0
963

Изкачването на Фуджияма

марков

„Новата пиеса „Изкачването на Фуджияма“, написана от един от най-правоверните представители на соцреализма Чингиз Айтматов, идва като изненада. Тя е пронизана от един огромен въпрос – КОЙ Е ВИНОВЕН? САМО СТАЛИН ЛИ?“ Есето е прочетено по Дойче веле през 70-те години на ХХ в. Публикува се за първи път. На 10 юли се навършват 7 години от смъртта на Чингиз Айтматов.

В Москва, в известния театър „Съвременник“, се играе нова пиеса. Салонът е препълнен, интересът към пиесата е огромен и публиката следи представлението с познатото руско свещенодействие. От сцената идва нещо, с което съветските зрители не са свикнали. Няма го образа на задължителния положителен герой, не се чуват стандартните партийни лозунги, не се лее конфитюрената симфония на съветското щастие, не гърмят никакви обещания за щастие на бъдещите поколения в епохата на бъдещия комунизъм. Вместо омръзналата до смърт оперета на социалистическия реализъм на сцената самотен човешки глас пита за истината.

За истината!

Няма нищо на този свят – в Съветския съюз, в България, навред в Източна Европа, за което публиката да е по-жадна, отколкото истината. Никъде другаде по света човек не може да срещне тази невероятна чувствителност, тази страстна привързаност, това фанатично отношение към „ПРОИЗНЕСЕНАТА“ истина. И няма нищо по-ефектно от случайното появяване на тази истина, дори като метеорен блясък или като далечно припалено и угаснало кандило. И колкото и странно да е, хората преценяват произведенията на изкуството – пиеси, романи, филми, не въз основа на реалните им художествени качества, а само по един-единствен показател – дали има в тях истина. Неведнъж слаби художествени произведения, очевиден плод на творческа немощ, пожънаха огромни успехи само защото в тях някъде далече отзад проблясва истината. Преди години един български писател написа безкрайно сантиментална новела за нещастието на един човек, деградиран от обществените условия у нас. Като художествен факт новелата не би надминала страниците на някогашното „Икономия и домакинство“, а в действителност е едно от най-популярните четива у нас. Бях в Москва, когато на сцената на същия този театър „Съвременник“ се играеше нова съветска пиеса на един от водещите драматурзи. Приятели ме заведоха, за да ми покажат „най-интересното“ представление за сезона. Пиесата беше добре играна сладникава история за едно момиче, което търси своя път в живота. Като проблем и като конфликт нищо особено. Но в нея имаше една реплика, а именно: „В нашето общество хората са разделени на правостоящи и дългоседящи“. И на тая реплика цялата публика в продължение на минута или две бурно аплодира и човек наистина можеше да види оная възбуда по лицата на хората, която иде от срещата с произнесената истина.

Диалектическият цинизъм на въпроса „За коя истина става дума?“ тук няма никаква стойност. Цялата публика, всички обикновени и непредубедени хора знаят, че няма сто истини и че истината е една. И точно за ЕДНАТА истина става дума. Не за онази истина, подложена във фалшиви партийни критики, делнична игра на делнични партийни кариеристи, нито говорим за истината, удавена в крокодилските сълзи на делнични литературни парвенюта. Нито пък за онемялата истина на благоразумното мълчание. Ето че в духа на тия мисли не мога да си спомня дори един-единствен случай, когато партиен ръководител в коя да е страна да е произнесъл с безпощадна искреност и сила цялата горчива истина. Или се играе, или се замазва.

И затова новата съветска пиеса „Изкачването на Фуджияма“, написана от един от най-утвърдените правоверни представители на социалистическия реализъм, лауреата на Ленинска награда за литература Чингиз Айтматов, идва като изненада. Изненада не само за външните наблюдатели, но и за тесните кръгове на съветската интелигенция. Положително е, че само писател от партийната класа на Чингиз Айтматов би могъл да си позволи смелостта да напише и постави на сцена подобна пиеса. Защото най-общо казано това е пиеса за вината. Тя е пронизана от един огромен въпрос, който Комунистическата партия с титанични усилия държи вече двадесет години под миндера – КОЙ Е ВИНОВЕН? САМО СТАЛИН ЛИ?

Но нека най-напред разкажем съдържанието на пиесата.

На една планина в съветска Централна Азия се движат група екскурзианти. Те са се запътили да изкачат върха. Групата се състои от четирима бивши съученици, сега вече мъже на средна възраст, и техния стар учител. Трима от тях се придружават от жените си. Четиримата са били заедно в един клас, били са заедно на война и след това са се пръснали. Двама от тях са направили кариера в живота, докато другите двама са си останали в низините. Пиесата започва с дълго встъпление, което не ни подсказва нищо. Общите информативни разговори продължават до момента, до който старият учител, без да крие вълнението си, казва, че всички те му напомнят за Сабур.

Сабур, който е петият от приятелите съученици и според всички най-любимият, най-способният, най-светлият. Сабур, който е бил душата на групата. Сабур, който не е вече с тях.

Бомбата на сцената е хвърлена и драмата започва. По време на войната, когато петимата са на фронта, Сабур е потресен от безсмислицата на този ужас, от цялата варварска античовешка същност на войната. И той пише стихове против войната, стихове против правото на някого и на някаква кауза да жертва милиони хора. Тези стихове той чете само пред четиримата си приятели, пред ония, които той смята за най-близките хора на света. Но един от най-близките го издава на партийното началство. Сабур е арестуван, съден и изпратен в Сибир. Дотук и по-късно, чак до идването на Хрушчов, съдбата на Сабур, така както ретроспективно я обрисува Чингиз Айтматов, е почти точно съдбата на Александър Солженицин. Адските условия на сталиновата варварщина спрямо Сабуровци смазва младия, чувствителен човек. Брилянтният ум, ентусиазъм, вяра, талант – всичко замръзва завинаги в сибирския студ на вечната зима. И когато идва пролетта, когато Хрушчов изхвърля от мавзолея мустакатото чудовище и шепата оцелели нещастници като Солженицин или Сабур се връщат, малцина от тях могат да поемат отново живота на нормални хора.

Сабур бързо се превръща в отчаян алкохолик, в човешка развалина, за която няма нищо смислено в живота. Той не е човек, а сянка на човек, която призрачно се вестява пред очите на четиримата, за да напомни, че един от тях е предателят. Един от тях е човекът на Сталин. Един от тях е Сталин.

И старият учител пита – кой?

Може да се каже, че за първи път в официалната съветска литература, към която не можем да причислим Александър Солженицин, се поставя въпроса за ония, които създадоха Сталин, за многобройните мънички човечета, за които Сталин беше повод да излеят цялата черна мръсотия на душите си, за садистите, предателите, лъжците, мекеретата, убийците, биячите, пазачите, фалшификаторите, които издигнаха култа към Сталин, защото това беше техният собствен култ и мнозина от които (както следва от пиесата на Айтматов) са все още на своите уважаеми постове без следа от разкаяние, може би в очакване на Сталин 2.

Айтматов е нарекъл своята пиеса „Изкачването на Фуджияма“ по онази японска религиозна легенда, че човек, който иска да научи истината, трябва да се изкачи на върха на планината Фуджияма и да срещне лично Бога. И затова групата, водена от стария учител, се катери по някаква си своя Фуджияма, може би съветска Фуджияма, за да срещне Бога и разбере истината – кой е предателят?

За нас личността на предателя няма никакво значение. Има значение съществуването му. Има значение стореното. Има значение душевното осакатяване на Сабур и Сабуровци. И има значение урокът, този последен и най-важен урок, който старият учител се опитва да преподаде на ония, които все още могат да учат. Чингиз Айтматов недвусмислено настоява, че всички помагачи на Сталин трябва да споделят неговата вина, което не е далеч от идеята, че Сталин без тях щеше да бъде далеч по-малко зло. Самата личност на Сталин беше кристалният зародиш, около който се натрупа и изгради най-адската съвкупност на злото, което някога се е появявало на света. Въпросът е и за тия, които се самозалепваха към основния зародиш, за тия, които се самоприбавяха към него. И когато сърцето умря и съвкупността се разпадна – не търсят ли те нов зародиш, ново сърце? Или сега методите са сменени и маската на злото е друга?

Пиесата на Чингиз Айтматов действително поставя пръста в раната. Главно защото трагедията на Сабур не се отнася до миналото, а до настоящето. Той не ни регистрира отживял времето си исторически трагичен факт, а ни разказва за Сабуровците, които се движат пред очите ни и пред очите на все още дишащите свои предатели и унищожители. Драмата пръска светлина в много посоки. Не стои ли на пътя на кариерата на кариеристите живият труп на някой Сабур? Защо е било необходимо на предателя да предаде именно най-светлия? Защо обществото си затваря очите? Докога само Сталин ще бъде виновният?

Пиесата не отива много далече, не излиза извън чисто гражданската територия на човешките отношения. Но и това е достатъчно. От гледна точка на художественост това ограничаване очевидно вреди, но от обществена гледна точка то концентрира идеята много ефектно.

Разбира се, веднага възниква интересният въпрос – как и защо се е появила сега тази пиеса? Случайно ли е това? И каква е реакцията на официалната съветска критика?

Най-напред всеки знае, че в един добре организиран затвор случайни работи не стават. Дори появата навремето на „Един ден от живота на Иван Денисович“ не беше случайност, а необходимост на историческия момент и в частност на Никита Хрушчов. Аналогията може да ни отведе в погрешна посока. Първо, защото пиесата на Айтматов е далеч по-слабо художествено произведение, и второ, защото все пак тя е в допустимия кръг на партийната самокритика. Последното се потвърждава от официалните реакции, които са положителни. А щом партийните критици и печат заемат положително отношение към подобен случай, това веднага хвърля сянка на съмнение дали тази пиеса не е поредното измиване на ръцете, нужно за текущите цели на съветската вътрешна идеологическа политика. Но самата поява на тази пиеса говори, че темата за Сталин и сталинизма продължава да бъде актуална, въпреки, както казах, партийните усилия да се сложи под миндера. И тук случаят ме навежда на друг интересен пример. Става въпрос за появата преди две години у нас на пиесата „Прокурорът“ от Георги Джагаров. Беше време, когато мнозина писатели – разкаяли се стари грешници и млади гневни хора, се бяха захванали със същата идея за морална разплата с престъпното време преди двадесетия конгрес на съветската комунистическа партия. И точно тогава, с най-висша благословия, се появи „Прокурорът“. Пиесата официално беше обявена за пиесата, която се разплаща с времето на т. нар. „култ към личността“, беше играна в множество театри, и което е най-същественото – стана повод съответните органи да спрат всички останали произведения, които се занимаваха с този период и със същата тема. Внезапно темата беше обявена за „изчерпана“. По този начин на практика се получи, че партията, в случая Георги Джагаров, сама си написа пиеса за собствените си грехове с цел да попречи друг да напише пиеса за нейните грехове. Начинът, по който Джагаров написа пиесата, макар и на места доста откровена, все пак беше напълно приемлив и предотврати написването на неприемливи произведения, които вероятно биха отразили същия конфликт с по-голяма дълбочина.

Струва ми се, че нещо подобно става и в историята с „Изкачването на Фуджияма“. Особено фактът, че множество съветски театри из цялата страна се готвят да започнат пиесата. От една страна ние виждаме инкриминирането на произведенията на Александър Солженицин, а от друга страна – насърчаването на Чингиз Айатматов да се катери по Фуджияма.

Но при всички случаи дали появата на тази пиеса е партийна поръчка или авторска експлозия, фактът, че тя се играе в московския театър „Съвременник“ и че тя може да се появи на сцената на Народния театър в София и да припомни за осакатените Сабуровци – е безспорно положително явление. Толкова повече, че между зрителите ще се намерят не един и двама, които са продали своя Сабур и които сега, било от умиление пред миналото, било от разкаяние пред настоящето, или пък от ентусиазъм пред бъдещето – ще ръкопляскат.

И сега си спомням, че в деня когато Хрушчов изхвърли Сталин от Лениновия мавзолей, един тъжен български Сабур каза в една софийска кръчма: „Защо махат Сталин! Той е толкова много удобен!“

Текстът на есето се публикува с любезното разрешение на © г-н Любен Марков.

На главната страница: Кадър от пиесата „Изкачването на Фуджияма“, театър „Съвременник“, началото на 70-те години.

Георги Марков е роден на 1 март 1929 г. в Княжево. Завършва индустриална химия и работи като инженер-технолог. През 1961 г. са публикувани първата му книга "Анкета" и сборникът с разкази "Между деня и нощта". През следващата 1962 г., излиза "Мъже", която получава наградата за най-добър роман на годината. Следват книгите "Победителите на Аякс", "Портретът на моя двойник" и "Жените на Варшава", с които си спечелва име на един от най-талантливите български писатели от 60-те години. Партийната цензура не допуска издаването на неговия роман "Покривът". През 1969 г. писателят заминава за Италия на посещение при своя брат Никола. Установява се за постоянно в Лондон, където става щатен сътрудник на Би Би Си. Също така сътрудничи на Дойче Веле и Радио „Свободна Европа“. През август 1974 г. неговата пиеса “Архангел Михаил” спечелва първа награда на Международния театрален фестивал в Единбург, като няколко месеца преди това на лондонска сцена е поставена пиесата му “Да се провреш под дъгата”. На 7 септември 1978 г. на моста “Ватерло” в Лондон Георги Марков е наранен в дясното бедро с отровна сачма от агент на тайните служби на комунистическа България. Писателят издъхва на 11 септември в лондонската болница “Сейнт Джеймс”. След неговата смърт на Запад излизат "Есета" и "Задочни репортажи за България". У нас те са публикувани едва след 10 ноември 1989 г.
Предишна статияНормално
Следваща статияВаруфexit и бъдещето на Европа