0
484

Изгубеният крал

„Белгийският крал“

Филмът „Белгийският крал“ (2016, Белгия, Холандия, България), с който бе открит 21-ят София Филм Фест, е тъжно-смешна притча за нашето време и място.

На пръв поглед „Белгийският крал“ прилича на документален очерк за някаква си дипломатическа криза на Балканите (в частност в Турция). На втори поглед обаче става ясно, че „хич не му е чиста работата“ на този „репортаж“, наситен с ирония, абсурдни ситуации и някои доста интересни наблюдения относно европейското присъствие и регионалното „отсъствие“.

Четвъртият игрален проект на режисьорския тандем Джесика Удуърт и Петер Бросенс е „вдъхновен“ от изригването на вулкана Ейяфятлайокутъл в Исландия и сложната ситуация, в която природните условия поставят президента на Естония, който трябвало да се придвижи от Истанбул до Талин. Далеч по-любопитно е обаче да видим как белгийци „взимат за мезе“ собствения си монарх и преплитат своенравността на персонажа, с местния колорит, пречупен през (не)предубеденото възприятие на един европейски аристократ и неговата скромна свита. Авторите разглеждат филма си като „пародия на документален road movie“, а сп. Variety го определя като класически mockumentary, но всъщност репортажното звучене е по-скоро дегизировка за автентичност, защото под повърхността ви очаква нещо като „Кустурица среща сюрреализма”.

„Белгийският крал“

Николас III е тъжен крал „под чехъл“. По време на официална визита в Истанбул делегацията научава, че Валония се е отцепила от Белгия и се налага кралят по спешност да се прибере в Брюксел. Междувременно слънчева буря прекъсва комуникациите, полетите са отменени, а турските служби за сигурност отказват да пуснат Негово Величество по суша. Тогава британският режисьор, който снима поръчков филм за визитата на краля, измисля план за бягство, включващ маскирането му като българска народна певица и прекосяването с кола на Балканите…

От нашенска гледна точка има много неща, които ще ви се сторят бутафорни в „Белгийският крал“ – от пътуването на певиците в „пълно фолклорно снаряжение“ през границата до избора на паметника на Бузлуджа за заснемане на обещания от британеца клип. Но колкото по-неправдоподобни ни изглеждат онези народопсихологически елементи, които разпознаваме, толкова по-лесно е да влезем в пародийния тон на разказа. И ако някоя битова недостоверност ви подразни, достатъчно е да си припомните, че иронията тръгва със самите белгийци и е любезна, но безпощадна на първо място спрямо собствените им клишета.

Псевдодокументалният разказ постепенно се сдобива с доста сложна структура. Обективният поглед на камерата е почти изцяло заместен от субективната гледна точка: веднъж на белгийския крал, който открива непознати земи и обичаи (или направо света, защото, както изглежда, той е доста затворен аристократ), и втори път през обектива на британския режисьор, който създава филм във филма. Всеки от основните участници в това необикновено пътуване си има свои професионални и лични схващания, а срещата им с различни жители на Балканите постепенно разширява и допълва палитрата от идеи и усещания, които Западът и Изтокът се опитват да обменят помежду си чрез историята и киното.

Под формата на „пътепис“ преминаваме от Турция, през България, Сърбия и Черна гора до Албания и всеки път ни посреща нещо „типично“ (според стереотипа на режисьорите, през погледа на белгийската делегация от екрана, като за зрители на балкански филми или като за хора от региона) – първо се усмихваме снизходително на „откривателите“, но щом свикнем с правилата на пародията, можем да си позволим удоволствието на съпоставките и преосмислянето.

„Белгийският крал“ се шегува, без да се подиграва, а това е ценна находка. Всички детайли във филма изглеждат внимателно преценени в посока на успешното съчетаване на сатирата с размисъла. Самият избор на Петер Ван ден Бегин (Николас III) – актьор, който успява да запази невъзмутимото си излъчване и в най-откачената ситуация, символизира дилемата сериозно-смешно, която съпътства сюжета на всяка крачка. Като българи ние се забавляваме (или пък не) с избора на Валентин Ганев за ролята на зам. шеф на турските служби за сигурност, с превръщането на Нина Николина в народна певица, с „накисването“ на ансамбъл „Черноморските сирени“ в басейн и т.н., но всяка от нациите, която участва във филма (начело с белгийската, разбира се) има своите „звездни мигове“ и моменти, „изгубени в превода“ – от екзотиката на фолклорните ритуали до стаената заплаха на стария документален материал за местния сръбски лидер, заключен завинаги в архива на британския журналист… Локалната житейска ситуация на изгубения крал е почти толкова абсурдна, колкото глобалната политическа ситуация на приливите и отливите в Европа и дори да не схванете иронията с просветения монарх, който иска да бъде просто човек или „закачките“ между Фландрия и Валония, със сигурност ще откриете много прилики „с действителни лица и събития“ от нашия си регион.

„Белгийският крал“

Джесика Удуърт и Петер Бросенс са направили ненатрапчив филм, в който има за всекиго (от участващите етноси) по нещо, едновременно през собствения поглед на локалните зрители, от гледната точка на странниците, които преминават оттук, и през артистичното отстранение на кинотворци, които познават клишетата и могат да ги надскочат. „Белгийският крал“ е тъжно-смешна притча за нашето време (и място), ако нещо ви убегне на пръв поглед, заслужава си да повторите.

 

Екатерина Лимончева e завършила „Кинознание и кинодраматургия“ в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. От 1996 до 2009 г. работи като зам. главен и главен редактор на филмово списание „Екран“. Участвала е като филмов критик в предаването „5хРихтер“ на TV7 и е преподавала „Практическо редактиране на текст“ в НАТФИЗ. Преводач е на няколко книги от поредицата „Амаркорд“, както и на „Теоретичен и критически речник на киното“ на изд. „Колибри“. Докторската й дисертацията е на тема „Постмодерният филм – естетическа характеристика и типология на разновидностите“.
Предишна статияБележник на писателя
Следваща статияЗа книгите