0
1755

Изгнаникът

Спомен за Христо Огнянов

Христо Огнянов (крайният вляво), Стефан Попов и Петър Увалиев на 80-ата годишнина на Стефан Попов

Портал Култура започва рубриката „Портрети“ на Димитър Бочев, в която писателят разказва за някои от изгнаниците на Народна Република България, открили задграничен фронт срещу комунистическия режим чрез своята книжовна, журналистическа и политическа дейност в емиграция. 

Всъщност изгнаник бях и аз, авторът на тези редове, изгнаници бяха и много от героите на настоящата книга – писатели, политици, творци, исторически личности, обикновени хора, обединени от една горчива необикновеност: всички те бяха насилствено лишени от родина. И още нещо ги обединяваше, вече посмъртно: неразбирането и неблагодарността на потомците. Чрез изгнанието си и чрез книжовната си, журналистическа и политическа дейност в емиграция тези благородни люде откриха задграничен фронт срещу комунистическия режим, те имат собствен принос за благото на България, участвали са, често понасяйки опасни рискове, пряко и косвено в утвърждаването на демокрацията на родна земя, а, победила веднъж, тази демокрация ги обрече на забвение. Малцина от тях доживяха демократичните промени и радостта да се завърнат след десетилетия прокуда по чужди страни на родна земя. А онези, които се завърнаха, не се завърнаха на бял кон. Не че разчитаха на триумфално възмездие от бъдещето, за което работеха, не че мечтаеха за монументи и летописи, но се надяваха на един скромен знак на почит, очакваха, при цялата си непретенциозност, че съотечествениците ще зачетат, ако не техните имена, то поне тяхната кауза, тяхната изконна мечта за една свободна и демократична България. Което така и не се случи.

Днес със закъсняла дата ще се опитам да разкажа в настоящата рубрика за онези от тях, които имах честта лично да познавам, с цялата достоверност, която споменът е съхранил. Длъжен съм до го направя. По стечение на обстоятелствата аз бях очевидец на техните дела, а свидетелството задължава. Особено днес, когато с годините и десетилетията свидетелите оредяха. Със смъртта на всеки от тези обикновени и необикновени хора моралният дълг на нас, останалите върху лицето на земята, нараства.

Нарасна и се избистри с времето и дълга ми към Христо Огнянов. Който беше изгнаник повече от всички ни, защото беше повече от всички ни родолюбец. Той бе генетично, химически обвързан с България и болката от физическото отсъствие на родината изживяваше ден след ден през дългите емиграционни години с разтърсващ драматизъм. Една родина, която го беше прогонила, изхвърлила от себе си, но на която той прости с великодушието, с което се прощава на майка. Никой от нас не бе така радикално завладян от националното ни минало – отсъствието на родина правеше дори някои от нас по-свободни и щастливи. Докато Христо живееше с България неотлъчно до последния си дъх – дори тогава, когато това съжителство наподобяваше проклятие…

Нейде в началото на 1975 г. като новопостъпил редактор в Радио „Свободна Европа” аз унаследих от поета Христо Огнянов културната програма на българската секция. Като редовен слушател на радиото аз го знаех още от България – дълги години преди авантюристичното ми бягство на Запад. Но не подозирах истинското му име – знаех го като Борис Босилков, както сам се представяше по микрофона. Псевдонимът му бе не артистична хрумка, а конспиративен опит да опази кое-що близки и приятели на родна земя от саморазправата на Партията-ръководителка. Много братя по перо и по изгнаническа участ, оставили скъпи хора в България, се криеха зад псевдоними. Би било несправедливо и дори жестоко да ги виним в малодушие – родовата памет на комунистическия тоталитаризъм и жаждата му за мъст бяха така ненаситни, толкова гъста бе омразата на режима към препускащото по ефира от полите на Алпите към полите на Витоша свободно слово, че сталинчетата в родината преследваха с комисарска ярост близките и родствениците на всички българоезични автори в изгнание – и особено на колегите от РСЕ. Малкото, с което можехме да ги предпазим, бе да се опитаме, доколкото това беше възможно, да скрием самоличностите си зад псевдоними. Аз не съм го правил, но имам разбиране към онези, които са го правили, особено през 50-те години, когато РСЕ започва излъчванията си на български, а чистокръвният сталинизъм вилнееше под родните простори с небивала жестокост.

Като пристъпих преди цели четири десетилетия в РСЕ, респектът ми от ерудицията и таланта на Христо бе смразяващ. А бях назначен с цел да поема от Огнянов културната програма на радиото – аз щях да я стопанисвам след предстоящото му пенсиониране. И до днес помня ясно, че на първия ни разговор присъстваше и неговият стар приятел и колега Симеон Стоянов-Монката. Тонът на разговора ми с Христо бе официален, а отношенията ни – дистанцирани, зевзекът Стоянов обаче, който като Христо бе пионер от създаването на радиото и също бе прехвърлил 60-те, ме въведе в новото ми поприще с думите: „Слушай, моето момче, няма нищо по-хубаво от това НАТО да те брани, а „Свободна Европа” да те храни!” Така и се оказа впоследствие, но тогава бях романтик в първа младост и каламбурът на Стоянов ми прозвуча цинично. Нима за да бъда благополучно хранен и бранен бях бягал с толкова рискове през девет земи в десетата! Слава Богу, романтиката не бе напуснала Христо. Въпреки зрялата възраст и жестоките изгнанически изпитания (а може би тъкмо поради тях), душата му си бе останала по юношески свежа и неопетнена. Впоследствие, като прочетох излъчените през годините и десетилетията в емисиите ни негови есета, беседи и стихове, останах като Смирненски стреснат, трогнат, очарован. Но не като поета от победния зов на червените ескадрони, а от сладкодумието, от предаността на Огнянов към истината, от чистотата на старинния му, на места архаичен език, от литературния му и публицистичен талант, от светостта на чувствата му към всичко родно. Така, запознавайки се с дейността на културната програма на РСЕ преди мен, осъзнах, че поемам в ръцете си едно скъпоценно наследство, излязло изпод перото на един даровит и честен разказвач и литератор. Размирните времена, които вместиха пъстрата му биография, бяха превърнали бита му в кошмар, бяха му отнели безвъзвратно близки хора и вълнения, ограбили го бяха с цяла родина. И въпреки това не ненавистта към комунистическите грабители – болката по изгубеното национално минало водеше перото му по строфите и репортажите. Само човек, природно великодушен, само автор от формáта на Огнянов можеше да трансформира по един толкова естествен начин страданието в творчество. И той го направи, той го правеше ден след ден до последния си земен миг с благородната непретенциозност на поета, който несъмнено беше.

Когато нейде през първата половина на 90-те предложих на президента Желев да присъди на Христо Огнянов най-високото държавно отличие, окачествих моя стар приятел от дългите изгнанически години като последния български енциклопедист. Малко след това, следвайки процедурата по награждаването и мотивирайки предложението си, в едно обнародвано чрез медиите писмо заедно с Тончо Жечев и Борис Христов заявихме, че с изключение на Светите братя никой в цялата ни национална история не е допринесъл толкова за популяризирането на българската кауза зад граница, колкото поетът, публицистът, културтрегерът и историкът Христо Огнянов. Кореспонденции, сказки, печатни издания, лекции по български език и литература във факултетите по славистика на най-престижните световни университети в САЩ и в Европа, международни симпозиуми, радиобеседи, обществени инициативи, изследвания върху историята на православната ни църква, преводи, публикации на Стария континент, зад океана, а през последното десетилетие на немалкия му живот и на родна земя трасират пътя на този забележителен учен и разнолик творец. И всичко това – встрани от така присъщата на времето му литературна и псевдолитературна бохемщина, далеч от салонната суета на официалните почести, с един чист и свят възрожденски ентусиазъм, с апостолска всеотдайност, с една безкористност, която трогва. За разлика от много колеги Огнянов не замръкваше и не осъмваше в баровете на бохемския мюнхенски квартал „Швабинг” – замръкваше и осъмваше над академични томове. Само на фона на крупното му литературно-историческо наследство става ясно, каква отговорност бе за мен да наследя Огнянов като програмен редактор на културните емисии на Радио „Свободна Европа”.

И след като напусна радиото, аз не позволих на Огнянов да се пенсионира съвсем. Уверен, че духът не подлежи на пенсия и че човек е толкова стар, колкото е стара душата му, веднага след като поех длъжността си, предложих на Огнянов да обогати програмата ми със спомените си. Знаех миналото му на родна земя, знаех, че е бил приятел с много български писатели, някои от които днес с пълно право окачествяваме като класици. Така по моя молба Огнянов, който след пенсионирането си заживя със съпругата си в Залцбург, запретна ръкави и се впусна в едно ново поприще. Живописните му мемоари за писатели и журналисти като Елин Пелин, Антон Страшимиров, Чудомир, Димитър Талев, Данаил Крапчев и още много, много други позабравени от съвременниците ни творци бяха истински бисери. Когато писател пише за писатели, печели само литературата, националната ни култура печели. Тези есеистични по дух текстове, които са колкото добросъвестни документални свидетелства, толкова и художествени откровения, са безценен принос. Те хвърлят светлина върху един неосветен, един целенасочено дискриминиран по идеологически съображения от партийната цензура период от историческото ни минало.

Документалните есета на Христо Огнянов и до днес са налични. Дали архивите на Радио „Свободна Европа” са ги картотекирали, не зная, не зная дали и какво е съхранил и личният архив на Христо, съвестно стопанисван кажи-речи цял един живот от съпругата му. В моя личен архив обаче мемоарите и много от радиобеседите на Огнянов са запазени и до днес за вниманието на нашите историци и литературоведи – стига да заявят те интереса си. Които и да са тези бъдещи изследователи, могат да разчитат на моето съдействие. Доколкото пътят на всяка нация към бъдещето минава неминуемо през миналото ѝ, за мен няма съмнение, че спомените на Христо Огнянов имат и предстоящ живот, че с времето те ще стават все по-актуални, все по-насъщно необходими и на съвременници, и на потомци. Делото на Огнянов е органична съставна част от националната ни културна история, а всяка национална културна история е безсмъртна.  

Ще призная, че макар и сприятелени, с Христо бяхме твърде различни и като манталитет, и като светоглед, и като начин на живот, и като художествена сетивност. Докато той воюваше неуморно за съхраняване на националната ни култура като такава, аз съм полагал усилия за нейното денационализиране; докато той поставяше акцента върху фолклористичното начало в националната ни литературна история, аз съм обръщал повече внимание на онези елементи в нея, които ни сродяват с европейската културна традиция. За ужас на Христо в романите и есетата си аз неведнъж съм писал, че същественото няма национална, класова и расова принадлежност, че нацията е каторга, че принадлежността ти към една националност неминуемо те прави по-малко свободен, стеснява духовните хоризонти на личността, накърнява вложеното в нея общочовешко, Божие начало, че патриотизъм и интернационализъм съжителстват хармонично само в идеологизираните мистификации на комунисти, нацисти и прочие доктринери – в обществената практика едното неизбежно и винаги става за сметка на другото. И до днес смятам, че национализмът е чумата на миналия век, който е ненадминат по жестокост и който отрови и нашите изгнанически биографии, и до днес вярвам на Демокрит, че духовният човек няма национална родина, че отечество на духа е цялата земя. Ако обаче все пак съществува национализъм, с който бих се примирил и който бих дори препоръчал, това е национализмът на Христо Огнянов, издирил в дебрите на родната ни история и направил общодостъпни редица литературни образци, разкрил национални събития и факти, които говорят, че тезата, че и ний сме дали нещо на света, не е само клише.

Огнянов е роден през 1911 г. в с. Тресонче, Дебърско, днешна Македония, но винаги е живял със самосъзнанието на българин. Още като дете се преселва в Стара Загора, където завършва гимназия. Като средношколец публикува първите си стихове, а първата си стихосбирка „Южни ветрове” издава като студент по право в София. Тогава и започва да работи за в.”Зора”, а през целия военен период е кореспондент на вестника в Берлин. Ясно съзнавайки какво го чака след деветосептемврийския преврат в родината, решава да остане на Запад. Работи първоначално като личен секретар на Иван (Ванче) Михайлов в Италия, но скоро осъзнава, че тероризмът не е поприще за пацифист като него и се прехвърля в „Гласът на Америка”, а оттам – в  „Свободна Европа”. И в България, и навред по света, където го води емигрантската му участ, непрекъснато пише, публикува, занимава се активно с културно-обществена дейност. Издал е в изгнание десетина книги – поезия, публицистика, научни изследвания. Удостоен е с папска грамота и апостоличен благослов от папа Йоан Павел ІІ, носител е на златния медал на Международната академия на изкуствата в Париж. Умира на 26.02.1997 г. в Австрия в ръцете на съпругата си Инге.

Бих могъл да спомена още много житейски факти, но не искам да превръщам писанията си в монография. В настоящата мемоарна рубрика за мен е по-важно да разкривам не обстоятелства, а характери, да портретирам личности, да уловя техния дух, да разгадая техните вълнения. А който се интересува от фактологията, да се обърне към Бойко Киряков – той е издал цели книги за Христо. Направил го е компетентно и добросъвестно – като историка, който е, и който аз не съм. Въпреки това вярвам, че споделеното с читателя има смисъл – иначе не бих хванал перото. Неведнъж съм отбелязвал, че без безценния, но недооценен принос на политическата ни емиграция, на нейните творци в изгнание образът на България би бил непълен. Тъкмо тази ми увереност ще ме води и занапред по редовете…

Димитър Бочев е роден през 1944 г. Следва философия в СУ „Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на „Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио „Свободна Европа”, където отговаря за културно-публицистичната програма „Контакти”. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: „Междинно кацане”, „Генезис ІІ”, „Синеокият слепец”, „Хомо емигрантикус”, „Несъгласни думи” („Хермес”, 2016) и др.
Предишна статияКарантината – мост или врата?
Следваща статияС живия пулс на вселената