0
3877

Изкуството в града изисква смелост – от всички

Красимир Терзиев, „Между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било“

„Повечето жители на „Дружба“ са против поставянето на „соц паметник“ в езерото.“ Това прочетох в публикация от средата на март тази година. В нея става дума за обсъждане на временно произведение на съвременното изкуство, предвидено за парка в квартал „Дружба“ в София. Проектът „Блок в езерото“ на художника Мина Минов е избран от комисия в конкурс по новото направление „Открито“ на програмата „Навън“ на Столичната община. И за мен в определянето на това произведение като „соц паметник“ се събират всички аспекти на съвременното изкуство в публичното пространство. За да откроят в крайна сметка и значението, и предназначението му.

Малко предистория

Близо две десетилетия площадката на бившия мавзолей в София остана празна. И стоеше като бяло петно, символично бележещо общественото несправяне с историческото минало, с периода на комунистическия режим. Бяло петно като травма в паметта, която не може да се осмисли и поне да започне да се лекува. Понякога възникваха идеи за поставяне на паметници на тази площадка – на царе и ханове, но те отмираха. Може би поради усещането, че историята не може да се „запълни“ с още по-стара история във вид на трайни паметници. Те само биха умъртвили вторично мястото. Необходимо бе настояще с бъдеще, перспектива, от която да се осмисля това бяло петно на миналото. И когато през 2018 г. на площадката на бившия мавзолей се яви „Бронзовата къща“ на Пламен Деянофф, тя даде парадигмата.

Предизвика и създаването на програма „Навън“ на Столичната община за временни художествени инсталации в градската среда – конкретно за площадката на някогашния мавзолей. Концепцията ѝ е подобна на тази за „Четвъртия пиедестал“ на площад „Трафалгар“ в Лондон. На този пиедестал, останал празен по разни исторически обстоятелства, пребивават произведения на съвременното изкуство – всяко за около година и половина, след което се сменя с друго. Любопитен момент е, че едно от тези произведения е стояло година повече по желание на жителите на Лондон. Всяка от тези временни творби коментира съвременността с нейните проблеми, потенциално най-широка публика я обсъжда, харесва или не харесва. Тези, които я харесват, могат да ѝ се любуват достатъчно дълго, а тези, които я отричат, просто трябва да я изтърпят за известно време. Тя няма да е там завинаги. Но между тези два полюса са разговорите за изкуството, които постепенно водят до промяна във вкуса, отношението и очакванията към съвременното изкуство. А чрез него се променя и виждането за самата градска среда, в която то пребивава.

И ако в Лондон това е вече 20-годишна традиция, то у нас тя едва сега се създава.

Програмата „Навън“

Първото произведение, избрано от комисия и реализирано на площадката на бившия мавзолей, бе „Един човек“ на Венелин Шурелов. След бурните реакции около „Бронзовата къща“, тази работа като че ли се прие по-спокойно. Дебатите бяха около самия избор и при инсталирането ѝ през ноември 2020 г. Хората се забавляваха да проектират себе си на екраните, реагирайки на една общо взето привична ситуация – видеонаблюдението и отразяването на всекидневието в реално време отдавна са част от живота на града. Само че в случая наблюдението и записите нямат друга конкретна цел отвъд съществуването им във и чрез това произведение. Така че „Един човек“ се прие в градската среда, последва етапа на „свикване“ с него, изчаквайки, така да се каже, някаква извънредна ситуация, провокация или скандал, който да съсредоточи отново общото внимание върху него.

Скандалът, който достигна до мен, бе случката с ексхибициониста, изчакал петте минути, в които може да се види проектиран в цял ръст в „Един човек“. По обичая си широката публика във Фейсбук обвини за това не ексхибициониста, а самото произведение. Но наред с тази абсурдна атака се появиха и заслужаващи внимание тълкувания. Например възприемането на „Един човек“ като Голем – едновременно защитник и господар, като Франкенщайн – олицетворил стремежа, но и страха на човечеството от творенията му, като Биг Брадър – комуто охотно се предоставя властта, като някакъв съвременен тотем – около който безгрижно танцуваме, и т.н.

Звездният миг на „Един човек“ обаче бе, когато край него вървеше многохилядното шествие в подкрепа на Украйна, а той светеше в цветовете на украинското знаме. Именно тогава той се „сля“ напълно с гражданите на София, ставайки изразител на техните мисли и чувства. Войната изведе на преден план може би най-важната роля на изкуството за обществото – в екстремен порядък то се обединява с него чрез ясната позиция, която заявява. Заявява я публично, отвъд всякакви дискусии, спорове и тълкувания, характерни за времената на нормалност.

Междувременно в началото на годината комисия избра и следващия проект за площадката на бившия мавзолей. Разположени в кръг и светещи вечер букви пейки ще изписват „МЕЖДУ МИНАЛОТО КОЕТО Е НА ПЪТ ДА СЕ СЛУЧИ И БЪДЕЩЕТО КОЕТО ВЕЧЕ Е БИЛО“. Ето така, без пунктуация в изречението, площадката може да се превърне в място за размисъл, дискусии и дебати – по идеята на художника Красимир Терзиев. А е без пунктуация именно за да не прекъсва постоянния „поток“ и преливане на миналото и бъдещето в настоящето.

Мина Минов, „Блок в езерото“

Това все още е проект, който, макар и избран от комисия от специалисти, трябва да бъде одобрен и от Столичния общински съвет. Също както и проектът на Мина Минов „Блок в езерото“.

Направление „Открито“

То е създадено миналата година и има за цел „съвременното изкуство да стигне до публиката и в периферни, нетипични или слабо разработени като терен за изкуство зони, представяйки временни художествени инсталации в градската среда“. Изискванията в конкурса по това направление са по-различни: произведенията трябва да са свързани със спецификата на мястото и средата, като ангажират вниманието и участието на гражданите и локалните общности. Тези произведения ще стоят не повече от година – също с идеята да предизвикват дискусии и да привличат най-широка публика не само към изкуството, но и към визията за града, в който самата тя живее.

За първото издание е избран паркът с езерото в квартал „Дружба“. А отличеният от журито проект на Мина Минов е именно сайт-спесифик, съобразен с даденостите на конкретната среда. Предвижда макет на два високи панелни блока, свързани „сиамски“ помежду си, да плува върху платформа в езерото, изпълнявайки и функцията на къщичка за птици, която патиците могат да използват.

Обсъждането на проекта в квартал „Дружба“, довело до определянето му като „соц паметник“, показва реакцията тъкмо на най-широката публика. Тази, за която изкуството е далечна или в най-добрия случай периферна част от живота. В галериите и музеите влиза подготвена публика – доколкото е с ясно намерение и очаквания какво ще гледа там. Но когато изкуството излезе в публичното пространство и в градската среда, там то се среща и с неподготвената публика. И може да се очаква, че тази среща ще предизвика бурни, а понякога и абсурдни на пръв поглед реакции.

„Значи живеят в соц паметник, но не искат да го гледат?“, написах в дискусия във Фейсбук. Защото действителният сдвоен блок край езерото се явява наследство от времето на соца и в някакъв смисъл е тъкмо негов паметник. В крайна сметка убедителният аргумент за моя събеседник от широката публика беше, че самата аз живея в такъв панелен блок, но в друг периферен квартал на София. И че заедно със съседите ми сме го превърнали в съвсем прилично място за живеене. Впрочем в разговора засегнахме и въпроса за патиците. За които отбелязах, че са напълно свободни да решат дали да използват къщичката, или не, докато ние нямаме този избор…

И програмата „Навън“, и направлението „Открито“ са нови, и може би затова ролите в тях сякаш не са ясно разпределени. На ниво арт проект обсъждането и изборът са на специалистите, а при реализираното произведение – на всички негови зрители. Решението за реализирането обаче се взема от общинските съветници. Доверяват ли се те на специалистите, е въпросът? Или някакви други извънхудожествени съображения ще повлияят на решението им?…

Ще видим. Изкуството в града изисква смелост – от всички.

Диана Попова e изкуствовед, критик, куратор, журналист. Завършила e „Изкуствознание“ в Художествената академия в София. През 90-те години работи като редактор във вестник „Култура“. От 2009 г. е автор и водещ на предаването „Музей в ефира“ – БНР, програма „Христо Ботев“. В критическите си текстове изследва явления от миналото и настоящето на българското изкуство, представя изявите на новите поколения художници и стимулира развитието на националния дебат по проблемите на българското и европейското съвременно изкуство.
Предишна статияХартиените пластики на Капка Кънева
Следваща статияРусия не може да си позволи
да загуби