„Всички изгнаници във всички времена си приличат. Техният диалог е изгнанически, техният смях е изгнанически, тяхната съдба е да си останат вечни чужденци в страната, която ги е подслонила.“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път.
Спомням си добре силното впечатление, което ми направи Славомир Мрожек с първата му пиеса, стигнала до мен – „В открито море“. Трябва да са изминали повече от десет години от деня, в който някой в София ми продаде собствения си машинописен превод на тази невероятна пиеса, която естествено не можеше официално нито да се отпечата, нито да се постави в България. Порази ме този напълно нов за мен вид драма от конфликтуващи математически идеи, където всеки герой представлява строго определена функция на дадена идея. Възхитих се на маниера на автора да изхвърли целия евтин баласт на псевдодостоверност, псевдохарактерност и псевдотипичност, с която ни обременява реалистично-натуралистичната драма, за да може по чисто дедуктивен път да изведе своето уравнение. А нормално то произтича от парадоксална ситуация. „В открито море“ е пиеса за трима корабокрушенци, които трябва да решат кой от тях ще бъде изяден от другите двама. В пиесата му „Милиция“ последният враг на режима, който е в затвора, се покайва, в страната не остава нито един враг и милицията е в ужас, че могат да я закрият. Човек можеше само да завижда на майсторството на Мрожек да превръща абсурдите на живота в хапливи сценични гротески, да пародира силно властвуващи политически идеи и да изтръгва от болни ситуации здрав смях. Много малко са драматурзите по света с такова чувство за находчивост в диалога, с ритмично разчетено остроумие и с алогични изненади. Някой беше казал, че всяка пиеса на Мрожек е „урок по интелигентност“. И затова съвсем естествено неговите пиеси, макар и новаторски и странни, макар и не особено разбираеми за западната публика, тръгнаха по света. Неговата многоактна пиеса „Танго“ има блестящи постановки в Париж, Лондон и Дюселдорф. Преди 13 години Мрожек напусна Полша, за да не се върне там до ден-днешен. Отначало той живя в Италия, а последните осем години във Франция. Запитан за причините на неговото изгнание, Мрожек веднъж каза:
„Напуснах Полша, понеже исках да прекарам известно време в чужбина, да се уча и да срещна хора. И тъкмо защото исках да видя Европа, режимът ме обяви за предизвикателен. Исках да срещна други писатели, да потърся толкова нужните стимули, които се раждат от обмяната на идеи с другите. Дълго време аз продължавах да обяснявам на властите, че няма нищо лошо в пътуването, че всички западни граждани си пътуват от държава в държава и това ни най-малко не тревожи когото и да е… Но от нас се искаше да бъдем доволни само от онова, което ни се разрешава… И аз не можех да се съглася с това!“.
И така, Славомир Мрожек, може би най-големият драматург на Източна Европа, стана емигрант, или по-точно – изгнаник. Когато през 1968 г. съветските танкове нахлуха в Чехословакия, той отправи протестни писма до много вестници в защита на чехословашкия народ. В резултат му бе отнето полското гражданство. Но в последните две-три години изглежда, че полските власти се опитват да флиртуват с него. Пиеси на Мрожек започнаха отново да се играят в Полша. Нещо още по-изненадващо е, че почти едновременно със западните премиери във Варшава бе поставена и последната му пиеса „Изгнаници“ (1). Аз не бих се учудил ако тази пиеса бъде поставена и в някой голям софийски театър, защото поне сюжетно тя е точно това, от което партийната пропаганда има най-голяма нужда. Тя е пиеса за нерадостния живот на изгнаниците или още по-ясно – тя е пиеса за самотата, наречена ИЗГНАНИЕ.
В някакъв студен и гол сутерен без прозорци, някъде на Запад (вероятно Германия) живеят двама източно-европейци, всеки от които е толкова различен от другия, колкото е различна и причината за неговото изгнание. Техните имена са малко нещо символични – А. А. и Хикс-Хикс. На пръв поглед двамата нямат нищо общо помежду си, освен че са случайно сънародници и случайно говорят един и същ език. Цялата обстановка на тяхната наета сутеренна стая е отчайващо мизерна и в някаква жестока хармония с шума на водата, която шурти по тръбите, минаващи през сутерена, когато тия отгоре ползват тоалета. Хикс-Хикс е нещо като „гастарбайтер“, тоест работник в чужбина, който се опитва да пести пари за семейството си, оставено в родината. По възпитание и манталитет той е простак, който съчинява плитки истории за въображаеми любовни подвизи с богати жени. Той е скръндза, който вечно забравя да си плати наема, краде от цигарите и кибрита на другия, винаги изяжда всякаква попаднала му храна, особено когато е „на аванта“, изпада в телешка сантименталност и носталгия към своята родина и видимо няма никакви по-висши интереси. Той не ходи на кино, защото киното струва пари, не чете вестници, защото вестниците струват пари (и не знае чуждия език), нито слуша радио или музика. Единствената сериозна тема, която той признава, е събирането на пари, които ще му позволят да се завърне обратно в родината си и да си построи там къща.
Неговият съквартирант е на другия полюс. А. А. е образован човек, писател, интелектуалец. Той е напуснал страната си не заради пари, защото ги е имал, нито за слава, защото я е имал, а заради принципите си, заради желанието си да служи по свой начин на народа си. А. А. е точно това, което наричаме идеологически изгнаник. Докато е бил в родината си, той е горял от желание да пише забранени от режима творби, да просвещава и буди народното съзнание. Но откакто е в чужбина, той е загубил връзката си с народа и оттам е загубил и импулсите си да напише така мечтаната книга. Тук, в западния сутерен, „народът“ фактически е заменен от един-единствен негов представител – Хикс-Хикс, и колкото и странно да изглежда, А. А. има жизнена нужда от Хикс-Хикс като сънародник, с когото може да дружи. Ако бяха в собствената си страна, те никога не биха се срещнали, никога не биха се познавали, между тях винаги би стояла голяма пропаст. Но тук, в тесния сутерен, няма много място нито за пропаст, нито дори за отчуждение. Отношенията между двамата са невероятна смесица от привързаност и нетърпимост, уважение и презрение, взаимопомощ и егоизъм, омраза и може би любов. А. А. се опитва да възпита и до промени Хикс-Хикс. Той се провиква към него:
„У нас ти беше пленник на държавата, тук ти си пленник на собствената си алчност“.
Той го нарича паразит и лъжец, който се похабява в сексуални фантазии и блянове за недостижими светове. Но всички усилия, всички емоционални или интелектуални вълни, които А. произвежда се разбиват в спокойната, флегматична фигура на бавнозагряващия Хикс-Хикс. И пред нас постепенно се разкрива трагедията на А. А., който се е превърнал в импотентен теоретик и отчаяно се опитва да се пребори с тишината, която го обгражда след напускането на родината. В течение на действието образът на Хикс-Хикс все повече се изявява. Двамата празнуват една ужасна Нова година, след което идва кулминацията на пиесата. А. А. открива, че Хикс-Хикс има скрити пари и го обявява за измамник. В пиянски героичен жест Хикс-Хикс унищожава парите, с което унищожава цялото морално превъзходство на А. А. Двамата остават да живеят в тъжната симбиоза на вечни изгнаници. Полумрак, на масата мъждука лампа, единият хърка на леглото си, а другият се върти и не може да заспи. Това е краят.
В цялата пиеса няма светлина. Няма дори надежда за светлина. И на Хикс-Хикс принадлежи откритието, че дори и мухи няма в този сутерен.
Нека започна с това, че пиесата е написана с много увлекателен, лек диалог, който не дотяга, че тя е пропита с чувство на горчива ирония, което от време на време се прекъсва от гротескно смешни положения, че образите, които са математическа даденост, постепенно и убедително разкриват себе си. Не зная защо, но по настроение пиесата на Мрожек много ми напомни атмосферата на незабравимите „Писма от Южна Америка“ на Борис Шивачев. Може би, защото всички изгнаници във всички времена си приличат, може би защото техният диалог е един и същ – изгнанически, техният смях е един и същ – изгнанически, и тяхната съдба е една и съща – да си останат вечни чужденци в страната, която ги е подслонила.
Но от друга страна, аз имах ясното чувство, че в тази пиеса Славомир Мрожек е направил мъчителен опит да се надсмее над себе си, да отхвърли и презре нещо, което изглежда го изтезава.
„Защо избрах тази тема, именно тази тема“ – обяснява сам Мрожек – „понеже аз съм драматург, живея на Запад и това са моите собствени проблеми, както и проблемите на всичките ми толкова многобройни познайници. Това беше една очевидна тема“. А що се отнася до характерите на неговите герои, Мрожек дава следното обяснение: „Не е необходимо моите двама герои да са непременно източно-европейци. Те биха могли да бъдат гърци, португалци, чилийци. Те имат своите специфични проблеми, но основната ситуация е универсална. Това е ситуацията, която възниква, когато хората са изкоренени и стават чужденци в друга страна, без желание да се приспособят към нея. Те са силно разочаровани, понеже не се намират там по свое собствено желание, но по някаква много специална причина. Има много видове изгнание. Някои хора стават изгнаници просто защото желаят да живеят на друго място, което се е случило да им харесва. След това имаме артистичните изгнаници като например американците в Париж през двайсетте години или Бекет днес. Такава емиграция винаги ще има и тя е много здравословна. Но каквато и да е причината, човек трябва да се научи КАК ДА БЪДЕ ЧУЖДЕНЕЦ и точно това аз исках да изобразя“.
Това обяснение на Славомир Мрожек до известна степен изяснява неговото намерение в пиесата. Бедата е само в това, че обикновено съществува разлика между намерение и осъществяване. И тъкмо тази разлика ме хвърля в недоумение. Наистина Мрожек се е постарал да се придържа на всяка цена до темата на изгнанието въобще. Но това го е довело до невярно уеднаквяване на източноевропейските изгнаници с кои да е други. Излишно е да казвам, че има много голяма разлика между изгнание от комунистическа страна и изгнание от която и да е друга тоталитарна страна. Самият Мрожек знае много добре това. Докато изгнаниците от другите страни – Гърция, Испания, Португалия и Чили, все пак могат да поддържат почти нормална връзка с онова, което са оставили в своите страни, за голямото мнозинство от изгнаниците от Източна Европа тази връзка е прекъсната като с нож. Ако един изгнаник от Испания или Гърция запазва приятелите си, кореспонденцията си и надеждите си, че един ден нещата ще се нормализират, то един изгнаник от Източна Европа губи всичко, близки и приятели са първите, които се отричат от него, и почти няма реална надежда за нормализиране на нещата. Ако един от другите емигранти все пак живее на свобода в новата си родина, всички политически изгнаници от Източна Европа в по-голяма или по-малка степен живеят с усещането, че някъде близо зад тях се спотайва отмъстителната ръка на тяхната Държавна сигурност. Тези разлики са толкова големи, че превръщат опита за уеднаквяване на емигрантите в глупост. Дори в най-невинния случай един полски физически работник, който е избягал само за пари, какъвто е Хикс-Хикс, е в далеч по-неизгодно положение от един югославски гастарбайтер. Ето че опитът на Мрожек да се абстрахира от действителността и да ни представи абстрактната квинтесенция на изгнанието го е завел във фалшива посока и е предопределил невярно образите му.
Много неща в пиесата са неоспорими истини. Светът добре познава това чувство на изкоренено дърво, което не може да свикне с новата почва, където съдбата го е поставила. Принудителното преселване е равно наистина на започването на нов живот, все едно човек отново се е родил и отново започва да се учи да ходи и да пише на друга азбука. Това е основна, понякога убийствена промяна на живота, която слабите характери не издържат и загиват. Силните се приспособяват, сродяват се с новата си страна, пускат корени и без да губят своята национална идентичност, излизат от сферата на хленчещото изгнание, за което всъщност Мрожек е написал пиесата си. Истина е също, че мнозина не могат да се приспособят и фактически до края на живота си носят бремето на своето минало върху гърба си, паметта е техният най-голям инквизитор, защото възкресява често пред тях това минало в абсурдно красиви и романтични черти. Всеки у нас си спомня каква армия на обречени нещастници бяха руските емигранти след революцията. Истина е също, че един писател като А. А., който живее, за да пише и се бори срещу режима си, чието творчество до голяма степен е огледално отражение на режима, е вън от интересите на читателите в страната, където е емигрирал. Те имат други проблеми и се вълнуват от други идеи. Ако писателят А. А. е наивник да търси от тях същото внимание и признание, което е имал в родната си страна, той е обречен на убийствено разочарование. И тук образът на пиесата е абсолютно верен на себе си, макар че един сериозен писател би бил щастлив най-малко, че има свободата да пише каквото иска. Истина е също, че в емиграция човек често пъти се свързва с напълно несъответстващи нему хора, че често пъти връзката между двама изгнаници си остава само езикът…
Но всички тия истини, както казах, макар и великолепно уловени и изобразени от Славомир Мрожек, ни разкриват само една част от живота в изгнание и затова цялата картина е едностранчива. Героите на Мрожек за разлика от хиляди емигранти не се борят, те просто хленчат, те са някакви садомазохисти, които са превърнали изгнанието в собствен затвор, които са си затворили очите и са отрекли новия свят, в който са попаднали, за да лежат на креватите и като волове да преживят храната на тяхното минало. И на мен ми се струва, че те са същите несретници, каквито са били и в собствената си страна, че те са обречените вечни изгнаници, за които май няма място по земята.
И затова именно те не са нито типични, нито характерни представители на толкова популярния днес в света образ на изгнаника. Струва ми се, че изгнаническият свят е далече по-многоцветен, несравнимо по-интересен и по-богат, изобилстващ със силни, победоносни, често пъти екстравагантни образи. Самото изгнание днес е много повече демонстрация на човешка мощ, отколкото на човешки слабости. В него има много повече възвишеност, отколкото дребнаво саморазяждане на духа. В последна сметка истинското изгнание днес е път към свободата, а не към мрачния сутерен на неизличимата носталгия.
(1) На българска сцена днес се играе под заглавието „Емигранти”. Б.р.
Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.
На главната страница: Декор на пиесата „Емигранти“ във Франция, края на 70-те
