13
5763

Изгряваща констелация срещу свободата

KYanakiev

Има нещо забележително в последния месец. През него например научихме, че в един „клуб“ на поддръжници на новоизбрания американски президент Доналд Тръмп са се събрали бившия началник в комунистическата ДС Димитър Иванов (Митьо Гестапото) и шефката на дружество България-Русия, путинистката Светлана Шаренкова, а във вестника на първия – „Нова зора“ е публикувана статията на „ултраконсервативния“ д-р Николай Михайлов под заглавие „Защото Русия граничи с Бога“. Още по-забележително е, че тези тримата, плюс русофила с шарени вратовръзки Петър Волгин, плюс кашмирените левичари антиглобалисти от кръга A-specto, са и сред най-горещите венцехвалители на „натовския генерал“ и президент на републиката ни Румен Радев.

Човек наистина може да се обърка. Как така бивш високопоставен милиционер е „фен“ на милиардера, застанал начело на „хегемона на световния империализъм“ и същевременно пуска статия на известен „метафизически русофил“, а двамата, заедно с разнородна лява компания, хвалят споменатия „натовски генерал“. И най-вече, защо, защо всички тези на пръв поглед толкова разнородни люде изглеждат така обнадеждени от възцарилата се върху световния и български небосклон, тъй абсурдна на пръв поглед политическа „констелация“? Откъде в обнадеждеността им проникват така откровено-реваншистки нотки? Как така един консервативен елитарист вижда ген. Радев „позициониран в Народното събрание като народ срещу класа“ (една по същество доста „лява“ визия), а един стародавен комунист интуира Тръмп като „невероятен шанс за световния мир“? От какво идва обединяващата всички изброени отмъстителна обнадежденост за непосредственото бъдеще? Очевидно е, че те от нещо дълбоко са били травмирани през последните години, нещо дълбоко са ненавиждали в цялата досегашна международна и българска ситуация и сега им се струва, че то решително може да се промени под съзвездието на Тръмп, Путин и Радев.

Ние обаче напразно ще търсим идеологическо обединяващо звено у вдъхващите надеждите им политически лидери. Няма да намерим и никаква, издържаща на критика обща политическа черта, предизвиквала ненавистта им от досегашното, която да е присъща едновременно на християндемократката Меркел, звездния Холивуд, украинския „Майдан“ и българския екс-президент Росен Плевнелиев.

Но следователно кой, кой в дълбочина е основният, травматизирал до днес всички тези хора фактор (и който изглежда поставен под въпрос от новата констелация)? Глобалният капитализъм – както са склонни да мислят продължаващите да ги стилизират като „комунисти“, техни политически противници? Или хедонизмът и „консумативизмът“ на западната цивилизация, както ще се изкушат да кажат стилизиращите ги пък като „консервативно-обскурантистки сили“ стихийни либерали? Нищо такова. В една компания може да събира днес всички тия люде само чистата, неподправена и да – почти мистическа омраза към свободата.

Това което казвам само на пръв поглед звучи стряскащо. Защото ние трябва най-сетне да си дадем сметка каква огромна ненавист е трупала в сърцата на разнородните сили, за които говорим, свободата, на която се радваме от почти три десетилетия.

Да, ние започнахме да приемаме свободата като нещо (вече) „напълно естествено“; действително – както се изразява с жлъч един от гореспоменатите – като „антропологична норма“, каквато тя, разбира се, (и тук той е прав) не е, защото съвсем не е вкоренена в „антропологията“ на обществата, а е нещо извоювано в тях с много усилия и за много години.

Та, казвам, ние започнахме да приемаме свободата като нещо напълно естествено и да забравяме, че за редица субекти тя през всичките тези три десетилетия е била травма, нещо, което ги е ранявало всекидневно, отвсякъде, с всичко. И не, съвсем не ги е възмущавал, както сме склонни да си мислим ние, умерено консервативните люде, онзи действително отиващ понякога твърде далеч модерен „либерализъм“: онази хипертрофирана „политическа коректност“, онази предизвикателна „нормализация“ на перверзността, онази безсърдечна идолизация на пазара, онова приемане на социалното неравенство като природна даденост. Възмущението им от всички тези сенчести страни на „либерализма“ е само алиби. Истината, повтарям, е, че тези хора (и сили) е травматизирала самата свобода и всеки от тях по своеобразен начин.

Едни (бившите „кадесари“, партийно комунистическата „аристокрация“), нека си дадем сметка, просто не могат да преглътнат изчезването на забравения от нас страх, с който владееха света около себе си. Предизвикателната „цветност“ на новото българско (особено столично и особено младо) население, така различна от по-раншното, станало инстинктивно внимаване „да не се набиваш в очи“, наранява вече десетилетия милиционерския им дух. Дори „присвояването“ на публичните пространства, за които по-рано се знаеше (буквално рефлекторно), че принадлежат на „държавата“ (и охраняващите я „органи на реда“) и затова никой не смееше да ги обживява както му хрумне: прекосяваха градинките, а не се заседяваха по пейките им до среднощ (и, о, ужас – с бутилка бира в ръка), винаги носеха личните си документи извън дома (защото всичко извън него подлежеше на постоянна „проверка“)… Дори това, казвам, днес напълно изчезнало, наранява въпросните хора.

Наранява и травматизира (вече почти три десетилетия) друг тип люде това, че някакъв „елит“, някаква „интелигенция“ вече може да съществува не защото „целокупният народ“ в лицето на своята „власт“ й е разрешила да бъде такава, а защото сама си е извоювала да бъде „интелигенция“, макар и в по-тесни обществени групи. Наранява ги това, че започнаха да стават писатели, без никакъв „творчески съюз“ да ги е издигнал в това „звание“, без да са били поканени на един-единствен банкет на властта; че започнаха да представят определени хора от тях за „интелектуалци“, просто защото са написали някакви книги и си позволяват да говорят на хората без предварителната санкция на казионните митотворци, без да са били причислени към компанията на „академик“ Антон Дончев, „живия класик“ Любомир Левчев и т. н. Дайте си сметка, колко дразнещо – вече от десетилетия – е това за гореизброените „академици“ и за все още живите „живи класици“.

Дайте си сметка, колко ги нараняват днешните генерации, които започнаха да знаят езици, да се информират от всякакви „глобални медии“ и въобще да не разчитат на „централно-ръководени“ информационно-пропагандни централи; които започнаха да пътуват навсякъде из „либералната“ Европа и да усвояват „отровните“ й идеологии, което ги прави доста по-трудни за зомбиране с ксенофобия, с левичарство, с примитивен мачизъм, трибалистки „патриотизъм“ и мрачно зилотство. Дайте си сметка, колко травмиращо е всичко това – вече от десетилетия – за старите идеологически бонзи и тоталитарни геротнтократи.

Дайте си сметка накрай колко травматизирани се чувстват от дълги години всякакви „консервативни“ гуру, които се нараняват от това, че разни „Георги Господиновци“ имат популярност „от само себе си“ и по-голяма от тяхната, че разни „портали“ за култура и разни (за да споменем и по-специализирани сфери) „Двери“ си позволяват да критикуват църковното „свещеноначалие“, да говорят на църковни теми, без да имат „благословение“, без да са „йеросхимонаси“ и внедряват в „източната“ ни Църква някакъв дух на радост вместо страх от „бесове“ (от икуменисти, от католици, от „изкушения“ и т. н.). Без да са (поне) младо-старци, без да са даже чували какво е предсказал за грядущия „либерален апокалипсис“ самият старец еди-кой си, без да обръщат внимание, че както бил казал този и този „духовен авторитет“ – „Молът е съвременният ГУЛАГ и той е много по-опасен от оня вчерашния, сибирския“.

Страшна рана е това за тези самозвани „мъдреци“, които опитаха в политиката, опитаха в интелектуалните среди, опитаха в Църквата и на всяко от тези места „не им се получи“, тъй че финишираха като „анализатори“ в сутрешните блокове на кабелните телевизии и в гореспоменатия вестник на Митьо Гестапото. Защо с тях стана така? Не могат да си го обяснят по друг начин, освен с някакви користни „протекции“, освен с пагубния дух на „либерализма“ и „хедонизма“. Освен с онова, което бих нарекъл „Пансоросоидизъм“. Травмираните им общности се превърнаха в изобличители на „соросоиди“ почти така, както миналото лято цялото подрастващо поколение се превърна за няколко месеца в „ловци на покемони“. Базисно неспособни да се впишат в нормите на съвременната цивилизация, която за техен ужас е цивилизация на диалога, на разговора, а не на монолога от „учител“ към „ученик“ и в която, да – хедонизмът и (известна) безцеремонност действително имат място, те намразиха тази цивилизация с най-люта омраза.

И ето: изведнъж дойде обнадеждаването. В „либералната“ Европа стожерите на тази ненавиждана (и победила през 1989 г.) свобода, днес имат все по-сериозни проблеми с националисти и популисти. Трябва да се справят с „бежанците“, а не могат, тъкмо защото са узаконили свободата, тъкмо защото са я превърнали „антропологична норма“. Дали пък това няма да ги принуди най-сетне да я минимизират? Дали това няма да ликвидира този отвратителен „космополитизъм“ (който преди три десетилетия срути всички „берлински стени“)? Дали, ако откажат да го сторят, „пасионарните“ ислямисти, явили се като същинска „Немезида“ за падането на евразийската империя, няма да ги изметат от пейзажа?

До този момент мистичният Katechon (онзи, който задържаше настъпването на „либералния апокалипсис“) – Вл. Путин, бе сам срещу тези „наглеци“. Но ето: на власт в „самата“ Америка дойде Доналд Тръмп – невероятно за Katechon-а „полезен идиот“[1] и само за месец успя да се изпокара с „официалните медии“, със „самодоволния Холивуд“, с американската академична интелигенция и с американския съд. И заявява, че трябва да подобри отношенията си с Русия. Ами ако, ами ако…!

Към тази „глобална надежда“ още по-неочаквано се добави щастливият избор на „генерал“ Радев у нас – човек с излъчване на квадрат, нямащ, да, от най-пръв поглед нищо общо с „електората“ от ненавижданите „жълти павета“ и с онези „умни и красиви“ от 2013 г. Заедно с него, точно както в най-ранните години на демокрацията, когато все още непробудилата се провинция изпрати в София тълпи „истински българи“ да крещят фобиите си по повод връщането на имената на „възродените“ турци, сега Слави Трифонов изпълни „Цариградско шосе“ с „въстаници“ срещу „политическата класа“ и издаде ултиматум на още неизбрания Парламент да узакони „референдума“ му и да си ходи, защото „народът“ не щял вече „политиците“, не щял „партиите“, не щял „нито десните, нито левите“, въобще – нищо не щял, понеже е „суверен“ и има „свещеното право да не ще“.

Съгласете се – при тази щастлива „констелация“ какво значение може вече да има, че Тръмп бил милиардер, че личният му живот никак не е в съответствие с „традиционните ценности“? Какво значение, че Радев няма никакъв чар, а „Слави“ не е любител джаза и Глен Гулд? Ние вече не мечтаем за „безкласово общество“, за да се гнусим от „едри буржоа“, не сме и консерватори по скромен старостилски образец, за да се опасяваме от промискуитетни протестантски „мачовци“. Ние имаме надежда, че изгряването на тази (световна и нашенска) „констелация“ може да задуши свободата.

А това е невероятна, не-ве-роятна надежда!

______

[1] Определението принадлежи на „вожда на световния пролетариат“ и „гений на човечеството“ В. И. Ленин, който през 1921 г. пред руския художник Юрий Аненков определя по този начин всички, живеещи на Запад интелектуалци и политици, които (чистосърдечно или срещу заплащане) се възхищават от или оправдават онова, което се случва в СССР. Вж. за това в новата книга на Тони Николов, „Българската дилема. Записки по нашето двумислие“, София, 2017, стр. 148-151.

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: "Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията"; "Религиозно-философски размишления"; "Философски опити върху самотата и надеждата"; "Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие"; "Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието"; "Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението"; "Светът на Средновековието"; "Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива"; "Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки" (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев - "Christianitas, Historia, Metaphysica". Най-новата му книга е "Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания" ("Комунитас", 2017).
Предишна статияПо-сложната истина
Следваща статияКрасотата ще спаси света

13 КОМЕНТАРИ

  1. Уважаеми проф. Янакиев, моля се за Вас. Но и вие трябва да се смирите, за да си помогнете! Не забравяйте: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат“. За съжаление жлъчта в писанията Ви започва да хвърля все повече сянка върху мъдростта в тях. А редовните нападки спрямо конкретни хора (ще се сетите кои), които достойно защитават православната вяра в тези смутни времена, направо отблъскват дори хора като мен, които са Ви благодарни за дългите години, в които сте благовестили. Поздрав

  2. На хората, които се чудят какво му е на Калин Янакиев, чрез тази си статия той сам отговаря. Не случайно в Библията се казва, че човешката гордост е главният причинител на грях, но тук вече проблема е детайлизиран и ние виждаме какви тежки рани може да причини наранената гордост. На кратко, цялата статия по- горе е един вопъл за това, че един човек е искал да бъде по някакъв начин признат като „фактор“ (в литература, политика, богословие), но са го отсвирили, не са го допуснали да „факторства“, при цялото му самомнение, че би бил невероятен „фактор“. Гордостта ражда грях, но наранената гордост ражда и безумия.
    И вместо, както всъщност и съветва Dimitar Rusev в по- горния коментар, да се смири, то г-н професора ни описва какво е направил, причините от което са го довели до това наистина нелеко състояние да мразиш наред.
    С едно искам да бъда пределно ясен. Хора с пионерско-комсомолски устрем да бъдат над другите и да ни управляват, винаги е имало. Условно бихме ги разделили на две групи, но с уговорката, че и двете групи не ни мислят доброто. Те искат да управляват само в своя изгода, не и в наша. Едната може условно да я наречем „рубладжии“ и всъщност цялата жлъч на Янакиев е насочена към тях. Другата група е тази, която финансово издържа такива като професора, и тях може да ги наречем „соросоиди“. Да повторя. Нито „рубладжиите“, нито „соросоидите“ ни мислят доброто. За мен даже коренът им е един, и това е рогатия. Целта и на двете групи е да ни представят една лъжа за истина. Тяхната истина. Ето как.
    По отношение „рубладжиите“ няма какво да се допълни. Който е сърбал попарата им от преди 10-ти ноември 1991, знае за какво става въпрос. Тяхната истина сега е, че не са ония, ами са други, оправени, нови, с вяра в Православието и единение на православните държави под една корона (сетете се сами чия). И явно още има хора, дето им вярват. От писаното от К. Янакиев разбираме, че той е искал някога да бъде допуснат до тази група, може би заради сериозният дневен рацион там. И явно се е старал, опитвал се е да се докаже, но уви – не са го допуснали вътре. От кръга на Антон Дончев и Левчев са му писали двойка. Не е ставал нито за „писател“, нито за „политически коментатор“, още по- малко пък за „богослов“. Колкото и да ги плюят тия двамат, оценката им се е оказала правилна. И както се разказва в приказката за лисицата и гроздето, гроздето се оказало кисело. За това е отишъл и е почукал на другата врата, тази на „соросоидите“. При тях рационът не е толкова сериозен, колкото при „рубладжиите“, но пък тук му дават шанс да излее целият си яд към тях.
    Да потретя. И двете групи не ни мислят доброто. Страхът от човешката свобода притеснява еднакво и „соросоидите“, и „рубладжиите“. Не се заблуждавайте. Приказките на „соросоидите“ за „рубладжийските“ желания за ограничаването на свободата, са си чисто лицемерие. „Соросоидите“ преследват същата цел. Малко примери. Православните „соросоидите“ обвиняват „рубладжийските“ такива, че искат да издигнат Путин за православен император. Професора, като един от православните „соросоиди“, от сума време пък ни обяснява как е добре да имаме православен папа. И къде е разликата ?
    Калин Янакиев реве, че му ограничавали правото да си пие бирата в парка, образно казано. Либералните „соросоиди“ изведнъж решиха да не ни питат и да прекарат една орда азиатци и африканци през моя, нашия дом, през нашия двор, като всеки който се опита да изрази протест и несъгласие, беше заклеймен като нацист или ксенофоб. И къде е разликата ?
    Отново същият екземпляр твърди, че опитите му да внесе „някакъв дух на радост“ Православната църква се пресичали от някакви старци и „йеросхимонаси“. Явно този „дух на радост“, който Калин Янакиев иска да внесе в БПЦ, се нарича Радослав Стоянов – активен гей от БХК (също една „соросоидна“ клонка) твърдящ, че не бива педерсатията да се обявява за грях, въпреки Светата Библия. И къде е разликата ?
    Ето за такива хора говорим. Но все пак болната тема на професора е, че не е бил допуснат до това официално да бъде обявен за писател, политически коментатор и богослов. И затова е язвителното „Като не ни признахме, ние си се признахме и не ни дреме за вашето признание“. В случая става въпрос за съществуването на сайтовете „Двери на православието“ и „Култура“. Хората, които посещават сайта „Култура“ за пръв път, нека са наясно, че предвид комплексарщината на групата около Янакиев, тук са събрани хора, хвалещи се един друг, щото останалите „светила“ не го правят. Колкото до геният на творците в „Култура“, вземете прочетете поне един текст на Теодора Димова и ще ви стане ясно защо не само „казионните творци“ са им били шута, но и неказионните писатели не ги бръснат за слива.
    И като за капак, кефът от това, че тия, „казионните“, до толкова пропаднали интелектуално, че вече ги изхвърлили като богослови, не ставали за политиката, и виждаш ли логично приключили в кабеларките като анализатори. Май говори за „съществото Дърева“ и непрокопсаника Волгин. Съгласен съм – такива са. Бе като се замисля, май-май и с професора се случи същото. За богослов никой не го има, остана му само дето Горан Благоев го кани в предаването си. За полит-коментатор също не става, че последното му стълкновение с Волгин (да беше някой по- така, а то Волгин) завърши за Янакиев буквално като резил. За литератор … Там пък е трагедия. Да напишеш 9 книги, никой да не ти ги чете, а 10-тата да бъде с обяснението „сборник с изследвания в чест на проф. К. Янакиев“. Това за какво ви говори ? Нещо като Пушкиновото „Я памятник себе воздвиг нерукотворный“. Някой фройдист може цяла дисертация да напише по казуса „Янакиев“.

  3. Не знам що се толкова набляга на мотивацията на проф. Янакиев за написаното от него, не го познавам лично. Може и да е така, може и да не е, за един християнски писател смирението е безпорна добродетел, а горделивоста на разума – грях, аз като добронамерен читател съм склонен да приема написаното като чиста монета безотносително към мотивите и да се съсредоточа по същество. А по същество той може би е прав да твърди за ония хора – Гестапото, онова списание аспект, православните попове /те не бяха ли все патерици на комунистическото гестапо?/, за останалите пък и за други – комсомолския Станиславчо Певеца и пр. , че са авторитарни типажи – или както ги е нарекъл – врагове на свободата. Ами тия хора са показали, че съзнаието им е една табула раса и те си имат предразположение да оставят в него да се намъкне нещо силово, авторитарно, дето да им служи за ориентир , така силно да им свети, та чак да ги ослепява. И понеже Бог е мъртъв, тия хора си намират други начини, както са служили на дивотиите наръсени от еврейчето Маркс в миналото, така се мъчат и сега да си измислят да служат на нови основания да има смисъл битието им. Обаче веднъж доказани слепци в миналото, точно сега ли да ги мислим за прогледнали? Но и православните рубладжи, и православните сороси са маргинали, да не се вземат много насериозно. И все пак предвид контекста на близкото минало, склонен съм да приема твърденията на г-н професора по адрес на поповете.

  4. споко. Полезния идиот се врътна. Путин трябвало да връща Крим. червените боклуци ще намразят Трамп бързо и по команда. чудо няма да има. Русия продължава да ни е враг (както винаги) а русоглавците – предатели. Идва нов страх – канадско ГМО. заедно с новото бостанско плашило – Курнелия.

  5. a, тва за „полезния идиот“ е кремълска пропаганда, вижте ни колко сме силни командваме парада в щатите – гладна кокошка просо сънува… Друга е истината – Тръмпи не е паднал от небето, писал е книги още преди десетина години , където обяснява нарастването на проблема – изчезването на средната класа, пресушаването на средствата за както ги наричаме в социалистическа Европа – социални разходи и много други, просто адресира реалните проблеми независимо от понякога нескопосната форма. А както е казал още Аристотел – намалянето мнозинството на средната класа води до залитане в по-крайни форми на управление. Само „образованите“ лявофашистки елити не успяха да схванат за какво става въпрос – те, в тон с изкукалите по „всеобщия хуманизъм“ мейнстрийм американски медии много трудно осъсзнават случващото се. Истинските популисти са Клинтънови – още с първия мандат на Били. Може и там да ги сполети Арабска пролет и да настане улична демокрация, прогнозите са трудно нещо.

    • тръмп е телевизионен водещ. Един Слави – не особено интелигентен и с огромно его, толкова голямо че чак не може да слуша друго мнение. Какъвто и да е Тръмп това не му пречи да е полезен идиот. руска пропаганда е това което папагалствате за Клинтанови. Неолиберализма е от времето на Роналд и Меги. Този неолиберализъм ограничи средната класа и т. н. Днес говорим за друг антагонизъм – либерално vs консервативно. Конервативното е контрареволюция на неолиберализма а не на либералното. разликите са огромни но като не ги хващате няма защо да ги дискутираме. Не се ловете на московеца. промяна, ново, путинизация на света няма да има.

  6. Няма „консервативно“ и „либерално“, няма „ляво“ и „дясно“. Има едно зло, изправено срещу нас. Алеко Константинов го е казал „И едните, и другите са маскари“. Това зло има за цел хората да се дърлят един друг, и да не мислят за спасението си чрез чрез втория по важност Божи закон „Обичай ближният си, както обичаш себе си“. На световното зло най-много му върши работа хората да не се обединят под този закон, а да се делят на консерватори, либерали, блондинки и брюнетки, черни и бели, и каквито се сетите още разлики.
    Та и сега тука седим и обсъждаме Путин и Тръмп. Да попитам, кой от тези двамата ви е показал и доказал, че ви мисли доброто ?
    Путин има Тръм за „полезен идиот“ и веднага масата рубладжии реве от кеф какъв умен батюшка си имат, най-умният.За съжаление историята е на страната на другите, Тръмп-оидите, от която се вижда, че до сега ролята на полезни идиоти са били все руснаците и глупавата им политика, наливала вода в мелницата на щатският военно-промишлен комплекс.

  7. няма универсално зло. Зли са хората, най-долното същество на планетата е човека, което прави задачата да обичаш ближния ако не несъстоятелна, то доста трудна. Иначе евреите добре са я измислили приказката за Бога – ако не да уплашат грешника, то поне белким у някого проблесне съвестта. Големите не може да са ни приятели, то e като да излезеш с мечка в гората дренки да береш. Рони и Меги бяха златното време за бюргерите и то няма да се върне заради глобализацията от която печелят само най-богатите и оцеляват най-бедните, губеша е средната класа, която става антиглобалистка, това е антиномията, всичко е интереси, няма идеология- консерватори, па либерали, па нео- не-знам-си- какви-си. Путин също е полезен идиот за Тръмпи, доколкото съвпадат интересите им да прецакат побре подплатените от парите на саудитците клан на Клинтънови и крепящите леви медии в сащ от сорта на американскто Работническо дело – CNN. Способността на руснака да влияе на процесите е силно надценена от кресливите медии на про-клинтън естаблишмента . Вследствие загубата на клинтън петрола се вдигна, след като саудитците го държаха нисък по нейна заръка да се тормози руснака . Той обаче няма голям шанс – много изостанала нация са били векове наред – там им трябва само здрава ръка да им увират главите, такива разни западни идеи за индивидуални свободи над етатизма са упадъчен декаданс и чуждо тяло в мисловния им процес.

    • Никой не говори за „универсално“ зло. Злото е едно, един източник. А хората сме просто глупави, не зли. Гордостта ни прави глупави и грешни. Вземи Библията, първата глава „Битие“. Там е описано всичко изключително сбито и кратко. И евреин не може да го измисли.
      Господ създава Адам и Ева, оставя ги в Рая с една единствена заръка – да му вярват и да се осланят на неговата любов към тях двамата. Нищо повече. Идва обаче Злото, и като един съвременен либерал им казва „Защо го слушате този дърт куфелник ? Вие акъл в главите си нямате ли ? Та вие сте богове, ама Оня там не иска да го научите, защото ви мрази“. И от тук се започва всичко. Ева проявява гордост, а Адам – и глупост. За капак на всичко, и двамата не искат да се признаят за виновни – Ева обвинява Злото, а Адам – директно Господ, че Той му бил дал Ева за жена, а тя го подлъгала. Държатсе като комунисти. И ето, вече имаме всичко на куп – гордост/глупост, и липса на смирение. Представете си каква би била човешката история, ако Адам и Ева се бяха покаяли. Ако бяха казали поне едно „Господи, помилуй нас грешните“?
      Звучи актуално, нали? Огледайте се около вас, пък и самите себе си. Склонни ли сте да си признаете грешките ? Познавате ли хора, които го правят? Трудно е, мъчна работа е, гордостта ни не го позволява.
      Лесно е да обвиняваме Путин и Тръмп за лошото в света. Трудното е „Обичай ближния, както обичаш себе си“. Трудно, та направо несъстоятелно. Но това ни е надеждата, „защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират“ (Мат. 7.14). Имаш път с край. Какво по- хубаво от това за едни заблудени хора като нас, грешниците !

      • Вега, опасявам се за вас. упорито се опитвате да ни убедите че сте еднокнижник. пробутвате ни библейски глупости за коментар на политическо заободневие. Еврейския препис на Енума Елиш представя човешки история неправилно тълкувана. Няма зло, животът не е емоционален. Политическото е игра на егоизъм. либералния масов егоизъм и консервативния екзотеричен егоизъм. масовия егоизъм води до напредък а тесния егоизъм до стаза. прости нещица. зарежете книгата на онзи своенравн отмъстителен бог на размножаванто. Обидно е да ни занимавате с оного.

  8. Тук проблемът не е персонален, не е обвързан с някаква пагубна идея, целяща ход към севернокорейски вариант и нова диктатура България, оглавявана, примерно, след време Петър Волгин и (ру)Сие, ако можем да наречем така кръга A-Спекто . Не. номерът е в готиния вариант, съчетаващ любовта към кагебистките властови методики и любовта към …доларите. Досега това съчетание – хем ортодоксален комунист-сталинист, хем любител на западняшкия лукс нещо не вървеше, така, публично де. Путин и пуканки, ЗАПАД и рубли, Православие и Сталин, Трети Рим и осемзвезден хотел в Рим, оксиморонните онтологични шпагати разчекваха шизофренично образа на чистия като водка про-чекист с пропазналата мътилка на доларовата поквара. И внезапно – Те ти , булка , day of Spas. Тръмп се яви като манна небесна, възможността да тръмпиш демокрацията заради луксозното си битие на русофил, ама покровителстван отвъд океана надмина и най-смелите мечти на компанията. И дори да признаем, че тези наши приятели от (ру)Сие са богати, което те и не крият, сега могат да са си пак хипер-елит, без нужда да се правят на бедни леваци, щото и Путин, и Тръмп, и Митьо не са бедни, напротив, но всички са готови за тръмпата – власт срещу демокрация, зъл диктат срещу лигави приятели на човечността. А инак народът лесно се мами – Дръжте този, изгонете онзи, убийте ги ( днес глобиха с 5000 евро „дръжте циганите“), народът опиянено иска жестоки господари , за да ги дари християнски с източената си кръв. Такива сме си .

  9. Така е , защото както казваше с гордост лицето Ж.Желев – през 1989 в България се извърши „безкръвна революция“, което е оксиморон. А българчетата тогава си искаха социализма, държавен капитализъм , да има някой – „държавата“ да даде, да обещава, да се „грижи“, умиляваха се от илюзията за „всеобщо равенство“ и пр. небогоугодни недоразумения. Проблемът на бившите комунисти – сега капиталисти е, че им умря митичната идеология, търсят нова „велика“идея да замести сгромолясалия се комунистически Райх, точно така , както го предричаше Достоевски – най-сериозния дисидент в България преди 1989 /понеже беше преведен на български и пророческите му думи за бъдещата болшевишка революция и тайната мечта на всеки социалист да стане капиталист се сбъднаха , останали незабелязани от цензурата на БКП по онова време.