Феноменология на паметта. Предполагам, че на всички ви се е случвало да установите колко лесно става така, че удържаното и удържано в спомена изгубва отчетливите си фигури и става безформена маса, от която на места стърчи по някоя отломка. Погрешно приемана за арматура понякога. Или пък как внезапно се сещаш за нещо, плъзгаш се по спиралата на неудържимо нахлуващите спомени и дъхът ти секва. Задушаваш се просто под водопада на изтеклата върху ти река на възстановеното. А щом е възстановено, значи е било преди това забравено. Съвестта, чувството за вина и забравата са свързани. Забравата и самооправдаването също, както се самоподразбира. Валидността на тази истина е повече от тривиална.
Да вземем Германия и Холокоста. Днешното германско общество е преизобилно информирано за него, за този непосилен за преглъщане от колективната и индивидуалните съвести грях. Става дума за общество, в което споменът за извършеното е „жив спомен“, а не преразказ на разказани спомени. Самопризнанията и разкаянието са се просмукали в идентичността на днешния немски народ така силно, щото задължават сякаш на тях да се гледа като на неотнимаем и неотменим признак. Признак на кое и на какво? На Немското.
Разбира се, че това е глупост. Нито „немското“ (разбирано като някаква „немска“ или „германска“ същност като субстантив) го има, за да е разумно и морално оправдано да пришиваме вина към днешната общност на германците… Но поддържането жив на спомена за националната вина не е безумно от всяка една възможна перспектива, нито е отчаяно саморазрушителна практика. То изпълнява автотерапевтични функции. „Виновен съм и се кая“. Ритмизираното повтаряне на ум и на глас на тази мисъл е форма на лечение. Между изповядваната вина за Холокоста и християнската изповед съществува родство. Едното обаче е тайнство, докато другото не е. Едното е публично действие, другото не е и не бива да е. Но репетициите на съзнанието правят от възражданото минало всекидневие. И, значи, настояще. Ще рече нещо, с което заживяваш и свикваш да живееш. Последните две или три немски поколения свикнаха да живеят с мисълта за греха си, а знаем колко е важно да заживееш с идеята за собствената си проваленост, за да получиш опрощение и да продължиш да живееш. Но в постоянно повтаряното признание на вината го има и ефектът на нейното овъншностяване и значи отчуждаване. Ще рече отърваване.
Друга е картината, разкривана ни от феноменологията на спомена и на паметуването в българската политика. При нас забравянето, а не спомнянето и припомнянето, изглежда, е най-разпространената форма на самолечение. Но обикновено и обектът на терапията е тук друг. Не се лекува болната, изранена съвест, лекуват се заболелите и залинели перспективи за участие в идното, в задаващото се насреща управление. Или пък се третират с унгвент изпръхналите изгледи за оставане в числото на избраните и помазани от силния. На деня.
Вчера само беше, а не по-отдавна, когато Мирослав Найденов от рано сутринта се втурна по следите на изгубеното време и си спомни как с колегите си министри едно време е разговарял открито за това, че ги подслушват. Всичките до един. Спомни си как са си разказвали помежду си куриозни, смешни и граничещи с абсурдното истории за прикачените към телефоните им устройства, както и за странните акустични явления. Преди всяка сесия на министрите ставало така. Всеки правителствен кабинет си има своя фолклор. На отишлия си наскоро министерски съвет жаргонът му, произнасян при висок звук на телевизора и захвърлени в съседната стая телефонни апарати ( според Найденов ) е бил явно този. Думите на подслушваните лица отекват сега в ушите ни. Ще ги запомним ли?
Мирослав Найденов се под-сети и за името на слушателя. За чуждата на системата клетка. У нас от присещанията на доскорошния министър остана обаче вкус на недостиг. Недостиг на спомени за приятелство, за общи идеи, политики, стратегии, партийно строителство, магистрално изграждане, общ дух и общо зърно в крайна сметка. Забравата… Това ще да е.
Наистина ли трябва за кой ли (сетен ли?) път да се убеждаваме в силата на припомнянето–забрава. Диалектика на самосъхранението, отключваща се пред жестокото лице на несигурността на собственото ти бъдеще. Стигне ли се дотам, извеждаш семейството си в чужбина. Друг избор не ти остава. Но на нас, оставащите, ни е оставен изборът да пресеем зърното и да отсеем годното от гранясалото.
А вина и виновни така и не е имало.