1
740

Извикваш… и се събуждаш
на Орлов мост

Писателят за новата си книга, травматичното събуждане и рефлексията като ценност в разговор с Катя Атанасова, която написа и рецензия за „Невидимите кризи”

Новата ти книга се нарича „Невидимите кризи”. Кога невидимите кризи стават видими?

Книгата излезе през февруари. На 26 февруари беше по книжарниците и излизането й съвпадна с времето, когато невидимите кризи станаха видими в България. След дълго трупане, след дълго сънуване – изведнъж се събуждаш от кошмара си. Извикваш…и се събуждаш на Орлов мост. След като си спал дълго, се събуждаш и това събуждане е травматично. Проблемът с кошмарите е, че трудно се артикулират. Трудно влизат в езика,  в съобщение, в послание. Именно това оголи тази криза. Така невидимите кризи стават видими у нас – след дълъг сън.

Иначе стават видими, ако се мислят ежедневно. Ако тях ги тълкуват и през медиите, и през литературата. Литературата също е медия, по-бавна, но медия. Тя също казва какво се случва тук, но с малко отстъп във времето и с повече дълбочина.

Книгата ти е разделена на две части…

Да. Първата част е „Отказаният свят”. Това е една тема, която за мен лично е много важна. Става дума за истории за неслучилото се – като есето за 1968 г., едноименното есе „Отказаният свят” и др. За хората, които никога не са излизали от България. Оказа се, че над 80 процента от българите никога не са напускали границите на страната преди 1989 г., нещо повече – границите на родното си място. И това е част от несбъдването, от „голямото съчиняване на света”, което видимо и невидимо тече в българското съзнание. Втората част се нарича „Обезпечено с литература”. Тя е за това какви гаранции може да ни даде литературата. Как се справяме чрез нея с нашите липси, дефицити. Ако се съгласим, че изчерпването на смисъла е една от големите невидими кризи, то литературата е възможен алтернативен енергиен източник, източник на смисъл.

В тази втора част има есета, посветени на някои писатели, очевидно важни за теб. Те като че ли създават една литературна линия, има свързаност между тях?

Освен всичко друго вътре има един личен канон, който е много смесен. В самия текст се говори за това, че ние сме в различни отношения с тримата големи: Вазов, Ботев и Яворов. Пред Ботев сме винаги във вина, Ботев е този отгоре, който казва: „Вие сте идиоти”. Пред Яворов сме във вътрешна драма, пред него няма как  да си спокоен със себе си. А Вазов е голямата българска утеха, която винаги намира начин да се покаже на балкона си, буквално и метафорично, и да утешава. Има един друг, който съм пропуснал, но го има в други мои книги, Захари Стоянов, който за мен е автор на най-голямата книга. Всички тези  автори са заедно с Радичков, Константин Павлов и Селинджър. Това, което ги обединява, е, че всички те не са тук. Тези текстове са писани и по този повод.  Селинджър е един от любимите ми – с разказите си. Константин Павлов е поетът, при който етика и поетика са много здраво свързани, който за нас през 90-те беше много важен. И ако нещо липсва през последното десетилетие, поне за мен, това е тънката синя или червена линия, която я имаше през 90-те, която беше в някаква степен проблем да направиш компромис. Тя вече се е заличила. Прекалено лесен и безболезнен стана преходът от едни към други ценности, от едни в други позиции. Литературата през целия карнавал на 90-те беше част от съпротивителната сила на обществото. Когато литературата се смени само с медията, тази съпротивителна сила отпада. Втората част на книгата е трибют в памет на тези хора.

За твоите книги почти няма отрицателни рецензии. Не те ли те притеснява това?

Абсолютно невярно. Де да беше така. Ще ти пратя някои. И това е нормално, слава Богу. При това изключвам онези, които не говорят за книгите, а са обикновени хейтъри. Преди много години една позната, литературен критик, ми каза (по повод първите ми стихосбирки „Лапидариум” и „Черешата на един народ”) – никой вече няма да те чете и обича по този начин, без предразсъдък. И така стана.

Иначе има прекрасни рецензии и за „Естествен роман”, и за разказите, и за „Физика на тъгата”…

Ето, повечето са положителни…

Това, което се случи в последните години с книгите, е много хубаво и малко необяснимо. Писателят, знаеш, има винаги в главата си един идеален читател. Двете ми последни книги ме опровергаха в представата ми за моя идеален читател. Аз си го представях като човек от нашето поколение, който помни нещата, за които пиша. А след „Физика на тъгата” се появиха коментари от 25-годишни млади блогъри, с които уж нямаме споделено минало, не се познаваме, които не са чели предишните ми работи. И те реагираха ентусиазирано, на чисто, без предразсъдък. Нещо, което, признавам, е много хубаво. За сметка на това нямам отчетлива реакция от установената критика…

Как виждаш ролята на писателите днес? Преди време заедно с Бойко Пенчев и други автори имахте колонка в „Дневник”. Коментирахте актуалните събития. Днес като че ли това го няма или поне коментарите са много по-редки и не така задълбочени?

Кризата първо уби страниците за анализ и култура. Тези колонки бяха начин всяка седмица да си с отворени очи, да следиш какво се случва, да го описваш. Това бяха и първите сблъсъци с форумите, с тежки нападки, но бяха важни. Аз мисля, че колумнистите и анализаторите се завръщат, но е въпрос на невидим договор  в обществото, че рефлексията е ценност. Че е ценен опитът да се мисли ставащото, не непременно от социолози, политолози, експерти, а изобщо от независими хора, можещи да изговорят всекидневното и да търсят смисъл в него.

 

В тъгата и утешението на думите

 

Георги Господинов, „Невидимите кризи”, изд. „Жанет 45”, 2013 г.

 

PrintНовата книга на Георги Господинов „Невидимите кризи” се появи именно в момент, в който дълго натрупани несъгласия и разочарования, недоволство и гняв, тъги и отчаяния избухнаха и взривиха социалното ни пространство. В момент, в който невидимите ни кризи станаха видими. Това съвпадение е някак знаково за онова, което писателят и литературата могат да правят. Да разбират и да предвиждат. Да могат да изговарят случващото се. Да го обмислят и анализират. Да го разказват.

Есетата, събрани в книгата, са писани в продължение на години, повечето от тях публикувани в различни издания: „Дневник”, „Култура”, „Тема”, „Литературен вестник”, Neue rcher Zeitung, Wespennest и др. Независимо от това, че е събрана, „Невидимите кризи” е цялостна книга. Не просто жанрово и стилово, а най-вече смислово. Двете й обособени части „Отказаният свят” и „Обезпечено с литература” са обвързани по линията отсъствия-присъствия, липси-наличия, загуби-намирания. Първата от тях припомня, назовава, мисли всичко онова, което не е било в живота ни, онова, в което може би сме мислели, че живеем, но не сме. Като 1968-а. „Единствената съчинена, въобразена, преразказана, украсена отначало докрай година.” Като пътешествията по света по времето на соца. Като тоблероните и шоколадовите яйца. Множество по-големи или по-малки събития, дребни, някои и съвсем дребни, днес може би бихме ги нарекли незначителни, неща, но заедно, в своята цялост съграждащи един „отказан свят”. Тази първа част може да бъде наречена и „есета за паметта”, етюди върху незабравеното, върху онова, което май е единственото сигурно, което можем да кажем за себе си. По странен начин „Отказаният свят” става белег за идентичността ни, или поне за идентичността на едно поколение, в което мнозина от нас могат да се разпознаят.

Къде е утешението? Втората част на „Невидимите кризи” ни предлага едно. Своето. Литературата може да утеши. Да ни каже онова, което не знаем. Да ни покаже онова, което не виждаме. Да ни даде думи, за да се изговорим. За да изговаряме света си. Днешния. Или може би утрешния. И това е особено важно. Защото кризата на днешното е криза и на езика. Няма как да живеем в свят, който не можем да изговорим. А това е гаранцията за разбирането му. После – за променянето му.

Книгата на Георги Господинов дава точно този важен и хубав дар. Езика. Тя прави точно това, към което „призовава”. Не е случайно, че няколко от четящите блогъри вече писаха за нея. Много спонтанно, пристрастно, хубаво. И тези отзиви също потвърждават как „Невидимите кризи” работят с езика. Повечето от тях са пълни с цитати от есетата на Георги и споделяне на радостта от откриването им. Споделяне на откритието, че има език, който може не само да те вълнува с красотата си, но да изрича твоята мисъл. И това също е едно от „уменията” на тази книга.

Ако се върнем на жанра на книгата, всъщност трябва да признаем, че той е единственият възможен в днешното. Литература и публицистика в едно – анализ на актуалното и език, с който да го назовем. И всичко това основано на личния опит. „Ронлив и несигурен”, но опит. Важното в битието на една книга се случва тогава, когато тя може през личното да отвори прозорец към онова, в което живеем всички. Да назове своята криза и през нея да прогледне към нашата.

Ще завърша с нещо по-лично. Обичам поезията на Георги Господинов още от „Лапидариум”. Това май значи от почти двайсет години. И откривам поезия и в тази негова книга. Във виждането, в изричането, в лапидарността, в способността да насищаш със смисъл малкото. В недоизричането. В колебанията, нюансите, лекотата… В тъгата. В смелостта да се разкриеш и признаеш. Достойно е.

Катя Атанасова