0
2748

Извънредна прожекция

Навремето тук имаше кино. После го затвориха. И години наред дверите му стояха затворени, и не само затворени, а заключени с един, как да кажем, огромен, тежък, сякаш от средновековния реквизит, катинар.

Но този период, на запустението и разрухата, свърши. Започна се колосален ремонт, след ремонта разположиха вътре магазин за електроника и компютри на две нива. Лъскаво, модерно, ослепително.

Той отдавна беше свикнал с мисълта, че тук вече няма кино. Често минаваше по улицата, плъзгаше автоматично поглед по ослепителната витрина. И толкоз. Понякога, разбира се, като тик се появяваше споменът за едновремешните прожекции, изгасването на светлините в салона, споменът за едно момиче, с което бяха дошли тук да гледат някакъв филм, нито филма си спомняше, нито момичето, спомняше си само ръката му, колко време му отне, за да се престраши и да я хване за ръката в тъмното, тази ръка, която събираше в себе си, със своята тясна топла длан, със своите дълги гладки пръсти непонятната момичешка тайна. Нямаше прегръщане тогава, нямаше целувки, нищо друго нямаше освен тази ръка, жива, топла, гъвкава, която се съгласяваше на всичко и която, някак, знаеше много повече от неговата ръка.

И когато един ден пак така минаваше по улицата в ноемврийския студ и си беше нахлупил качулката, изведнъж спря, точно там, пред входа, да запали цигара, като заслони с шепа пламъчето на запалката, но вятърът гасеше пламъчето и той се въртеше, за да направи завет и ненадейно видя, че тук пак е кино, нямаше го магазинът за електроника и компютри, не повярва, хвърли цигарата и влезе вътре, повъртя се, излезе, запали нова цигара и все така невярващ, се въртеше, оглеждаше се, но нямаше лъжа. Помещението отново беше превърнато в кино и дори след броени минути щеше да има прожекция. Даже имаше надпис на касата. ИЗВЪНРЕДНА ПРОЖЕКЦИЯ.

Имаше някаква среща, обади се, да я отложи, взе си билет и пое по мекия мокет към залата. Не се вълнуваше, беше хладен, като естествоизпитател, който оценява редкия шанс да надникне в собствената си душа през призмата на времето, без да плаща някаква особена свръхцена освен цената на билета.

Влезе, седна на последния, най-горния ред, годините го бяха научили да не оставя празно пространство зад гърба си. До началото на прожекцията оставаха пет минути, имаше малко зрители, разположени главно на първите редове, петте минути изтекоха и светлините изгаснаха.

Отпусна се, настани се удобно и се приготви да му е интересно. Вървяха началните надписи. Но в този момент забеляза, че вратата вляво се отвори, пропусна сноп светлина и се затвори и една фигурка тръгна край столовете на неговия, последния ред, който беше празен, спусна седалката до него и седна. После изведнъж се наведе малко напред и си свали якето. Опря си коленете в предната облегалка, сложи си якето в скута и се загледа в екрана.

Той изчака търпеливо да се появи по-силен сноп светлина от апаратната зад гърба му и без да си върти главата, се опита да разгледа, доколкото можеше, с периферното зрение, фигурката, заела мястото до него. Беше някакво момиче, момиченце, най-вероятно ученичка. Странна работа, голям празен салон, а тя седна до него. От напрежение се изпоти. Вече не гледаше филма, а напрегна всичките си сетива, за да получи повече информация за съществото до него. Усети дъх на младо животинче, чист, сладък. Преговори набързо къде му е портфейлът, беше от другата, дясната страна, в закопчания вътрешен джоб на якето. „И какво ще стане сега, ако изведнъж ми хване ръката?”, помисли си ненадейно и изстина от една такава възможност, защото не знаеше каква трябва да бъде реакцията му. Да си дръпне ръката щеше да е смешно и унизително. От друга страна, да не си дръпне ръката, щеше да е твърде укоримо, защото брадата му беше, дето се вика, почти бяла и беше сигурен, че това се вижда и в тъмното. Сети се за един разказ на български писател, отдавна покойник, където се описваше подобна ситуация, невръстни момичета сядаха до възрастни чичковци в киносалоните, хващаха им ръцете и ги поставяха на бедрата си, а сетне, като минеше известно време, се навеждаха към ухото на чичкото и прошепваха: „Дай десет лева, иначе ще викам!” Опита се да погледне с чувство за хумор на случилото се или по-скоро на неслучилото се, освен в главата му. „Сигурно сега сумата е пораснала доста”, рече си. Но изобщо не му беше до смях. Опита се да разсъждава трезво. А защо да не допуснеше, че момичето е навикано и изгонено от къщи и просто е решило да се приюти някъде на топло, търсейки освен обикновената топлина и друга, човешка. И ако беше така, нямаше ли да е съвсем нормално да я прегърне през раменете и така да догледат филма, две непознати едно на друго човешки създания, които просто си дават известна доза кураж в мрачната привечер.

Не, както и да го въртеше, ребусът не излизаше. Явно споменът за онази тясна топла ръка тук, в този киносалон, беше прекалено силен и сега хипотетичната възможност това да се случи пак го изстреля директно в същия улей.

Зрителите, колкото и малко да бяха, се заляха от смях. На екрана ставаше нещо смешно. Столовете заскърцаха. Той се опита също да се закачи за този смях, за да изгони неудачните си мисли и се загледа съсредоточено напред. Смешното отмина, отново настъпи тишина, прорязвана от прокашляния тук-там, от шумолене на найлонови торбички. И някак изведнъж усети разликата. Обърна се рязко и видя, че мястото до него е празно. Момичето си беше тръгнало.

Догледа как да е филма, лампите светнаха, хората се отправиха към изхода. Той излезе един от последните. През цялото време се оглеждаше. Излезе навън, на тротоара, запали цигара, постоя така. Беше започнало да ръми, един студен ноемврийски ръмеж, който не можеше да се нарече дъжд, но превръщаше връхната дреха във влажна кора. Накрая хвърли цигарата, вдигна качулката си и тръгна по улицата.

Деян Енев е завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ "Комуна", учител, текстописец в рекламна агенция и журналист в "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Зад гърба си има над 2 000 журналистически публикации - интервюта, репортажи, статии, очерци, фейлетони. Издал е дванайсет книги: сборници с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - Награда в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009); "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); очерци за писатели: "Хора на перото" (2009); християнски есета: "Народ от исихасти" (2010), „Българчето от Аляска” (2012). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България. През август 2010 г. лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Текстовете му от Портал Култура са събрани в две книги: "Малката домашна църква" (2014) и "По закона на писателя" (2015).
Предишна статияКосмически зебри
Следваща статияКой?