63
2333

Избрано

illustration_2

Четири неиздавани на български език разказа и две повести, както и романът „Островът на съкровищата”, са включени в луксозното издание. То съдържа илюстрации на Петър Станимиров и е част от колекцията „Върхове” на ИК „Изток-Запад”. Публикуваме разказа „Маркхайм”.

Робърт Луис Стивънсън е един от най-известните британски литературни творци. Неговите романи „Островът на съкровищата” и „Странният случай с доктор Джекил и мистър Хайд” са филмирани десетки пъти – пиратската сага е екранизирана над 50 пъти от 1918 г. до днес, а в ролята на прочутите Джим Хокинс и Джон Силвър са се превъплъщавали актьори като Крисчън Бейл и Антъни Куин. Сега българският читател има възможността да преживее отново вълнуващите приключения и лютите битки на любимите на няколко поколения герои чрез новото издание на „Островът на съкровищата”.

PrintТомът „Избрано” от Робърт Луис Стивънсън, богато илюстриран от художника Петър Станимиров, съдържа и четири неиздавани досега у нас разказа („Маркхайм”, „Вратата на сир Дьо Малтроа”, „Островът на гласовете”, „Бутилката с малкия дявол”), както и две повести („Брегът на Фалеса” и „Павилион сред дюните”), всички в превод от английски на Огняна Иванова.

Стивънсън е роден през 1850 г. в Единбург, Шотландия, в силно религиозното семейство на Томас Стивънсън и Маргарет Балфор. Потомък на няколко поколения инженери и строители на фарове, Робърт Луис Стивънсън се записва да следва строително инженерство в Единбург, но впоследствие разбира, че здравето му не е подходящо за тази професия (боледува от туберкулоза) и се насочва към правото, което така и не практикува. На 18-годишна възраст се отказва от името Балфор, променя презимето си от Lewis на Louis и вече използва инициалите RLS. След като разбира, че е болен, напуска Шотландия и се установява в Южна Франция. Любовта на Стивънсън към пътешествията си проличава не само в произведенията му, но и в неговия авантюристичен начин на живот, който го подтиква към приключения – тръгва из Франция само с едно товарно муле, плава с лодка по холандските и белгийските канали, среща се няколко пъти с прочутия крал Давид Калакауа, последния управник на Кралство Хаваи, и др. Робърт Луис Стивънсън умира през 1894 г. – едва на 44 години – племенен вожд (наричан от племето си Туситала), собственик на плантация, в дома си „Ваилима” в Самоа.

illustration_3

Томът „Избрано” е част от колекцията Върхове, заедно с новите издания на „Одисей” на Джеймс Джойс, „Големите надежди” на Чарлз Дикенс, „Приключенията на Симплицисимус” на Якоб фон Гримелсхаузен, „Моби Дик” на Хърман Мелвил и др.

 

Робърт Луис Стивънсън, „Избрано”, ИК „Изток-Запад”, 2014 г., превод от английски Огняна Иванова, 22,90 лв.

 

Маркхайм

 

 

– Да – каза антикварят, – различни са начините да ни провърви. Някои клиенти са невежи и тогава аз черпя от своите познания, превъзхождащи техните. Други са непочтени – при тези думи той вдигна свещта и тя освети отблизо посетителя. – Тогава пък печеля – продължи той, – защото съм добродетелен.

Маркхайм току-що беше напуснал виделината на улицата и очите му още не бяха свикнали със смесицата от блясък и мрак в магазина. Когато, изложен на близостта на пламъка, чу недвусмислените думи, той мъчително примигна и погледна настрани.

Антикварят се ухили.

– Идвате по Коледа – започна отново той, – когато знаете, че съм сам у дома, спуснал съм ролетките и съм си наумил да не се захващам за работа. Е, ще трябва да ми платите за това – ще трябва да ми платите, че си губя времето, вместо да преглеждам счетоводните книги; ще трябва да платите освен другото и за особеното си държание, което ми прави силно впечатление днес. Аз съм олицетворение на дискретността и не задавам неудобни въпроси, но когато един клиент не може да ме погледне в очите, той трябва да си плати за това.

Антикварят отнова се ухили, а после, като се върна към обичайния си делови тон, добави, макар и с иронична нотка:

– Нали можете, както обикновено, да ми дадете разбираемо обяснение как сте придобили въпросния предмет? Пак ли е от кабинета на чичо ви? – продължи той. – Само какъв забележителен колекционер е чичо ви, господине!

При тези думи дребният бледолик и прегърбен антиквар се изправи почти на пръсти, погледна над златната рамка на очилата си и поклати глава, изпълнен със съмнения. В отговор Маркхайм на свой ред му отправи поглед, в който имаше безкрайно съжаление, примесено с ужас.

– Този път се лъжете – каза му той. – Не съм дошъл да продавам, а да купувам. Не разполагам с антикварни предмети за продан; от кабинета на чичо ме е останала само ламперията, но дори всичко да бе непокътнато, провървя ми на фондовата борса и по-скоро бих могъл да добавя там неща, а не обратното. Днешната ми цел е самата простота. Търся коледен подарък за една дама – продължи той по-уверено, щом стигна до предварително подготвената реч – и несъмнено ви дължа всевъзможни извинения, че ви безпокоя по такъв незначителен повод. Вчера това убягна от вниманието ми, но днес на вечеря трябва да поднеса почитанията си. Както добре знаете, бракът с богата партия не е за пренебрегване.

Последва мълчание, през което време антикварят сякаш претегляше с невяра казаното. Тиктакането на множество часовници сред чудатите вехтории в магазина и приглушеният шум от преминаващите файтони по близкия път запълниха настъпилата тишина.

– Така да бъде, сър! – каза антикварят. – В крайна сметка сте ми стар клиент и според думите ви предстои да се задомите добре, така че далеч не възнамерявам да бъда пречка. Ето нещо подходящо за дама – добави той, – това ръчно огледало. Гарантирам, че е от петнайсети век. При това е част от хубава колекция, но ще запазя нейното име в тайна в интерес на продавача ѝ, който – също като вас, – драги ми господине, е племенник и единствен наследник на един забележителен колекционер.

Докато не спираше да говори хапливо със сух глас, антикварят спря и се наведе да вземе предмета от мястото му. В същия миг тялото на Маркхайм се разтърси – потрепериха както ръцете, така и краката му, а по лицето му внезапно се изписаха бликналите чувства. Всичко обаче изчезна толкова бързо, колкото се бе появило, без да остави друга следа освен леко трепване на ръката, която сега поемаше огледалото.

– Огледало ли? – каза той с пресипнал глас, помълча и после повтори по-ясно. – Огледало, значи? За Коледа? Как не!

– И защо? – възкликна антикварят. – Защо не огледало?

Маркхайм го гледаше с непроницаемо изражение.

– Питате защо не? – рече той. – Ами вижте го, вижте отражението, виж­те се! Харесва ли ви, като го гледате? Не, нали? И на мен не ми харесва, и на никого не би харесало.

Когато Маркхайм внезапно му поднесе огледалото, човечецът отскочи назад, но сега, след като се увери, че не предстои нищо по-лошо, каза със смях:

– Бъдещата ви госпожа, сър, явно се радва на специално внимание.

– Искам от вас коледен подарък – не спираше Маркхайм, – а вие ми давате това… Проклето огледало, напомнящо за изминалите години, за грехове и извършени глупости… Една съвест с дръжка! Наистина ли го направихте нарочно? Нямате ли ум в главата? Кажете! За вас ще е по-добре да го сторите. Хайде, нека чуя историята ви. Ще рискувам да отгатна – да не би тайно да се занимавате с благотворителност?

Антикварят се взря в събеседника си. Странно, но не изглеждаше Маркхайм да се смее. На лицето му бе изписано нещо като искрица надежда, като нетърпение, но не и радост.

– Какво имате предвид? – попита антикварят.

– Значи не се занимавате с благотворителност – мрачно каза в отговор другият. – Никаква благотворителност, нито благочестие, нито скрупули; нито обичате, нито ви обичат. Ръка, вземаща пари и каса, където ги прибирате. Това ли е всичко? Милостиви Боже, човече, това ли е всичко?

– Ще ви кажа за какво става дума – започна антикварят малко рязко, но после отново се засмя. – Ясно е, че се жените по любов и че сте пили за здравето на дамата.

– О! – извика Маркхайм, обзет от странно любопитство. – О, нима сте бил влюбен? Разкажете ми за това!

– Аз да съм бил влюбен?! – възпротиви се антикварят. – Нито някога съм имал време за цялата тази глупост, нито го имам днес. Ще купите ли огледалото?

– Закъде бързате? – попита в отговор Маркхайм. – Много е приятно да стоим тук и да си говорим – животът е толкова кратък и несигурен, че не бих се отказал в никакъв случай от което и да е удоволствие, дори и да е толкова незначително, колкото сегашното. Ние по-скоро трябва да се вкопчваме – да се вкопчваме в малкото, което можем да получим, както падащият се вкопчва в ръба на скалата. Ако размислите, ще видите, че всеки миг е една скала – скала, висока цяла миля, достатъчно висока, ако падаме, та да заличи от нас всяка човешка черта. Затова най-доброто са приятните разговори. Да поприказваме за себе си; защо да оставаме с маски? Да се доверим един на друг. Кой знае, може пък и да се сприятелим?

– Едно имам да ви кажа: или купувайте, или се махайте от магазина ми! – рече антикварят.

– Прав сте, прав сте! – съгласи се Маркхайм. – Стига празни приказки. На работа! Покажете ми нещо друго.

Антикварят отново се наведе – този път, за да остави огледалото на полицата, при което рядката руса коса закри очите му. Маркхайм пристъпи по-близо, пъхнал едната си ръка в джоба на балтона. Поизправи се и напълни с въздух дробовете си, а на лицето му едновременно се изписаха много и различни чувства: на страх и ужас, но и на решителност, на омая и физическа погнуса; а когато с усилие повдигна горната си устна, се показаха зъбите му.

– Това може би е подходящо – подхвърли антикварят и докато отново се изправяше, Маркхайм връхлетя изотзад жертвата си. Дългата колкото шпага кама проблесна и се заби. Антикварят се мяташе като кокошка, която колят; удари слепоочието си в полицата и после се строполи безжизнен на пода.

Времето беше съхранило десетки тихи гласове в магазина – някои звучаха тежко и бавно, както подхождаше на високата им възраст, а други бяха словоохотливи и припрени. Всички те отмерваха секундите в един сложен тиктакащ хор. После тежкият тропот от краката на младеж, тичащ по паважа отвън, се намести сред тихите гласове и сепна Маркхайм, който едва тогава забеляза обстановката. Огледа се ужасен. Свещта бе оставена на полицата, а течението тържествено поклащаше пламъка ѝ. При това незначително движение цялата стая, като че бе море, на приливи и отливи се изпълваше с безшумно оживление: високите сенки кимаха, големите петна мрак се раздуваха и смаляваха, сякаш дишаха, лицата на портретите и на порцелановите божества се меняха и разливаха като изображения под вода. Вратата към жилищната част бе открехната и надзърташе в единството на сенките с дълъг сноп светлина, наподобяващ сочещ пръст.

След като изпълнените му със страх очи спряха да блуждаят, погледът на Маркхайм се върна към тялото на неговата жертва – със свити ръце, но с изпънати крака то бе невероятно малко и кой знае защо с по-окаян вид, отколкото в живота. С евтините износени дрехи и нелепата поза антикварят на пода приличаше на куп дървени стърготини. Маркхайм се плашеше да го погледне, но – о, чудо! – оказа се, че не изпитва нищо. И все пак, като се взираше в този вързоп стари дрехи и в локвата кръв, той започна да чува красноречиви съвети. Там трябваше да си лежи – нямаше кой да върне гъвкавостта на ставите или да направлява чудото на движението. Там трябваше да си лежи, докато го намерят. Добре, да го намерят, а после? После тази мъртва плът щеше да стане причината за вик, който да прокънти из цяла Англия, и да изпълни света с ехото от преследване. Да, не само жив, но и мъртъв този човек си оставаше враг. „Още навремето можех да му пръсна черепа!“ – помисли си Макхайм и думата „време“ се загнезди в съзнанието му. За времето сега, когато бе извършил делото си; за времето, приключило за жертвата, но станало неотложно и важно за убиеца.

Все още бе с тази мисъл в ума, когато, един подир друг, с най-разно­образен ритъм и тон – един с плътен звън като камбаната на катедрална кула, друг с дискантови звуци, изпълняващ прелюдия на валс – стенните часовници започнаха да бият, отбелязвайки три часа следобед. Внезапно бликналият звън на толкова много камбанки в безмълвната стая зашемети Маркхайм. Той започна да се движи, да се мести напред-назад заедно с пламъка на свещта, съпътстван от пропълзяващи сенки, стреснат до дъното на душата си от случайни отражения. В много от разкошните огледала, някои с английска направа, други донесени от Венеция или Амстердам, той виждаше как образът му се повтаря отново и отново, сякаш го заобикаляше армия от шпиони. Отражението срещаше собствените му очи и се взираше в тях, а звукът от стъпките му, колкото и леко да вървеше, нарушаваше заобикалящата го тишина.

При все това, докато продължаваше да пълни джобовете си, неговото съзнание до втръсване му повтаряше обвинението, че замисълът му е пълен с хиляди недостатъци. Трябваше да избере един по-тих час; трябваше да си подготви алиби; не трябваше да използва нож; трябваше да бъде по-предпазлив – само да върже антикваря и да му запуши устата, а не да го убива; трябваше да прояви повече смелост, като убие и прислужницата. Всичко трябваше да направи другояче – изпитваше горчиво съжаление и умора, умът му безспирно полагаше усилия да промени онова, което не подлежеше на промяна, да съставя планове, вече безплодни, да съгражда минало, което не може да се върне. Междувременно и под повърхността на цялата тази дейност зверски ужас, наподобяващ тичащи из запустял таван плъхове, се развихри в по-далечните кътчета на съзнанието му – ръката на полицая щеше тежко да падне върху рамото му, а нервите му щяха да се мятат като уловени на въдица риби. Или пък съзираше в галопиращо шествие подсъдима скамейка, затвор, бесило и черен ковчег.

Страхът от хората, живеещи на улицата, се изправи пред него като обсаждаща го армия. Не бе възможно, помисли си той, но някакъв отглас от борбата сигурно бе стигнал до ушите им и бе изострил тяхното любопитство; представаше си, че в момента във всички съседни къщи обитателите седят неподвижно и слухтят – самотници, осъдени да прекарат Коледа със спомени за миналото, сега внезапно биваха откъснати от това кротко занимание; щастливи празнуващи семейства се смълчаваха около масата – майката, все още с вдигнат показалец; бяха на всякаква възраст и в най-различно разположение на духа, но всички те, край своите огнища, ставаха съпричастни, напрягаха слух и плетяха въжето, на което той щеше да бъде обесен. На моменти му се струваше, че не е в състояние да се движи достатъчно безшумно; звънът на високите кристални чаши от Бохемия проехтя като камбана; а понеже тиктакането го плашеше, изкушаваше се да спре часовниците. После пък, отново, с бързото изчезване на страховете му, самата тишина на мястото започна да му се струва източник на опасност, нещо, което ще смае и вкамени минувача – тогава започваше да стъпва по-смело и шумно да се суети сред вещите в магазина, като наподобяваше, с претенциозно перчене – движенията на зает човек, спокойно разполагащ се в своя дом.

Само че вече до такава степен го мъчеха ту едни, ту други страхове, че докато едната част от съзнанието му беше все още нащрек и склонна към кроежи, то другата го караше да трепери на прага на лудостта. Особено една халюцинация, здраво обсебила лековерието му: съсед с побеляло лице, на­острил уши до прозореца; минувач, стъписал се на тротоара от едно ужасно предположение – тези хора в най-лошия случай можеха да подозират, но не можеха да знаят със сигурност; през тухлените стени и прозорците с ролетки биха се чули само звуци. Но дали тук, вътре в къщата, той бе сам? Знаеше, че е сам – беше видял прислужницата да тръгва на среща, облечена, макар и скромно, но за празник; всяка панделка и всяка усмивка сякаш казваха: „Днес имам почивен ден.“ Разбира се, че беше сам, но при все това в огромното пространство на празната къща на горния етаж той несъмнено чуваше тихи стъпки; несъмнено усещаше, необяснимо защо усещаше нечие присъствие. Точно така, несъмнено. Въображението му следваше стъпките до всяко кътче и до всяка стая на къщата, а после присъствието се превърна в безлика твар, която обаче имаше очи, за да го види; подир това се оказа собствената му сянка, а накрая – виж ти, беше лицето на мъртвия антиквар, изпълнено с коварство и омраза!

Понякога Маркхайм се насилваше да насочи очи към открехнатата врата, на която сякаш все още не можеше да спре поглед. Къщата бе висока, прозорецът на покрива – малък и мръсен, денят бе ослепял от мъглата, а светлината, която се процеждаше до приземния етаж, беше изключително слаба и падаше мъжделиво на прага на магазина. Ала нима в тази ивица съмнителен зрак не се спотайваше треперлива сянка?

Изведнъж вън на улицата някакъв много весел господин започна да блъска с тояга по вратата на магазина, като съпровождаше ударите с рев и шеги, при което непрекъснато викаше антикваря по име. Маркхайм, превърнал се в буца лед, погледна мъртвеца. Нищо! Антикварят лежеше напълно неподвижно, прокуден далече, там, докъдето не стигаха тези удари и крясъци; беше потънал дълбоко в морето на тишината, а името му, което някога би чул дори сред воя на буря, сега бе празен звук. Подир малко веселият господин се отказа да тропа по вратата и си тръгна.

Станалото бе ясен знак да побърза, да свърши докрай замисленото, да се махне от този обвиняващ го квартал, да се хвърли в горнилото на лондонската тълпа и да стигне, в обратната страна на деня, до безопасния при­стан на привидната невинност – до своето легло. Вече дойде един посетител; всеки миг можеше да го последва друг и да упорства повече. Отвратително поражение би било да е извършил делото, а да не пожъне облагите от него. Сега грижата на Маркхайм бяха парите, както и средството да стигне до тях: ключовете.

Той погледна през рамо към открехнатата врата, където хвърлената сянка все така потрепваше, след което, без дори несъзнателно да изпита погнуса, но все пак с тремор в стомаха, се приближи до тялото на своята жертва. Човешката индивидуалност напълно я бе напуснала. Усети, че макар да приличаше на костюм, наполовина натъпкан със стърготини, с изпънати крака и торс, сгънат надве, жертвата на пода въпреки всичко го отблъскваше. Толкова дребна и маловажна за окото – но той се боеше, че едно докосване може да я превърне в нещо значително. Маркхайм подхвана трупа за раменете и го обърна ничком. Тялото бе странно леко и гъвкаво, а крайниците заеха твърде причудливо положение, както когато са счупени. Лицето бе лишено от какъвто и да е израз, бяло като тебешир, с отвратителна кръв по едното слепоочие. Това се стори на Маркхайм единственото неприятно обстоятелство. То мигновено го върна към един панаирен ден в рибарско село: сив ден с пронизващ вятър, навалица на улицата, гърмяща духова музика, думкане на барабани, носов глас на певеца на балади и едно момче, което сновеше насам-натам, потънало в множеството и разполовено между любопитството и страха, докато не стигна до главния площад и не видя павилион с голям параван, изписан с картини – потискащи сцени в дразнещо ярки цветове: убийцата Браунриг, измъчваща чирака; съпрузите Манинг, умъртвили своя гост; жертвата Уеър в мъртвешката хватка на Търтел, и още двайсетина известни престъпления. Виждаше това ясно като фокус на илюзионист: в момента той беше някогашното малко момче и отново гледаше онези гадни картини, обзет, както тогава, от физическо отвращение; и досега се чувстваше вцепенен от думкането на барабаните. Един такт от музиката, чута в този ден, изникна в паметта му и в същия миг за първи път Маркхайм усети пристъп на малодушие и внезапно подкосяване на краката – неща, на които трябваше тутакси да се противопостави, за да ги овладее.

Стори му се по-смислено да се изправи пред тези съображения, вместо да ги избегне; вгледа се още по-съсредоточено в лицето на мъртвеца и наложи на съзнанието си да осмисли естеството и размера на престъплението. Доскоро мимиката на това лице отразяваше всяка промяна на настроението, бледата уста говореше, пламъкът на направлявана енергия гореше в цялото тяло, а сега, заради извършеното от Маркхайм, това късче живот бе застинало така, както часовникът спира да бие, когато часовникарят го докосне с пръст. В тези негови разсъждения обаче нямаше смисъл – той не бе в състояние да изпита по-големи угризения; същото сърце, което преди се свиваше при вида на рисунките, изобразяващи престъпления, приемаше сегашната действителност, без да се трогва.

Изпитваше не повече от капчица съжаление за човека, дарен напразно с всички онези умения, които могат да направят от света вълшебна градина; за човека, който изобщо не беше живял и който сега бе мъртъв. Но разкаяние? Не, Маркхайм дори не трепна.

При това положение, като се отърси от всички съображения, той откри ключовете и тръгна към открехнатата вътрешна врата. Навън вече валеше силен дъжд и трополенето на капките по покрива измести тишината. Безспирен екот, който кънтеше в ушите му и се смесваше с тиктакането на часовниците, витаеше из стаите на къщата, като стичаща се в пещера вода. Когато Маркхайм приближи вратата, стори му се, че чува в отговор на предпазливите си крачки нечии чужди стъпки, оттеглящи се нагоре по стълбите. Сянката все още леко пулсираше на прага. Маркхайм напрегна с чудовищна решителност мускулите си и отвори докрай вратата.

Слабата мъглива светлина мътно мъжделееше по голия под, по стълбите, на площадката – по блестящата броня на рицаря с алебарда в ръка, по тъмната дърворезба и по рамките на картините, окачени по плотовете жълта ламперия. Толкова силно отекваше трополенето на дъжда из цялата къща, че в ушите на Маркхайм то започна да се разделя на множество различни звуци. Звуците на стъпки и въздишки, на удрящи крак войници, маршируващи в далечината, на звън на отброявани монети, на тайно открехнати проскърцващи врати сякаш се смесваха с почукващите по заобления покрив капки и шуртящата в тръбите вода.

Чувството, че не е сам, нарастваше в него до полуда. Навсякъде наоколо витаеха чужди сили, заобикаляха го. Чуваше ги как се движат в горните стаи; чу също как в магазина мъртвецът се изправи на крака; а когато с голямо усилие са опита да се качи по стълбите, пред него тихо изтичаха стъпки, а други предпазливо го последваха. „Само да бях глух – помисли си той, – какво спокойствие щеше да обладае душата ми!“ Но после Маркхайм пак напрягаше слух, съсредоточаваше се отново и се благославяше, че притежава непоклатим усет, който го охранява и пази като часовой живота му. Главата на раменете му непрекъснато се въртеше; очите му, които сякаш щяха да изскочат от орбитите, шареха на всички страни и във всеки миг биваха донякъде възнаградени, когато съзираха как изчезва опашката на нещо безименно. Двайсет и четирите стъпала до първия етаж бяха двайсет и четири пристъпи на агония.

На първия етаж вратите бяха отворени – три врати като три места на засада, разтърсващи нервите му, сякаш дула на оръдия. Маркхайм почувства, че никога вече няма да бъде достатъчно защитен и предпазен от дебнещите хорски очи. Нямаше търпение да се прибере у дома, да е заобиколен от стени, да се скрие под завивките невидим за всички, освен за Господ. При тази мисъл той леко се поколеба, като си спомни разкази за други убийци и страха им от небесните отмъстители, който се смяташе, че изпитват. С него поне не беше така. Той се боеше от природните закони – да не би със своите коравосърдечни и неотменими принципи да запазят някое проклето доказателство за неговото престъпление. С робски, пълен с предразсъдъци ужас обаче той десетократно повече се боеше от някакво прекъсване в реда на човешкото съществуване, от нещо своеволно и подмолно, направено от природата. Участваше в игра, зависеща от уменията на човека, съобразяваща се с правила, с изчисляване на следствието според причината – ами ако природата, като един победен тиранин, обърнеше шахматната дъска и счупеше калъпа на тяхната последователност?

Според писателите подобно нещо се беше случило с Наполеон, когато зимата променила времето, когато започвала. Така можеше да се случи и с Маркхайм: дебелите стени да станат прозрачни и да разкрият неговите действия, както на пчели в стъклен кошер; здравите дъски да поддадат на стъпките му като плаващи пясъци и да го уловят в своя капан. А имаше и по-прости начини, които да го унищожат: да речем, къщата можеше да се срути и да го направи пленник редом с тялото на жертвата му; или пък съседската къща да избухне в пламъци и пожарникарите да го връхлетят от всички страни. Това бяха нещата, които го плашеха и в известен смисъл те можеха да бъдат наречени ръцете на Господ, с които той стига до греха. За самия Господ обаче той не изпитваше безпокойство – извършеното от него несъмнено представляваше изключение, изключение бяха и оправданията му, известни на Господ – тъкмо при него, а не сред човеците, Маркхайм бе сигурен в съществуването на справедливост.

Когато стигна невредим до всекидневната и затвори вратата зад гърба си, той сякаш получи временна отсрочка за страховете си. Стаята беше почти празна, при това без килим; навсякъде се валяха сандъци за стока сред разностилни мебели; имаше няколко големи дълги огледала между прозорците, в които той се видя под различни ъгли, като актьор на сцена; много картини, в рамки и без рамки, бяха опрени на пода с лице към стената; видя един хубав бюфет „Шератън“, шкаф с инкрустации и огромен стар креват с балдахин от гоблени. Прозорците стигаха до пода; голям късмет беше, че щорите бяха вдигнати в долната си част и това го скриваше от съседите. При това положение Маркхайм придърпа към шкафа един сандък и започна да преглежда ключовете. Не ставаше бързо, защото ключовете бяха много, ала при това изпитваше и досада, тъй като в крайна сметка в шкафа можеше да няма нищо, а времето летеше. Припряното му занимание обаче го отрезви. С крайчеца на окото си виждаше вратата, а от време на време поглеждаше право към нея, подобно на военачалник в обсада, който с радост се уверява, че защитата му е в добро състояние. Истината обаче бе, че той не изпитваше притеснения. Шумът от дъжда на улицата му се струваше естествен и приятен. След малко отсреща се чу пиано и музиката се извиси; множество от детски гласове поде мелодията и думите на химна. Колко тържествена, колко успокояваща беше песента! Колко свежи бяха младите гласове! Маркхайм се заслуша с усмивка, докато търсеше подходящия ключ; съзнанието му се изпълни със съответстващи мисли и образи: молещи се деца и еченето на тръбния орган; хлапаци на полето, къпещи се край брега на потока, бродещи из къпинака на селското пасище, пускащи хвърчила по вятъра в небето с плаващи в него облаци; а после смяната на ритъма на химна отново го върна в църквата, в сънливите летни недели с високия благопристоен глас на енорийския свещеник (споменът го накара леко да се усмихне); при изрисуваните гробници на якобити[1]и избледнелия надпис с десетте Божи заповеди до олтара.

Както си стоеше, едновременно погълнат и отсъстващ, Маркхайм се сепна и скочи на крака. Заляха го вълна от лед, вълна от огън, поток от блик­нала кръв, след което той остана вкаменен, с разтуптяно сърце. Чу бавни и отмерени стъпки по стълбите, а после някой завъртя валчестата дръжка, езичето прещрака и вратата се отвори.

Страхът бе като менгеме, стиснало Маркхайм. Не знаеше какво да очаква – ходещият мъртвец, официалните служители на човешкото правосъдие или някой случаен свидетел, глупаво влязъл в къщата, за да го прати на бесилото. Когато обаче в пролуката се появи лице, огледа стаята, видя го, кимна и му се усмихна приятелски, сякаш го познаваше, а после се отдръпна и вратата се затвори, страхът на Маркхайм се изскубна от контрола му под формата на прегракнал вик. Дочул това, гостът се завърна.

– Повика ли ме? – попита той с приятен глас, влезе в стаята и затвори вратата зад гърба си.

Маркхайм стоеше и не можеше да откъсне очи от него. Може би зрението му бе замъглено, но очертанията на фигурата на новодошлия сякаш се меняха и потрепваха както тези на божествата на колебливата светлина на свещта в магазина; в някои моменти му се струваше, че познава госта; в други – че по нещо прилича на него; но през цялото време в гърдите му, като свила се там топка от жив страх, се таеше убеждението, че съществото не идва от Земята, нито от Бога.

При все това съществото притежаваше странното излъчване на нещо обичайно – то стоеше, гледаше с усмивка Маркхайм и когато добави: „Струва ми се, че търсите пари?“, го каза с любезен тон, сякаш между другото.

Маркхайм не му отговори.

– Трябва да ви предупредя – поде гостът, – че прислужницата се раздели с любимия си по-рано от обикновено и скоро ще бъде тук. Ако господин Маркхайм бъде заварен в къщата, няма защо да му описвам какви ще бъдат последствията.

– Нима ме познавате? – извика убиецът.

Гостът се усмихна.

– Вие сте мой любимец – каза той. – От дълго време ви наблюдавам и често ми се е искало да ви помогна.

– Кой сте вие? Дяволът ли? – извика Маркхайм.

– Това кой съм – отвърна другият – няма да промени услугата, която ви предлагам.

– Ще я промени, ето – променя я! – извика Маркхайм. – Вие да ми помогнете? Не, никога, не и помощ от вас! Още не ме познавате; слава Богу, не ме познавате!

– Познавам ви – поправи го гостът с известна доза строгост, а може би – твърдост. – Познавам и зъбите ви.

– Да ме познавате? – извика Маркхайм. – Та кой ли ме познава? Животът ми е само една пародия, която ме очерня. Живея, за да изневерявам на природата си. Всички хора го правят; всички хора са по-добри от маските, които ги заобикалят и ги задушават. Вижда се как животът влачи всеки както главорезите залавят човек, увиват го в плащ и заглушават гласа му. Ако това бе подвластно на хората – ако можехте да видите лицата им, те щяха да бъдат съвсем различни, да впечатляват като лицата на герои и светци! А аз съм по-лош от повечето, покрит съм с повече слоеве, но двамата с Господ знаем какви са извиненията ми. Ако разполагах с време, можех да разкрия истинската си същност.

– На мене ли? – попита гостът.

– На първо място на вас – отвърна убиецът. – Предполагах, че сте интелигентен. Мислех си, че след като съществувате, ще се окаже, че сте познавач на човешкото сърце. А вие предлагате да ме съдите по делата ми! Само си помислете – по делата ми! Родих се в земя на исполини и живея в нея; исполините ме дърпат за ръцете, откакто напуснах майчината утроба – исполините на обстоятелствата. А вие ще ме съдите по делата ми! Нима не можете да надникнете вътре? Нима не разбирате, че мразя злото? Не виждате ли в мен ясните писания на съвестта, които никога не са били съзнателно разводнявани с някакви заблуди, макар и твърде често да са били пренебрегвани? Нима не можете да отгатнете, че несъмнено съм нещо толкова обикновено, колкото е и самото човечество – че съм грешник против волята си?

– Всичко това бе казано много прочувствено – беше отговорът, – но то не ме засяга. Тези доводи, изтъкващи съответствия, са извън моята компетентност и ни най-малко не ме е грижа, че животът ви влачи, стига да отивате в правилната посока. Но времето лети; слугинята се бави, защото се вглежда в лицата на хората от тълпата и картините от залепените афиши, ала все пак се придвижва насам – само си представете, сякаш самата бесилка се носи към вас по коледните улици! Не искате ли да ви помогна? Аз, който зная всичко? Да ви кажа ли къде се намират парите?

– На каква цена? – попита Маркхайм.

– Предлагам ви тази услуга като коледен подарък – отвърна другият.

Маркхайм не се удържа и се усмихна горчиво и победоносно.

– Не – възпротиви се той. – Нищо няма да приема от вас. Ако умирах от жажда и не друга, а вашата ръка поднесеше каната с вода до устата ми, щях да проявя смелост и да ви откажа. Може да съм лековерен, но няма да направя нещо, което да ме обвърже със злото.

– Не бих възразил срещу покаяние на смъртния одър – подхвърли гостът.

– Защото не вярвате, че може да свърши работа! – извика Маркхайм.

– Не твърдя подобно нещо – възрази гостът, – но гледам на ставащото под друг ъгъл и когато животът приключи, губя интерес. Човек живее, за да ми служи, разпространява мрачни мисли под претекст, че го изисква религията, или засява плевели в житно поле – и през това време, както е и с вас, желанието му за това е слабо. А когато стигне съвсем близо до спасението, остава му да извърши само един акт на служене: да се покае, да умре с усмивка и така да изгради увереност и да даде надежда на по-боязливите мои последователи. Не съм чак толкова суров господар, можете да се уверите. Прие­мете да ви помогна. Изпитайте удоволствие от живота, както сте правили и досега; щедро увеличете своето удоволствие, разпрострете се нашироко. А когато дойде време да се свечери и трябва да спуснете завесите, аз ви казвам, за да сте по-спокоен, че дори ще ви се стори лесно да уредите пререканията със своята съвест и раболепно да сключите мир с Господ. Идвам тъкмо от такъв смъртен одър – цялата стая бе пълна с искрено опечалени, които чуха последните думи на умиращия. И когато се взрях в лицето му, застинало като камък, защото се бе противопоставяло на милосърдието, видях, че сега се усмихва с надежда.

– Такова същество ли съм според вас? – попита Маркхайм. – Мислите, че нямам по-възвишени стремежи, отколкото да върша грях, отново и отново, а накрая да се промъкна в Рая? Вашето предположение ме отвращава. Такъв ли е опитът ви с човечеството? Или понеже ме сварвате с окървавени ръце, ме смятате способен на подобна низост? Дали наистина едно престъп­ление, едно убийство, е толкова нечестиво, че пресушава докрай извора на доброто?

– За мен убийството не е някаква специална категория – отговори му другият. – Всеки грях е убийство, защото животът е война. Гледам човешкия род – като изтерзани корабокрушенци на сал, задигате корички хляб от ръцете на гладния и всеки се храни с живота на другия. Аз следвам греховете отвъд мига, когато са извършени; за всички установявам, че крайното последствие е смъртта. В моите очи от красивата девойка, която разстройва майка си с толкова впечатляваща превзетост по въпроса за някакъв бал капе човешка кръв толкова явно, колкото и от убиец като вас. Казах ли, че следвам греховете? Но аз следвам и добродетелите. Не се различават едни от други дори с дебелината на нокът – всяко е коса, размахвана от Ангела на смъртта. Злото, заради което живея, не се корени в действието, а в характера. Скъп ми е лошият човек. Не ми е скъпо лошото дело, чиито плодове, ако ги проследим достатъчно далече, понесени от буйния водопад на вековете, може да се окажат по-благословени и от най-редките добродетели. И не защото сте убили антиквар, а защото сте Маркхайм, аз предлагам да помогна за вашето избавление.

– Ще ви разкрия какво ми е на сърцето – каза Маркхайм. – Заварвате ме извършил престъпление, което е последно за мен. По пътя към него ми бяха дадени много уроци; то самото е урок, важен урок. С отвращение бях принуден да стигна дотук, до нещо нежелано; бях в робските окови на бедността, изтерзан и доведен до крайност. Има устойчиви добродетели, способни да устоят на такива изкушения, но моите не бяха такива: аз бях жаден за удоволствия. Само че заради това дело сега жъна не само предупреждения, но и богатство – както мощ, така и ново решение да бъда себе си. За всичко на света аз ставам свободно действащо лице; започвам да се виждам изцяло променен – ръцете ми са слуги на доброто, в сърцето ми цари мир. Обладава ме нещо от моето минало – нещо, за което мечтаех в неделните вечери под звуците на църковния орган, онова, което си представях, когато ронех сълзи над прекрасни книги или разговарях – като невинно дете – с майка си. Пред мен е животът ми – лутах се с години, но вече отново виждам града, към който пътувам.

– Според мен се каните да използвате парите на борсата, нали? – подхвърли гостът. – И ако не греша, там вече изгубихте няколко хиляди?

– Да, обаче този път имам нещо сигурно.

– И този път отново ще изгубите – тихо каза гостът.

– Обаче ще си задържа половината! – извика Маркхайм.

– И тези пари ще изгубите – рече другият.

Пот изби по челото на Маркхайм.

– Е, и какво значение има?! – възкликна той. – Да речем, че изгубя, да речем, че отново потъна в бедност – нима тогава една част от мен, и то по-лошата част, ще продължи напред до края, за да надделее над по-добрата част? Злото и доброто са силно изявени в мен, и всяко ме дърпа към себе си. Аз не обичам само едното, аз обичам всичко. Способен съм на велики дела, на себеотрицание, на мъченичество; и макар че стигнах до такова престъп­ление, каквото е убийството, състраданието не ми е чуждо. Жал ми е за бедните – кой познава по-добре от мен несгодите им? Жал ми е за тях и им помагам; високо ценя любовта, обичам безхитростния смях; на земята няма нито едно добро или истинско нещо, което да не обичам от сърце. Трябва ли само моите пороци да ръководят живота ми, а добродетелите ми да креят, като вехтории, захвърлени в ума? Нищо подобно. Доброто също е източник на действие.

Гостът обаче вдигна показалец.

– За трийсет и шестте години, през които сте на този свят – каза той, – по времето на много превратности на съдбата и промени в настроението аз наблюдавах непрестанното ви падение. Преди петнайсет години вие щяхте да се сепнете от извършването на кражба. Преди три години – щяхте да прибледнеете, само да се спомене убийство. Дали има някое престъпление, дали има жестокост или низост, която все още да ви отблъсква? След пет години ще видя да го вършите. Пътят ви води надолу и все по-надолу; нищо освен смъртта не е в състояние да ви спре.

– Вярно е – каза Маркхайм с дрезгав глас. – В известна степен се обединявах със злото. Но така правят всички: дори и светците, докато са живи същества, престават да са чак толкова придирчиви и приемат окраската на онова, което ги заобикаля.

– Искам да предложа на вниманието ви един прост въпрос – рече другият, – а докато отговорите, ще ви прочета вашия морален хороскоп. По-лесно приемате вече много неща и може би сте в правото си за това – във всеки случай така става с всички. Но като имаме предвид казаното, дали има нещо в поведението ви, дори и дреболия, което вече не ви радва толкова бързо, или сте отпуснали края на всичко, което правите?

– Дали има нещо? – повтори Маркхайм, обзет от терзания при тази мисъл. – Не – добави с отчаяние той, – няма такова нещо! Във всяко едно отношение аз съм на дъното.

– Тогава се примирете с това, което сте – каза посетелят, – защото никога няма да се промените; репликите за ролята, която играете на сцената, са написани веднъж завинаги.

Доста време Маркхайм не продума и всъщност гостът бе този, който наруши тишината, като каза:

– Ако е така, да ви покажа ли парите?

– А къде е милосърдието? – извика Маркхайм.

– Нима нямате опит с него? – отвърна другият в отговор. – Нали вас видях преди две-три години на подиума по време на църковна среща, нали вашият глас се извисяваше най-много в химна?

– Това е вярно и аз виждам ясно какво още ми остава, за да изпълня дълга си. Благодаря ви от дъното на душата си за тези уроци – очите ми се отвориха и най-после се виждам такъв, какъвто съм.

В този миг рязко издрънча звънецът на входната врата и звукът отекна в къщата. Гостът, сякаш това бе някакъв уговорен сигнал, който чакаше, тутакси промени държанието си.

– Прислужницата е! – извика той. – Връща се, както ви предупредих, и сега ви предстои още един труден етап. Трябва да кажете, че господарят ѝ е болен; ще я пуснете да влезе, но изражението ви да бъде уверено и доста сериозно – никакви усмивки, нито преиграване, и ви обещавам успех! Влезе ли момичето вътре, затворите ли вратата, същата сръчност, която вече ви освободи от антикваря, ще ви освободи и от последната опасност на пътя ви. Оттам нататък разполагате с цялата вечер – а и с цялата нощ, ако се наложи, – за да преровите съкровищата на къщата и да бъдете в безопасност. За вас иде помощ, предрешена като заплаха. – Ставайте! – извика гостът. – Ставайте, приятелю! Животът ви трепери, поставен на везните – ставайте и действайте!

Маркхай не отместваше очи от съветника си.

– Дори да съм осъден да върша зло – каза той, – все пак една врата към свободата остава отворена: мога да преустановя всичко. Ако животът ми е нещо лошо, мога да се разделя с него. И макар че, както казвате, пия от ручея на всяко малко изкушение, все още мога с един решителен жест да се оттегля там, където никой не може да стигне до мен. Любовта ми към доброто е осъдена на безплодие – сигурно е така и така да бъде! Но аз все още притежавам омразата си към злото, и ще бъдете жестоко разочарован, защото ще видите, че от него черпя и енергия, и кураж!

Чертите на посетителя претърпяха чудна и прекрасна промяна: про­светляха и омекнаха кротко и победоносно, но както просветляха, започнаха да избледяват и отново да тъмнеят. Маркхайм обаче не се спря, за да наблюдава или да проумее превращението. Той отвори вратата и слезе на долния етаж много бавно, унесен в мисли. Пред очите му тържествено премина миналото му; видя го такова, каквото беше: грозно и изнурително като сън, произволно като непредумишлено убийство – арена на поражение. Животът, както хвърляше поглед назад, вече не го изкушаваше, но на далечната страна Маркхайм съзря един тих пристан за своята лодка. Спря се в коридора и погледна към магазина, където свещта все още гореше до мъртвото тяло. Цареше необичайна тишина. Мисли за антикваря нахлуха в главата му и той остана там, втренчил поглед. После звънецът отново издрънча, нетърпеливо и шумно.

Посрещна прислужницата на прага с нещо като усмивка.

– Най-добре е да извикате полицията – каза ѝ той. – Убих господаря ви.

 

 

 


[1]     Подкрепящи реставрирането на династията на Стюартите; по името на Джеймс II.