разговора със забележката, че дажбите на въпросната сестра едва ли биха стигнали за много хора. Любка забеляза учудения поглед на търговката и веднага ме прекъсна:

– Не му обръщайте внимание: той е професор и затова не се досеща, че сестра ви има цял куп деца, чиито дажби също изпраща горе…

После двете си побъбриха като стари познати, без да ми обръщат внимание. Търговката бе очевидно приключила с пазаруването и се намираше в добро настроение. Така поне личеше от веселите погледи, които навремени отправяше към мен. След няколко минути Любка ми съобщи, че ще пътуваме пеша до прочутото летовище: единственият ни куфар и двете раници, съдържащи малките ни запаси от храна и туристически прибори, сме щели да натоварим, срещу нищожно възнаграждение, върху каручката на търговката.

– Горките магарета – казах аз, – ще им дотежи!

– Та нали затова са магарета! – отвърна търговката и весело подкара каручката към площада.

 

II

 

Шосето за Чамкория изтича от градския площад, пресича южните градски покрайнини и скоро достига прочутите някога рибарници с лешоядна американска пъстърва. После то завива към югоизток и започва бавно да пъпли по нанагорнището на залесените планински склонове. Ние мудно крачехме след неуморните магарчета на бъбривата търговка, която драговолно споделяше знанията си с нас.

– Летовището е много старо – казваше тя, точно на мои- те години. В 1896 година, когато съм се намерила, майка ми прислужвала понякога в дома на тогавашния кмет на града Дюкмеджиев, който имал бола жена. Той направил първата барака в Чамкория, а още на другата година общината издигнала малък дъсчен хотел. След това дошли някои софиянци, учени и доктори, които, като живеяли в чужбина за да си учат науките, видели как живеят хората и решили да си построят вили в Чамкория…

Тъй разправяше нашата покровителка, тлъстата търговка, и нейните откровения сякаш съкращаваха пътя. Магарчетата се изпотиха от товара, моите нови туристически обувки подбиха краката ми и трябваше да правим доста чести почивки. След около тричасов път, когато най-после достигнахме красивото здание на държавното лесничейство в предверието на Чамкория, аз не издържах, събух обувките и се качих на каручката. Признавам, че влизането ни в прочутото летовище не беше особено тържествено.

Стоварихме багажа пред бакалничката на търговката и, следвайки нейните препоръки, се запътихме към „Песъкò“ – средищния площад на летовището. Там трябваше да се подкрепим с някое питие, да се поогледаме и да се спрем на една или друга от няколкото вили, които търговката ни бе препоръчала. Часът наближаваше пет, когато възкачихме стълбището на ресторант-сладкарница „Чучулига“. Почти всички маси, покрити с чисти бели покривки, бяха заети и ние с мъка намерихме свободна, твърде отдалечена маса. Нашите туристически дрехи внасяха странен дисонанс сред парадните униформи на офицерите, които важно се кланяха на пристигащите дами, или на младите и не дотам млади кавалери, които почтително целуваха облечените в ръкавици ръце на някоя особено тържествена дама. Гледката, по всичко изглежда, забавляваше твърде много Любка, която отправяше любопитни погледи към всички посоки. Аз обаче бях твърде ожаднял и доста раздразнен от премеждието с новите обувки. Разгърден и гологлав, гледах всячески да хвана ястребовия поглед на вечно бързащия, облечен във фрак келнер, който най-усърдно отказваше да прояви някакъв интерес към нас. Най-после не се стърпях и леко потропах с пръст по масата. Келнерът веднага дотърча като ужилен и се надвеси над мен.

– Моля, моля – каза той, – в това заведение не се тропа по масата.

– Така и би трябвало да бъде – отвърнах аз – при една вежлива и акуратна прислуга. Две кафета, ако обичате.

– Кафета! – възкликна учуденият келнер. – Невъзможно; сега е „файв-оклок“, сервираме само чай…

И той тържествено отмина, оставяйки ни отново сами.

– И тъй – каза Любка, – ще трябва да оставим утринния чай за към пет часа след пладне, поне докато сме в Чамкория.

– Или изобщо да се откажем от всякакъв чай – заключих аз, предлагайки да напуснем заведението.

Стори ми се на излизане, че посетителите ни изглеждаха с особено любопитство, когато минавахме край масите. Не един съсредоточен поглед се насочваше към нас, прашните непознати туристи, и не една чаена чаша се спираше за миг, някъде в празното пространство между масата и устата. Един млад германски офицер бе дотолкова изненадан, че прекъсна фразата си по средата – нещо, което неговата млада дама прости с мила усмивка.А по масите, край които минавахме, тържествуваше истинско изобилие от сребърни или може би посребрени прибори, от мед и масло, препечен бял хляб и сухи сладкиши – все примамливи благини, чийто вкус бяхме отдавна забравили в столицата на Велика Обединена България…

Тръгнахме да търсим посочените от търговката вили, в кои- то обичайно се давали стаи под наем. Пътят ни водеше през малки, грижливо почистени алеи всред боровата гора, която бе дала името си на летовището. А сред гората, недалеч от алеи- те, се мъдреха най-различни вили: малки и големи, в горски стил и без всякакъв стил, прясно боядисани или с мазилка, която бе започнала вече да се руши – сигурен признак за материалните затруднения на собственика. Ето една малка, съвсем малка вила, сгушена като гъба сред едрите борове, може би собственост на някоя стара мома-мъжемразка. А край нея огромно здание, което трудно би могло да се нарече вила, наподобяващо предната част на параход, с изшилен напред нос и страни, изкорубени като дъга, чийто вид сякаш напомняше нежната извивка между полюсите и екватора на благоутробието на вероятния собственик.

Аз търсех вилата на „маршалката“, както я бе нарекла нашата скорошна познайница, а Любка предлагаше на намерим единствената самоковска вила, собственост на някаква дребна вдовица.

– Аз съм на мнение да оставим маршалката – казваше Люба – и да наемем стая у самоковката, която вероятно ще ни посрещне по сърдечно. С простичките хора винаги сме се разбирали по-добре…

Реших да не се вслушам в Любкиното мнение. Впрочем, нейните особени мнения никнеха като гъби: сякаш всяко мое изказване представляваше благодатен дъжд, който кара гъбите да никнат върху почвата на нейния така наречен здрав разум. Непознати любезно ни посочиха една пространна бяла вила с пристройка, надничаща към прочутия пансион „Дундова“, с причудливи чардаци, под които някога са се веселили членовете на свитата на Фердинанд, с големи, малки и средни прозорчета, гледащи към обширен тревист двор, заграден с бодлива тел. Посрещна ни дребничка старица с побелели коси. Тя ни изгледа дълго и изпитателно, както подобава на една бивша „маршалка“, после ни въведе в малката пристройка към вила- та. Да, тя отдавала стаи под наем. Такива времена настанали, че тя, съпругата на бившия маршал на двореца, била принуде- на да стигне дотам, да приема гости, които заплащат храната и нощувките си, или да отдава стаи под наум на всякакви хора…

– Ще имате предвид – каза старицата, – че това е една твърде почтена къща!

Междувременно към нас се бе присъединил самият бивш маршал, генерал от запаса, сух старец с права, войнишка стойка. Опитите ни да завържем разговор с него останаха без по- следствие, понеже той недочуваше. Това обаче не му попречи да повтори като далечно ехо думите на старицата:

– Да, стара, почтена къща!

Понеже предполагах, че почтеността на къщата е несъвместима с всякакви пазарлъци от наша страна относно величината на наема и другите условия, наех малката стая, която ни беше показана, и даже се съгласих да внеса в предплата двуседмичния наем. Маршалката, която беше принудена да приема „всякакви хора“, вероятно имаше някакво свое основание да настоява за предплащане на наема.

– Вилата е почти празна сега – каза тя, след като прибра парите, – защото добрият свят е на море през първата половина на лятото. Ще очакваме повече гости след две-три седмици.

Пренесохме багажа и скоро се настанихме. Забелязахме обаче, че маршалката честичко върви по петите ни, с очевидно невинната цел да загасва електрическите лампи по коридорите след нас. Привечер, когато се настанихме в празния малък хол, обкичен с перденца, масички и миналогодишни илюстровани списания върху тях, старицата се появи наново и изгаси триламповия полилей, който бяхме запалили при нашето влизане в хола.

– Вие сте още млади хора – каза тя – и нямате нужда от толкова светлина, а електричеството е много скъпо в Чамкория…

Тя запали една малка, странична лампа и ни остави сами.

– Казах ти още в София – поде Любка, – че не трябваше да идваме в Чамкория. Нямаме никакви познати и ще скучаем.

Възроптах! Имахме познати, или поне аз имах такива. Владци, например, приятел от ученическата скамейка, чието семейство имаше голяма вила в летовището; или Янко, друг съученик и безподобен палавник, на няколко пъти изключван от училището. Ще ги потърсим, ще се сближим с тях и те ще ни въведат в подходящо общество. Любка обаче пак остана на свое мнение.

Излязохме към Песъкò. Малкият песъчлив площад, който носеше това шопско име, бе грижливо почистен и напръскан с вода, която шуртеше от близкия фонтан. Масите в градинката на „Чучулигата“ бяха още празни: хората се разхождаха по площада и главната алея, която минаваше през него. Изведнъж насреща ни се зададе същият Владци, моят бивш съученик, за когото преди малко говорех на Любка. Поздравих го любезно, отдалеч, с разтуптяно сърце.

– Здравей! – вяло отвърна той и равнодушно отмина нататък.

Търговката беше нашата единствена позната и ние неволно се запътихме към малкото дюкянче. Тя бе твърде заета с клиентите и изпървом не ни забеляза.

– Виж, Любке, ето онзи там е Янко, другият мой съученик, големият немирник, за когото съм ти разправял толкова истории. Това се казва щастие.

Поздравих го любезно, изказвайки радостта си, че го виждам.

– Ах, ти ли си – отвърна той, сякаш се мъчеше да си спомни нещо, – а какво правиш тук?

Търговката междувременно свиваше някакъв пакет, после го подаде на Янко, който го пое мълчаливо и, без да плати или даже да се сбогува с нас, отмина нагоре в тъмнината.

Изпитвах чувството, че съм тичал подир шапката си, подета от вятъра и гонена от него из прашната улица. Думите на Любка ме върнаха към действителността.

– Изглежда, че приятелят ти беше доста изненадан да те види тук, в Чамкория… Хайде да се поразходим малко и после да се приберем във вилата – имаме сухоежбина в раниците!

Човек все пак трябва да признае, че жените са по-практични и, на всеки случай, по-съобразителни от мъжете…

 

III

 

Първите няколко дни, прекарани в прочутото летовище, бяха достатъчни да разберем, че Чамкория представлява един отделен и напълно затворен свят. Това бяха хора, в чиито жили не течеше „синя кръв“, защото техните бащи и деди са носели доскоро продънени шалвари и рунтави калпаци. Не – в техните жили течеше златна кръв, кръв от студено и тежко злато, което ги правеше тъй високомерни, студени и самовлюбени. Мнозинството поне бяха такива, но нали покрай сухото гори и мокрото. Ние с Любка започнахме да ги разглеждаме, да ги наблюдаваме и изучаваме със същото чувство, с което човек застава пред поредицата от клетки в зоологическата градина.

Когато  слънцето  се  показваше  зад  насрещните  върхове и огряваше двора на вилата, бившият маршал бе вече вън и усърдно копаеше земята.

– Добро утро – поздравявах аз, – чудесно време, нали?

– Да, ще правя една леха.

– Не вярвам да вали дъжд – повтарях аз.

– Не, догодина в нея ще засея картофи…

Оставяхме полуглухия маршал и тръгвахме по алеите, докато стигнем до търговката. Тя бе винаги усмихната и любезна.

– Добро утро, мили деца – казваше тя, – приготвила съм ви малко кашкавалец…

Любка побързваше да благодари и откаже под предлог, че още имаме известен запас в раниците; защото за да купим кашкавалът на търговката, която тя тайничко продаваше, трябваше предварително да го позлатим. Задоволявахме се с някоя червена доматка или връзка пресен лук, и после наново свивахме нагоре, по алеите, които извиваха между вилите, сред хубавата борова гора.

Един ден решихме да влезем в малкия павилион, който се намираше в подножието на ски шанцата, недалеч от тенискортовете. Една от масите бе заета от пет-шест момчета и момичета, на възраст между 16 и 18 години. Те пушеха, пиеха коняк и шумно разиграваха две зарчета в малка бакелитена чашка.

Зарчетата се търкаляха по масата, следени със затаен дъх от тези синове и дъщери на знатните чамкорийски „кореняци“.

– Залагам петстотин! – казваше младежът с едва поболите мустачки.

– Съгласна! – отвръщаше хубавото момиче и елегантно гаврътваше конячената чаша.

Зарчетата се търкулнаха, младежът извика от удоволствие и прибра парите. Церемонията със зарчетата се повтори още няколко пъти, докато най-после момичето дръпна стола назад, преметна крак връз крак и излеко въздъхна.

– Ти спечели – каза тя, – нямам повече пари.

– Нищо – отвърна младежът, – ще продължим, ще платиш в натура, ако нямаш повече пари…

Неговите очи светеха от възбуда, причинена от страстта към играта, от изпития коняк и, може би, от оголените колена на момичето.

В това време съдържателят се приближи към нас и тихо зашепна: сега можел да ни предложи само паниран кашкавал, но привечер щял да приготви отлична скара. Отдавна не бях вкусвал кашкавал, а предложението на търговката бе силно раздразнило моя апетит. И тъй, поръчах две порции, въпреки недоволния поглед на Любка. Кашкавалът действително беше чудесен, но само докато го ядяхме – едничката порция струваше значително повече от най-високата надница на квалифициран работник. Разплатихме се с мълчаливото обещание друг път да не грешим, т. е. да не прекрачваме прага на малкия павилион…

Към обяд площадът, наречен Песъкò, се оживяваше. Топлите лъчи на слънцето примамваха и стари, и млади навън, към алеите и небрежно наредените пейки в насрещната градина. Беседката в градината постепенно се изпълваше от хора с подпухнали и уморени лица, както подобава след някоя игра на бридж или покер, продължила до късно през нощта. Но те имаха и една друга обща страст – политиката – която ги сближаваше и обединяваше. Прочели утринните столични вестници, които куриерът бе вече донесъл, те бързаха да разменят мисли – да тълкуват последните комюникета и уводни статии, да се наддумват и показват своето политическо превъзходство.

Ето и централната фигура на тези малки сбирки в градинската беседка, професор Александър Цанков, който бавно се клатеше насам, неизменно следван от своята не по-малко известна полицейска кучка. Маститият държавник заемаше място в беседката, подпираше ръка върху тежкия бастун и започваше да говори, а проскубаната му брадичка леко потрепваше при всяко споменаване на името на Хитлер. Тъй потръпва благочестивият монах, когато споменава името господне…

Професорът бе недоволен от комюникето за току-що състоялата се среща между Борис и Хитлер. Монархът, казваше той, бил мекушав и нерешителен, и неговите сегашни съветници, разни филовци и божиловци, не действали достатъчно енергично, за да го отърсят от неговата нещастна хамлетовщина… Трябвало по-твърд курс, и то не само в областта на външната политика, но и тук, вътре в страната, гдето разни негодяи и продажници надигали глава… Необходима била една силна власт, начело с упорит и мъдър държавник, който е дал достатъчно доказателства в недалечното минало за своята непреклонна решителност…

Професорът очевидно мислеше за себе си, когато говореше така – само той би могъл да спаси страната от разруха и надвисналата болшевишка опасност. Неговата брадичка наново потреперваше, присъстващите кимаха глави в знак на съгласие и даже полицейската кучка, свила се в краката му, поклащаше одобрително опашка. С една дума, всичко бе налице за спасението на страната – и професорът, и дебелият бастун, и полицейската кучка – при условие, че монархът, след завръщането си от Берхтесгаден, ще предаде нему юздите на властта…

Понякога вечеряхме в малкия ресторант „Мусала“, гдето винаги можехме да намерим чорба от гъби, гъби с ориз или омлет с гъби. Една от тези вечери се е запечатала в паметта ми. Пристигнаха група туристи от столицата – все млади и хубави младежи от двата пола, богато екипирани и доволно охранени. Те насядаха около масите, поръчаха обилни ястия, които бяха предшествани от всевъзможни аперитивни лакомства, извадени от алуминиевите кутийки из раниците. Когато се напиха с вино и ракия в достатъчна степен, някой разгъна акордеон и зави една нескончаема негърска друшлявица, която приличаше повече на кикот, отколкото на песен. Друг възрус младеж, чийто светли очи бяха вече помътели от действието на алкохола, пригласяше на акордеониста с помощта на две вилици, две празни винени чаши и една кибритена кутия със забодена клечка по средата. Момчето блъскаше вилиците по стените на чашите, винаги в такт с акордеониста, а клечката по кибритената кутия издаваше някакъв особен скърцащ звук при всяко докосване с опнат палец. Погледът на младежа съвсем помътня, когато една от девойките скочи върху масата и, сред смесения шум на всеобщите одобрения, на хълцащия акордеон и тракащите вилици, започна някакъв лудешки танц, чиято главна цел бе да покаже хубавите бедра на танцьорката.

Вероятно съм се взирал твърде много в танцьорката – съвсем несъзнателно, разбира се – защото Любка предложи да напуснем помещението. Оставихме младите туристи да се веселят и се прибрахме във вилата. Маршалката ни чакаше в хола: били сме още млади, вероятно влюбени един в друг, и лесно сме могли да забравим незагасено осветлението в хола…

На другото утро, след една неспокойна нощ, продължавах обичайния разговор „на два гласа“ с глухия маршал, който все още копаеше из двора. Към нас се приближи и писателят с вечно замръзналото лице, който бе отседнал в отсрещната вила – пансион „Дундова“, и когото познавах отпреди. Разговор скучен и тривиален, както подобава между един стареещ и недочуващ генерал от запаса, един не особено известен писател и един начинаещ млад учен. В този момент край нас преминаха в керванен строй снощните младежи туристи, на път за Мусала. Лицата им бяха жълти като снощната изпита ракия, и червилото по устните на девойките блестеше още по-ярко в утринното слънце. Те бързаха към хижата, сладостно предвкусвайки новата оргия от пиянство и любов, която ги очакваше там горе, под погледа на невъзмутимия рилски първенец.

– Щастлива е днешната младеж! – избоботи генералът и лицето му се сгърчи в недоволен спомен от преди половин век.

– Бъдещето е тяхно! – отвърна писателят, проследявайки с поглед последната прегърната туристическа двойка, която догонваше групата.

Междувременно Любка се бе изправила до нас, с по една раница в ръка.

– Бъдещето може и да е тяхно – каза тя, – но настоящето все пак е наше. Хайде, слагай шортите и да вървим нагоре.

– Към Мусала, нали? – попитах, без да мога да скрия радостта си.

– Не, в обратната посока, към царските дворци! – отвърна Любка и в думите й се четеше решителност, която изключваше всяко възможно възражение.

Потеглихме към Ситняково в пълно мълчание. Когато оставихме Горското училище далеч зад нас, Любка първа наруши мълчанието.

– Снощи взех едно решение – каза тя, – което вероятно ще те изненада: наесен ще се запиша в университета – искам да уча и да работя.

– Да работиш! – възкликнах неволно. – Нима не мога да те храня? А какво ще кажат хората?

– Хората ли? Тези тук, в Чамкория? Точно те не ме интересуват. Впрочем, ако настояваш, ще ти призная, че тъкмо мисълта за тях ме подбужда да следвам и да работя, когато завърша науките си.

– Ей богу, нищо не разбирам!

– Не разбираш ли? Искам да следвам и впоследствие да работя именно понеже не желая да бъда като тях, като тукашните моми и млади жени. Снощи реших това, и решението ми е непоколебимо!

Не напразно казват, че нощта е бременна…