6
470

Изкуствената плът на дигиталното изображение

Фотографията е на кръстопът. Съществува опасната перспектива да изпадне и в безпътица. Дърво без корен. Днес има обилен плод, вкусът е съвършен, но всички знаем, че е изкуствен.

Сравненията по технически показатели вече са излишни. Дигиталната технология победи, замени същността с функциите. Пораженията ще са неминуеми в лично-интимен и социален план, фотографията ще изгуби душата си. Тя се роди в името на спомена и самата тя ще се превърне в спомен. Образът губи основите си, той оживотворяваше с достолепието си, а днес принизява с екранната си мимолетност. Високият смисъл е дигитално недостъпен по онтология. Удобството, бързината, съвършенството гонят други изобразителни цели. Емпиричният подход е повсеместна зараза – откриват се чудесни възможности за почитателите на външния свят, суетата и фотоизобразяването й. А какво ще кажете за тази реклама на фотоапарат –стилен, елегантен, в различни цветови гами. Съдете за снимките по избраните качества на този апарат. Lifestyle празнота. Думата съблазън е напълно приложима. Отказ от търсене на ентелехия (крайното предназначение, което всяко нещо съдържа в себе си) на фотографията, отказ от съдържателен диалог за различията между дигитален и фотографски образ. Мнозина го смятат за приключен, а той въобще не се е състоял.

Широко разпространен е митът, че най-важен е резултатът, средството няма значение. Книгата на Маршал Маклуън е озаглавена „Посланието е в средството”. Представете си тракийско златно съкровище, направено от друг метал. Има опасност фотографията да се обезличи, да се изгубят смисълът и природата й, обхватът на фотошопа е безграничен. Налице е надпревара във възможностите – сигурен белег за отсъствие на вътрешна свобода. Все по-често към споделеното фотографско творчество ще следва въпросът: И какво от това? Дано един ден се стигне до употребата на думата екология, приложена към фотографията.

Не вярвам в манипулирания образ да победи доброто. С такава бързина настъпват технологичните промени, толкова безсмислен е самостоятелният им безжизнен напредък, че се чудиш кой на кого служи. Елементарният, леснодостъпен дигитален образ ще бъде превзет от процъфтяващата посредственост, най-вероятно с GSM в ръка. Грехът празнословие ще има мощен конкурент във визуалната сфера. Към дигиталното изображение трябва да се отнасяме, както се отнасяме към тялото си. Да го държим в чистота, да не преяжда и най-важното – да не го отричаме или възвеличаваме, а да сме наясно с мястото му в йерархията на дарените от Бога човешки достойнства. Така ще се опазим от приближаващата се епоха на култ към тялото.

Връзката човек-фотоапарат-реалност изтънява. Взаимоотношенията се автоматизират и консумативната страна взима връх. Седемнадесети юли е прокламиран като ден без фотография, а страницата на проекта се намира на адрес www.nonphotographyday.com. Човек снима, за да консумира реалността повторно (група японци, всички с фотоапарати, снимат в музея). Автоматично е фокусирането, автоматично е измерването на светлината, а на Запад дори има табелки, които посочват мястото, от което да застанеш, за да направиш най-добрата снимка (Сюзън Зонтаг „За фотографията”). Неудобството е творчески по-перспективно. Изборът на диафрагма и скорост не е само техническо решение. Дълбочината на рязкост е общуване с пространството. Ръчните настройки са авторски вмешателства. Обективите освен технически имат и психологически характеристики. Намирането на резкостта, посредством въртенето на гривната на обектива е същевременно диалог между теб и света, ограничен във визьора. Образът става подвижен, можеш да съзерцаваш в нюанси всяка промяна. Та това действие е интелектуално усилие, част от сладостта на снимането, специфично фотографско преживяване. Копирането, проявяването, непряката намеса, въобще човешкото участие в процесите те сродява с образа. Какво да кажем за тайнството на фотографията, за тъмната стая и мистичното появяване на образа – отиваща си поезия.

Един баща казал на сина си: прав съм, дори когато не съм прав. Синът му имал пълно доверие. Това доверие давало на бащата сигурност във всяко начинание, което предприемал. Доверието превъзхожда привидната логичност, има изключително значение не само при отношенията на човек с човека, но и във връзката зрител-образ. Доверието гарантира пълноценност на връзката. Днес доверието във фотографския образ е разколебано. По рождение фотографията е свидетелство за достоверност, документ, в чиято истинност никой не се съмнява. В цифровото изображение същността променя мястото си – от текста към контекста. Технологиите не пречат за създаването на документално вярна снимка, но няма доверие в автентичността й. „Аз не съм толкова красива, колкото изглеждам на фотографиите, споделя актрисата Моника Белучи. Това са фалшиви образи на реалността, за да се продава една мечта”.

Дали въобще дигиталният образ идва на мястото на фотографския, или има съвсем различен произход, същност и функции? Духът на времето е в невидимата част на съвременния фотографски айсберг – „дух на привидност, без връзка с нещата по същество” (епископ Теофан Затворник).

Печални свидетели сме на промяна в образния код на цивилизацията. В интервю на въпроса: В какво вярваш абсолютно? Павел Червенков, талантлив български фотограф, отговаря: „Цифровите камери върнаха фотографията в каменната ера, както изобразително, така и нравствено.” (Light №25, 2005 г, приложение на вестник „Капитал”). Широко разпространени са заместителите – генно инженерство, изкуствен интелект, виртуална реалност. Сянката замества светлината. Един от признаците на края е умножаването на съблазните. Но нека не навлизаме в подробностите на израза „Светът, в който живеем е пред гибел, господа”. Интересува ни танцът на палубата на потъващия кораб, танцът и неговата предапокалиптична естетика. Изкуството се нуждае от логотерапия[1]. Така нарича лечебния си метод австрийският психолог Виктор Франкъл. Безсмислието е характерна черта в душевния живот на днешния човек и на изкуството му. То трябва да се излекува и наново да се гради. „Струва ми се, че за да се изгради някаква концепция – в частност възглед върху изкуството – е необходимо преди всичко да се отговори на друг въпрос, много по-важен и общ: защо изобщо човек живее? Какъв е смисълът на неговото съществуване?” – казва руският кинорежисьор Андрей Тарковски. Дали след самотния си ход красотата няма да се завърне в триадата добро, истина, красота? С какъв глас да изречем думите, които чух от възрастен човек в църквата „Свети Николай” в Лом? Добротата ще спаси красотата. Плахо, с толерантност към високите етажи на хедонизма или с упование и тиха надежда? В период на униние и мрачно настроение Пушкин написва стиховете:

Дар напрасный, дар случайный,
Жизнь, зачем ты мне дана?
Иль зачем судьбою тайной
Ты на казнь осуждена?

Публикува ги в списанието „Северни цветове”. Без подпис, в стихотворна форма митрополит Филарет дава отговор на недоуменията на Пушкин:

Не напрасно, не случайно
Жизнь от Бога нам дана,
Не без воли Бога тайной
И на казнь осуждена

Сам я своенравной властью
Зло из темных бездн воззвал,
Сам наполнил душу страстью,
Ум сомненьем взволновал.

Едно от най-възвишените стихотворения на Пушкин „Станси” е финал на този образцов диалог между поет и богослов, между гениалност и святост. В днешно време артистичните изяви изобилстват от дразнители, предизвикателства, интриги, все по-рядко срещаме добрата дума (образ), „която няма за цел да смайва с нечувани новости, да разкрива сензационни събития, а да зарадва някой печален дом със светлина.” (архимандрит Серафим).

Антропоцентричният мотив на творчество поставя изкуството на пиедестала на висшата ценност, неприкосновената територия на хуманистичната цивилизация. Според учението на свети апостол Павел за човешката същност душевното (наука, изкуство, философия) се различава от духовното (стремеж към Бога). Единствено духовното храни,осмисля и плодотвори душевното. Оставено само на себе си, то е в безпътица. Без хоризонт,без светлина. Пътят на спасението е известен. Тръгвайки по него, истинската среща с красотата е неминуема. Само че в сърцето. Превръщането й в звук, слово, образ е естествен завършек на дарената единствено на човека способност, наречена талант.

Снимка: Н. Трейман

 


[1] Логотерапия (грц. логос) – психотерапевтично учение, синоним на т.нар. Трета виенска школа, създадена през 30-те години на ХХ век от Виктор Франкъл (1905–1997) наред с психоанализата на Зигмунд Фройд и индивидуалната психология на Алфред Адлер. Методиката й се основава на допускането, че човек екзистенциално е ориентиран към смисъла и непълноценното преживяване на смисъла  води до физически болести.

Първа публикация на статията:  „Проблеми на изкуството“, 4/2006 г. и на сайта Фото Братя Трейман

 

6 КОМЕНТАРИ

  1. Смятам, че мнението е крайно. Прилича ми на отказ от еволюция. Дали Моника Белучи ще е по-красива или по-грозна от реалността – зависи от фотографа – не от технологията. Гледам много фотография от цял свят и смятам, че идеите, качеството и съдържанието са по-богати от всякога.

  2. Без да искам да обиждам автора ще споделя, че много от твърденията звучат шизофренично. Прилича на монолог на истерична съпруга, която задава въпрос на мъжа си, сама си отговаря и после дига скандал за лошия отговор.

  3. Имам чувството,че текстът е писан от седемдесет годишен фотограф,за когото е напълно немислимо да се адаптира към технологичните новости и злобее против всяка еволюция във фотографията. Освен това ни пласира и фалшиви доводи- всеки дигитален фотоапарат “рефлекс“ има всички ръчни настройки като традиционните стари лентови апарати. Аз започнах да се занимавам сериозно със фотография именно, когато преминах на дигитален фотоапарат. Има много по-големи възможности за творческа работа.

  4. От всяка една дума лъха страх. Страх от промяната, страх, че ще ги бутнат от измисления им и незаслужен пиедестал на „фотографи творци“. След като технологичния напредък им взе хляба с ателиетата сега се страхуват, че след като хората с въображение имащи реално какво да кажат и покажат, имат достъп до техника преди достъпна за малцина , ще лъсне собствената им посредственост. Дали фотографиите на Капа, Бресон, Аведън, Нютон щяха да са по-малко вълнуващи ако бяха снимани на цифров носител? Едва ли господин Треймън. Помислете над този въпрос? Дали методът е по-важен от съдържанието и посланието? Дали ще омаловажите Шекспир ако вместо паче перо е използвал химикал или не дай си боже представете си текстообработваща програма и компютър.

    „Има опасност фотографията да се обезличи, да се изгубят смисълът и природата й, обхватът на фотошопа е безграничен.“ Не господин Трейман. Безгранична е фантазията на артиста работещ със средството фотошоп, а да се запази смисълът и природата на фотографията завися пак от този артист. Веднага се сещам за великия Ман Рей сигурно и той е седял цял ден пред фотошоп. Всеки снимал на филм и копирал е запознат как да променя плътности, да използва маски, и дори да борави с макетното ножче ако е решил да прави колажи, а рисуването с четка потопена в избелител. Не е ли пак един аналогов фотошоп господин Трейман? Просто всеки един от доводите ви е наистина нелеп.

    Демократизацията на фотографията и отпадането на нуждата да зависиш от редактори ,куратори и други „културни дейци“ да показваш и публикуваш фотографията си, да достигнеш с нея до милиони хора със сигурност е трън в очите на много, но в същото време е най-доброто, което може да се случи на едно изкуство. Така наистина талантливите не зависят от „партийни поръчки“ и концертни дирекции….

  5. От горенаписаните отзиви става ясно, че авторите им са твърде далеч от същността и употребата на понятия, като метафора, ирония, сарказъм, гротеска… Т.е. – възприемат текста еднопластово и едностранчиво, съобразно наличния си инструментариум. Дотук нищо лошо, но представянето на неуместни съждения, самоувереното раздаване на оценки, странните изводи и нравоучения идват малко в повече